Храм за покръстване в брой 93

Храм за покръстване
Категория: Сърцето, душата

С леля Ценка тръгнахме нагоре по стръмната уличка към мястото, където е била Марин Поплукановата къща, върху чиито основи на 17-и юли 1967 година е построена модерна сграда-музей, посветен на Левски.

Рано сутринта преваля дъжд, набързо и слабо. Небето се сниши оловеносиньо, да те дострашее да го гледаш. А после се разведри. Слабичък слънчев лъч проби, след него друг, трети, дорде пак светна слънцето.

Бързам да стигна до оная къща с трите кьошка, дето е на Драсовите, а оттам покрай сокака, та у Величкини.

Слънцето набрало сила вече се смее в червените мушката и невени, протегнали главички през високите дувари и като че ли ме поздравяват.

„Добро утро, како Марийо!”...

„Добро утро и добре ми дошла”, отвръща Мария Сиркова през времето и пространството. „Чакам те, макар да имам много работа, аз без работа не оставям ни ръцете, ни ума си. Имаш да ми приказваш ли нещо, то и аз имам да ти хортувам, ела и не се озъртай, че като се озърташ -  по-лошо” – поздрави ме Мария, чух гласа й.

Бързам, а гаче тъпча на място. И ако ме види Бошнака Хюсеин чауш, как ли ще се оправям?

Мария Сиркова също е бързала. Чух я да казва и разказва...

„Скрих дрехите на Васил под роклята между фустите. Чалмата му я опасах около кръста си. А камата и револверът ги мушнах в куп треволяк, надянат в бухча на ръката ми. И как се не сещам? Ако ме срещнат хората на Бушнака, ще им река, че съм лозето чистила, онова на Кайряка. Ако знаеш какво ми е на душата сега? Ама ще вървя, щото по Величкиното момиче е заръчал дрехите му да занеса. . .

Тогаз, когато го видях за първи път у дома с мой Николча, ми се предсави като търговец на локум и шекер. Не знаех, че светец влиза вкъщи, светец дето няма равен на себе си. . . А думите му? Никога отпосле не съм чула таквиз слова, хем прости, хем истинни. Сладко думаше, а сърце ти само се разтваря да ги попие.

От този ден насетне неговият живот стана наш. Носех го в сърцето си и колчем пъти идваше, толкова пъти то се свиваше. . .

Щом скръцне малката порта откъм горната уличка, знам той е. И не усещам кога е изправил напета снага в трема. Толкова тихо и леко пристъпя. Ще поздрави, а сините му като метличина очи, ще се засмеят, колкото и уморени да са. И тогава усещам светлината, която изпълва дома ми, оная светлина, която се появи, откакто той започна да идва у нас.

 Не искам да ме види облечена как да е. И бързам да наметна елечето, кадифеното, дето Николчо ми го купи от панаира, бродирано с жълта сърма. Приготвила съм всичко. И тръгвам да му принеса да хапне, жаждата да си утоли. Ще вдигне паницата с ошава и ще я пресуши. Бързам и кайвето да му поднеса. Стискам подноса, филджана играй у ръце ми, толкоз голямо ми е смущението, като знам, че пак е тука. . . Защото, уж обикновен чиляк, пък носи нещо в себе си, дето те кара да благоговееш пред него.

Знам, че ще го намеря да пише. Пише винаги, когато е у нас, а пламъкът на свещта си играе по стената с приведената му фигура. Знам гладен и уморен е, дълъг път е извървял дотук. И не го притеснявам. Ще чакам дорде ме усети. Ей го и сега пише. Гледам широкия му гръб, силния му врат с равнопостригана руса коса и мълча. Дано не ме усети. А той ще се обърне, ще ме сгълчи усмихнат. Като го гледам колко дълго пише, сърце ме мъчи да му помогна, да го отменя. Но не би. И тъй дни и нощи. Цели две години. Животът ми беше станал друг.

Снова нагоре-надолу, пренасям дрехи, книжата му, бягам ту до Драсовите, ту до поп Кръстьовите, уж с жените им по къщни работи да се видим. Пък то неговите заръки да им отнеса. И всяка от тях криле ми пришива, сила ми дава и литвам, ако ще би цял кордон заптии да имам насреща си. И така е. Щото помагам Нему, най-светлия, най-умния, най-човечния от Бога даден и щото обрекъл се е жертва на България, а това се не случва всекиму. Той е САМ и ЕДНИЧЪК.

Един ден гледам, моя Колчо ухилен до уши, току се върти около мене, иска да ми каже нещо, ама не знае сигур как да го подхване. А на лице му драга усмивка. Седя у разбоя, ръце ми бягат по нишките и го не закачам. А той весел  и го не сдържа:

- Марийо, помниш ли Големия Христо, де? Той хабер на книга изпратил до мене... ама и за тебе драснал нещо, пише де, че съм имал таквази булка, като тебе.

- Каква, бре Колчо?

- Безценна, Марийо, безценна...

- Я стига си се щуросвал – срязвам го уж сърдито – ами върви да кажеш на Тюфекчиева да дойде, че Дяконът надвечер ще пристигне.

Оставам сама и пак не мога да дотъка. За него трябва да се погрижа. Стаята му да проветря, леглото му да застеля...

А оная светлина меката, бялата, дето я усещам най-силно, кога Дякона е при нас, е все така гальовна. Остава дори, когато го няма. До злокобната нощ срещу Стефанов ден, когато фъртуната свири из коминя, а ние с Николча сме се сврели на одъра до огнището и в съня си срещам висока, цяла в бяло жена, която ме пита де е Васил и скоро ли ще дойде. Върви с мене по сокака, пък по едно време гледам и не верувам на очи си. Жената не е друга, а наша Величка, а зад нея куче с лице на Марина. И се смесват двете лица, наслагват се. По едно време Величка отваря уста да каже нещо, пък чувам гласа на Бошнака. Изведнъж лице й стана страшно, дори не смеех да го погледна. Вместо очи, кървави рани, черна кръв капе от тях, локва кръв правят на пода и в нея писма и окови. Сепнах се, скочих уплашена, сърце ми ще изфръкне. Божичко, черно предчувствие ме споходи. Плача, иде ми да вия. А Николчо кат ме гледа сънен, не разбира уплахата ми и по коса ме милва.

Ох Боже, Божкице-е-е, да бех знала, че неколко деня по-късно щяха да го хванат на първа ранина в ханчето на Латинeца, главата си щях да отрежа и в погански ръце да я хвърля. Само да избяга, да е свободен, то не би...

Подир туй всичко се обърна надолу с главата. Почнаха арести, побоища. А мене, като че ли Господ Бог ме запази, с пръст не ме пипнаха, а такъв страх бях насъбрала, остави се и все за него...

Моят Николчо, като виде, че Левски, Латинеца и Никола Бакърджийчето ги прекарват вързани из града, треска го затресе и дорде не го отнесе, не го и остави.

Половин година, че и три месеца отгоре, след като Дякона Левски го обесиха, се спомина и мъж ми.

Помня една вечер, съвсем отслабнал, изнемощял, с тих шепнещ глас ме повика при себе си. Седнах на одъра, хванах ръце му, разтривам ги, а те леденици. Държи ме той, сили се пръсти да ми стисне, ама не може:

- Простено да ти е Марийо, добра жена се случи, безценна, но да ме послушаш... То... моята веке се виде... и млъкна. Затвори очи, силом въздух пое и продължи. Млада си, ако некогаш сърце ти пожелай, то да знаеш... Николча да вземеш и никой друг. Щото той... .последен е бил... с него там в хана. На един дъх го изрече и глава му клюмна. Дума повече от уста му не чух. Подир два деня затвори очи и заспа завинаги.

Думата на Сирков, дадената, удържах. Венчах се повторно за другия Николчо, но сетне и него загубих. А от онова време ми останаха само книжата на Дякона, дето ги намерихме в самара на коня. Дълги години пазих архива на Василя, треперех над него, га че ли над самия Апостол...

И знаеш ли, светлината, оная дето грееше меко и гальовно в къщата ми, след обесването на Дякона, изчезна, стопи се ти казвам, гаче ли никогаш не я е имало. Стана студено и празно. Слънцето вече не се смееше в червените мушката и невени по дуварите...”

Колко много и колко малко ми каза Мария Сиркова, дорде стоях пред портрета й в музея. Високата, хубава Мария, с големите черни очи, в които съзрях мъка и печал. Пред мен стоеше онова елече от черно кадифе, везано с жълта сърма, която от годините беше станала сива...

Прости ми, Марийо, че надникнах макар и за малко в твоето време. Нечиста мисъл не ме гнети. Търся храм за моята душа, женска и българска.

Честита си била „Безценна булко” до Дякона близко да бъдеш, неговия свят да усетиш.

Прости на мен, потомка от други век, дошла при теб спомен да ми дариш. И минута за размисъл и храм за покръстване, в какъвто своя дом си превърнала...

Статията е прочетена 338 пъти
Назад към брой 93Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017