Красотата на сърдечните разпятия ни поддържа живи в брой 93

Красотата на сърдечните разпятия ни поддържа живи
Категория: Сърцето, душата

„Одата на житата“ или предчувствие за бъдещите бели дни и пътеки

В края на изминалата работна седмица  Регионална библиотека „Н.Й.Вапцаров” и Арт-галерия „Дар” предложиха на кърджалийци интересна творческа среща с тандема Тенко Тенев – поет и Димитър Бечев – литературен критик. Тенко Тенев е роден на 10 май 1951 г. в Ямбол. Завършва специалност „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ /1976 г./ и висше политическо образование през 1984 г. в гр. София.Член е на Съюза на българските писатели. Носител е на награди от национални литературни конкурси, а стиховете му са преведени на чужди езици. Участва активно в обществено-политическия и културен живот на града като общински съветник, началник-отдел “Култура и вероизповедания”, директор на дирекция “Социално развитие” , член на Управителния съвет на Клуба на дейците на културата, председател на училищното настоятелство в Професионална техническа гимназия „Иван Райнов”, дългогодишен председател на ловно-рибарска дружинка, творчески секретар, а сега и председател на Дружеството на писателите в Ямбол. Автор е на двайсетина поетични книги, сред които – „Спасена светлина”, „Мелодия за двама”, „Имена и съдби”, „Сияйно и тъжно”, „Стъпки в небето”, „Самотата на времето”, „Олтар от обич”, „Възторзи и горчилки”, „Мълчалив водосвет”, „Елмазите на вселената”, „Думи за приятели”, „Посвещения”, „Слънчеви видения”, „Вечерен пейзаж”, „Бавни вълшебства”, „ Песни за любовта и смъртта”, „Сребърни разпятия”.

Литературният критик и директор на ямболската Регионална библиотека Димитър Бечев представи творчеството на Тенев, определи го като една неспокойна душа, улавяща и събираща елмазите на времето и битието ни в поетични редове, опитващи се да съхранят частиците човешка топлина и светлина. Определи стиховете му като човешки благослов към неоскърбените бездни в човешката душа, в която се върти вечната въртележка на обикновените човешки радости и скърби и като във вятърните мелници на Сервантес се смилат в една безкрайна „ода на житата“, оформят словесния хляб, раздаващ слънчеви видения за бъдещите бели дни и пътеки.

...Поезията на Тенко Тенев, допълни Бечев, е с отворени очи към доброто у човека, за което се съди със земната мярка на обикновеното човешко сърце. В нея витае и болката за изгубената красота на грубите ни дни, но и зеленият цвят на тихите човешки надежди. Защото самият той е обрекъл душата си на едно светло очакване. Това е една поезия, задаваща въпроси към света около нас, към собствената съвест, към моралните устои на личността, усеща шумоленето на самотно изтичащото време, което безпощадно ясно си отива от нас. Но с преминаващото през него пантеистично усещане за вечността на природата и космоса, с философското преосмисляне, с горчиво-ироничните съпоставки, водещи до особеното състояние на нега, любов и смирение. Защото тъкмо в този загадъчен и извечен човешки кръговрат се крие тайнствената метафизика на човешката душа. С този негов стихотворен, непреднамерен, човешки благослов към спасената човешка светлина Тенко Тенев коленичи клетвено пред големия, национален поетичен олтар, където поставя разпятията от болка, тъга, илюзии, любовта до поискване, красивата самота на очакването, но и пантеистичната идея за вечното движение в света, стремящо се към съхраняване на доброто. Защото „на сърцето пътят се отрежда” чрез онзи още отдавна закътан в него слънчев лъч – сълза и песен в едно, но белязан с доверие в бялата пътека, в нестихващия бял извор и жаждата за висини.

 

- Тенко, тази среща с кърджалийските почитатели на изящната словесност се урежда вече цяла година, но пък стана в най-доброто време и на най-доброто място…

- Наистина е така, тук, в Къщата на творческите съюзи, т.н. Керимова къща, обстановката е много приятна и предразполагаща към дълбоко, искрено и свободно  споделяне на нашите творчески пориви. Ние с Митко Бечев ходим вече 30 години из страната да го правим, но тук се почувствахме особено добре. Както насреща ни светеха плодовете на дърветата в този чудесен двор, така светеха и нашите сърца, готови за най-творческия обред – човечността.

- Ти, който си бил на много големи четения и поздравяван от най-известните държавници и хора на перото, в тази камерна обстановка се почувства прекрасно, както си личи. В такава фаза ли преминават вече литературните, творческите срещи, изобщо?

- Досега те се движеха с контекста на времето, бяха изпълнени с една площадна напомпеност, но творците са едни самотници, в най-добрия смисъл на думата, и това не им  носеше уют. Нашият занаят си е един тъжен, самотен занаят и не му приляга тази масовост, той се радва на близкото и приятелско съпричастие, на разбиране.

- Така както го описваш в стиха си „Не обичам вече премиери”…

- Да, тези най-истински срещи се случват в душите ни, когато молитвено и тихо идват приятелите, взимат чаши и се радват, пият като от извор, прозвънил в очите пресъхнали. А след такива срещи ни става сладостно тихо и светло като в храм…

- А в тази сладост и мъка,  радост и болка, красотата  заема своето централно и напълно полагащо й се място, нали…

- Да, защото тя е абсолютна категория, водеща ни към божествената хармония. Затова казвам в свой стих, че тя ми е нужна, за да премина прав през света. И че благодарение на жаждата ни по нея, животът продължава да бие в тръпните вени на изгрева и зеленият цвят на надеждата винаги ще кълни.

- Вярата в доброто също има своята значимост в твоите поетични откровения.

- Тя също ни е особено нужна, защото, макар и да е като нея шепа тишина и често да прорязва с болка, умее да съхранява глътката светлина в нас.

- И тъй като жената е един праобраз на красотата, тя също заема важно място в твоите стихове…

- Да, защото тя е наистина в основата на всичко, тя е маята, предизвикваща втасването, ставането на нещата и винаги е проправяла в объркания  ни свят пътя на единствената вярна светлина. Като сълза дочакана, тя споделя глада на душите ни. „Просто – светла жена. /Най-човешката вяра/ във дългото ни мъжко лутане”. Тъкмо тя ни учи, че можем да бъдем спокойни за утрото, щом сме дали всичко от себе си. С нейна помощ, вярваме в това, дори и когато се готвим да се слеем със залеза.Направил съм поклон към нея във всичките си книги.

- А изкуството, макар и да пристъпя на пръсти, къде се нарежда в това наше житие-битие?

- То също е един много сигурен начин да се съхрани и светлината, и надеждата, и вярата ни в доброто. Дали е лудуваща пролетна река или напевно шепнещ закътан извор, то звучи като свобода, красота и спасена светлина.

- По някакъв начин си свързан с десетката, тази която изразява диамантената сърдечна честота.Роден си на 10-то число, на 10 години си станал член на Ловно-рибарския съюз в Ямбол. В тази връзка има ли нещо общо между лова и поезията?

- Да риболовец съм от 1961 г., дори имахме едни малки сини билетчета, а ловец станах през 1984 г. И в риболова, и в лова, както и в творчеството, има много красота, самото движение сред нея е нещо като докосване до хубава жена, даже повече от това.В нашия уморен свят тези  занимания те зареждат по невероятен начин с енергията на красотата и покоя. Особено в зрелия период на ловеца, когато вече се е отървал от своя хищнически нагон.

- Сребърни или златни, разпятията са стрелите, идващи от нашите вътрешни духовни пространства, както споделяш в свой стих…

- Като интуитивни хора, творците долавят и обличат в думи тези сърдечни амплитуди, които ги поддържат живи. Затова е важно да назовават нещата така, както ги усещат, а пък който се нуждае от логични обяснения, може да ги потърси от критиците, като Митко Бечев.


Интервюто взе: Лияна Фероли

Статията е прочетена 315 пъти
Назад към брой 93Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017