Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница - част 5 в брой 93

Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница - част 5
Категория: История

Езикът и писмеността като обект и средство за психотронно въздействие

Невежество, престъпно съглашателство и продажност подпомагат противниците на българския дух

продължение от бр.92

Излиза, че буквите от кирилицата ограничават и въображението на художниците; нещо, което вече повече от хилядолетие е останало незабелязано от тази извънредно чувствителна порода хора, а пък латиницата предлага къде-къде по-широк простор за творчество! Ето как разбираемият човешки стремеж да се прави впечатление и да се привлича вниманието на околните от страна на отделни индивиди, или най-вече поради техните заблуди, дават поводи за разговори и публикации, които, приемани радушно от “свободните и демократични” средства за масова информация, добавят нови струйки дим към разрастващия се градоносен облак на тази невероятно мащабна манипулация. Все пак, би си казал непредубеденият гражданин, това са изказвания на специалисти в своята област! И колкото повече такива мнения се извеждат на преден план, толкова повече те ще придобиват меродавност.

Не само такива “новоконформиращи се” би следвало да се запознаят с книгата на д-р Тачо Тачев “Беседи за българските азбуки”, в която се разглеждат езиковедските, техническите, художествените, ергономичните и всякакви други изисквания и характеристики, с които трябва да е съобразена една азбука. И съвършенството на глаголицата и кирилицата се заключава не само в съобразяването им с тях, а и с това, че тези две азбуки още дълго време ще могат да се ползват за извеждането на правила за писмовност на всеки един език.

А ето какво “надробиха” научните работници. Вестник “Македония” от 27.09.2000 г. публикува интервю с двама най-отговорни ръководители от Института по български език при Българската академия на науките. Думите им всъщност сами “вкарват вълка в кошарата”. Тези учени споделят, че от филологическа гледна точка въпросът изобщо не заслужава да бъде разглеждан. Многократно обявяват въпроса за политически и по този начин почти в прав текст ни заявяват: “Нас не ни закачайте!” Декларират, че не са специалисти по компютърните въпроси (та тогава следва да се консултират с такива!) и се скриват зад паравана на чистата наука, в кулата на която те е най-добре да бъдат оставени на спокойствие. Смятат също, че английският език имал “девавилонизираща функция” и че “с навлизането на компютрите и Интернет тази функция се увеличавала” (тук, види се, разбират и от компютри, и от Интернет!). Също, че те, езиковедите, не ратували за закон за езика, тъй като езикът сам възниквал, сам се развивал, сам се пазел (!) и не можел да бъде “командван”. И останалите засегнати в това интервю въпроси могат да бъдат охарактеризирани чрез израза за огъня и горещите кестени. Нацията ни е застрашена от унищожение, а нашите езикови корифеи дълбокомъдрено ни занимават с въпроси от рода на: отношението между езика и “модерния икуменизъм” в рамките на Християнството въобще!

Как да не се създава и “управлява” език, когато Светите братя Кирил и Методий извършиха поредната писмена реформа в българския език. (Изрично следва да подчертаем – поредната и необходимата; защото и преди това не сме били безписмовни, но за това ни се внушават повратни представи!) Кирил и Методий сътвориха от говоримия език негова висша книжовна форма, която от своя страна издигна още повече народното съзнание. Направиха преводи, които някои смятат за по-художествени от оригиналите. Създадоха оригинална българска книжнина. Доказаха в Рим пред целия свят правото на равностойна употреба на българския език в богослужението и той беше обявен за четвърти свещен световен език! Но при по-нататъшните разглеждания ще се види колко смешно е това определение, тъй като църковната догма за триезичието е формулирана чак в началото на VII в.(!) от севилския архиепископ Исидор. Това са цифром и словом две изречения, които, повтаряни и налагани с бруталност в продължение на столетия, се приемат за височайша истина. Исидор пише: “Три са свещените езици: еврейски, гръцки, латински, които най-много блестят по цялата земя. На тези три езика Пилат е заповядал да бъде надписът на Господния кръст.” А простата истина е, че по времето на Исус Христос Палестина, и в частност Юдея, е римска провинция, в която въпросните три езика са били официални. Друг е въпросът, че всеки език по своята същност е свещен и има място на Земята, стига това да не е за сметка на който и да било друг.

Да, въпросът е политически, и то не от днес, а е такъв по самата си природа и същност, и векове наред е решаван от царе и държавници със закони и укази. Тогава как щеше да изглежда днешният свят, ако Кирил и Методий бяха се занимавали “само с наука” зад стените на манастира “Полихрон” в малоазийския Олимп?

Как да не се “управлява” език, когато за всеки е видно, че (каквито и други роли да е играла) преди години цензурата у нас не допускаше излишни чуждици, да не говорим за вулгарни и улични изрази, от които гъмжат днешните издания и предавания? За какво саморазвитие, самоопазване и самоконтрол на езика да говорим днес? Как да не се “създава и управлява” език, когато у нас и около нас – върху снагата на българската нация, постоянно биват измисляни, “сътворявани” и “отглеждани” нови нации и езици?!

Нима не се поучихме от безкрайно дългата верига от печални последствия в резултат, например, от премахването от българската азбука само на една буква – Ѣ (е-двойно)? То даде ход на разделянето на източните и западните говори, за които тази буква се явяваше свързващо звено; което от своя страна улесни целенасоченото влияние и доведе до езикови промени, даващи на заинтересовани политически фактори аргументи за обосноваване на наличието на македонски език! А защо македонци, сърби и колко други още славянски народи бягат като дявол от тамян от буквата Ъ, въпреки че този звук съвсем ясно присъства в речта им?

Кои тогава, ако не нашите литератори, езиковеди, учени и политици, са най-призвани и отговорни да създават, съхраняват и бранят езика и писмеността ни?! Значи врагове могат да посягат да ни вредят и чрез тях, а ние сме готови да приемем, че езикът е нещо независещо от нас и разсъждаваме как да изпълним техните лъстиви предложения! Гледаме да не би случайно да засегнем тяхното самочувствие с нашата по-древна история, култура и държавност, и все правим отстъпки, опитвайки се да спечелим снизходителното им благоразположение! Повече от двадесет години не бяха ли достатъчни, за да видим кой, за какво и колко държи на нас?!

Как другояче да охарактеризираме почти ежегодно извършваните езикови и писмени “реформи”, освен като масирана психотронна диверсия?!

Във военната терминология съществува понятието “електронна война”. По същия начин, но много по-изтънчено от преди, действа съвременната цензура. Опитайте се, например, да откриете в “Интернет” страниците на доц. д-р Димитър Дунков от Института по славистика в гр. Залцбург, Австрия. В тях той разкрива конюнктурно променливите становища на споменатия проф. Ото Кронщайнер. (Документи, сведения и писма с електронните им адреси публикува вестник “Нова Зора” от 19.09.2000 г.) Върху тези страници ще откриете съобщението, че те все още се “конструират”. Какво друго да си помислим, ако не, че това е новият печат на цензурата и че доц. Дунков е бил “посъветван” да оттегли материалите си? Същите той е изпратил до Президента на Републиката и Министерския съвет, до Българската академия на науките, Висшата атестационна комисия към Министерския съвет, до всички университети в страната и институциите по присъждане на държавни отличия, научни степени и звания, и почетни титли. Отзвук – никакъв. А с оглед на изнесеното в пресата, съвсем сериозно трябва да се усъмним дали нашите специалисти по езика въобще са чели трудовете и публикациите на австрийския професор (например за така наречения македонски език) или само преповтарят подхвърлени, внушени или “разпоредени” им отзиви за тях.

Цензура се упражнява и чрез целенасочен подбор на материалите за публикуване. В цялата тази кампания за обработка на общественото мнение се включват и статии от българи, живеещи в чужбина, за чието съществуване могат да се породят съмнения. Как точно те не могат да направят сравнение между съвършенството и лекотата, с която се пише на кирилица, и трудностите, свързани с ползването на латиницата?!

Човек остава с впечатлението, че средствата за масово осведомяване дават мило и драго за материали, насочени срещу кирилицата и аргументиращи в полза на латиницата като едва ли не неотменимо условие за приобщаването ни към Европа и Америка, и приемането ни в НАТО.

   (Продължава в следващия брой)

Статията е прочетена 330 пъти
Назад към брой 93Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017