Мая Вапцарова на 70 години в брой 93

Мая Вапцарова на 70 години
Категория: Сърцето, душата

Все още е епоха на дива жестокост и все още борбата за свободата на душите ни продължава

Затова е време социалното и лиричното, миналото и бъдещето да си подадат ръка. А творците да се включат активно в това обединено духовно съживление

Мая Вапцарова е  родена на 7 юли 1944г. в Банско. Завършила е кинорежисура в класа на Мак Карой и Сабо Ищван в Будапеща. Носител е на орден “Св.Св. Кирил и Методий” І степен. Авторка е на няколко книги и на повече от 100 документални и игрални филми, някои от които са посветени на нейния близък сродник-поет, като “Ти помниш ли”. Дебютът й в киното е посрещнат с много голям интерес на международния екран и печели „Златен дукат“ на кинофестивала в Манхайм. Нещо, което по-нататък не се е случило с нито един български филм.

Напоследък, обаче, племенницата на големия наш поет Никола Вапцаров  обръща своя творчески и изследователски взор към най-древното минало на страната ни и най-вече към това на Източните Родопи. Затова преди няколко месеца при гостуването си в Кърджали по покана на Регионална библиотека „Н.Й.Вапцаров” тя представи не само книгата си „Просяци”, но и филма си „Надбягване с времето”, както и албума си „Докосване до сътворението”, оформен с нейни текстове и снимки на Евгени Коевски. Той разказва и показва родопските свещени мегалити, мистичните скални ниши и други неразгадани знаци, издълбани по скали, тераси, долмени, всички наподобяващи някаква тайнствена азбука и космически карти, точките от които и днес намират своите съответствия с някои съзвездия. Неотдавна Мая Вапцарова и нейни съмишленици-творци дадоха в гр. Първомай старт на учредяването на творческо обединение за хората на перото от Южна България. То ще се казва „Арда, Тунджа и Марица” и си поставя за цел да работи по международни културни програми за творчески срещи, издателска дейност и други прояви, събиращи  усилията на южните творци за духовно съживление.

- Госпожо Вапцарова, вашата битка за миналото сякаш е един вид продължение на Вапцаровата вяра за бъдещето…

- Наистина започвам тази битка за миналото ни, за автентичността на нашите родови корени с предварителната нагласа, че това ще ни отведе към бъдещето, което заслужаваме. Разбира се, че има и връзка с най-важното, което е искал да ни каже Вапцаров и което се съдържа в смисъла на думата „вяра“, макар че основният код от едноименното му стихотворение още не е разгадан от нашето съвремие. За някои вярата е религия, за други - морал, за трети - проста житейска мъдрост. Изобщо константата на живота, нашият духовен отпечатък.Макар че никой не знае какво е точно: чувство ли е, състояние ли е. Не знам дали някога ще разберем какво означава това усещане, което изстрелва чак в Космоса. И заради което „човекът би влязъл във взривна ракета, самичък би търсил в простора далечна планета”.

- Това ли ви изстреля и в толкова далечното ни минало? А може би и болката ви по настоящето?

- Да, и двете неща. Моето любимо стихотворение от Вапцаров е “Епоха”, защото все още е епоха  на дива жестокост... Но във всичко, което е написал Вапцаров, прозира основният въпрос – този за “хляба” на свободата. И за това, че този хляб на духа, без който човекът не би преживял, ще продължава да  захранва човечността с вярата в доброто. Дори и днес...

- В която разстрелите на поета продължават, дори гробът му бе поруган…

- Това не е случайно.Случва се сякаш, за да ни напомни, че не е важно как си умрял, къде си погребан, дали си убит с един изстрел или с два, дали си паднал на лявата или на дясната страна. Важно е вместо гроб да имаш памет-ник, да си погребан в душите на хората. Не случайно това се отнася и за Исус, и за Левски.

- Значи Вапцаровата борба „за хляб и свобода” продължава под  една нова форма…

- Тя си е все същата, за свободата на нашите души, само че с различни средства. Затова, така както в поезията е време социалното и лиричното да си подадат ръка, така и миналото и бъдещето трябва да го направят. Иначе все ще стигаме до печалния извод на Вапцаров, че живеем като в дълбоката бронзова ера. Но проблемите не са извън нас, те са вътрешни – в умовете, сърцата ни, в съзнанието ни. Затова сме преминавали и още минаваме през толкова изпитания, за да се научим да ги преодоляваме.

 - И вашият индивидуален път на търсене на изхода преминава през следите, оставени ни от траките по нашите земи и в обединените творчески усилия?

- Може да се каже и така. Чрез филмите си аз се опитвам да търся разрешението на проблемната връзка минало-настояще-бъдеще в дълбоката древност. С голямо вълнение и очакване се отправих към изследването на тракийската цивилизация, защото ме вълнуваше какво е открила, какво са знаели нашите прадеди много повече от нас, защото имах усещането, че това тяхното  важно древно познание днес ще ни бъде много нужно.И вероятно разковничето се крие в това, че при траките не е имало роби, че всеки един от тях е имал някаква своя мисия, допринасяща за добруването на всички.Днес носители на тази духовна свобода са творците и те са призвани отново да я съживят.

- Ехото на миналото, разказано от родопския вятър и родопското слънце, оживява във филмите ви с особена мистична красота и с огромно родолюбие. Това ли е вашият начин да се събуди поизтънялата ни духовна памет?

- Радвам се, че сте открили такова послание във филмите ми. Наистина това е, което ни е липсвало толкова дълго време. Може да изглежда невероятно, но тъкмо тези древни знания, закодирани върху тракийските мегалити, могат да я събудят. Пък, кой знае, може и да са оставени с такава цел. За да знаем, че точно оттук, където живеем, е тръгнала човешката цивилизация. Че тези места са били избрани съзнателно, защото само в тях връзката между планетата ни и Бога-Слънце никога не може да се наруши, затова и човешката сърдечно-съдова система прилича на космическия строеж. Че тук е духовният център на света.


Интервюто взе: Лияна Фероли

Статията е прочетена 306 пъти
Назад към брой 93Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017