Българското Било отново е заето от чужденци, от български граждани, но небългари по тяло и дух, от българомразци, от българоотрицатели, българоскептици, българоотцепници, българопродажници и чуждопоклонници
„БЪЛГАРСКА НАЦИОНАЛНА ИСТОРИЯ” – том ІІ, и представянето й са наистина обещаващи, но и двете неща подвеждат, видно от писанията на взелите отношение в електронната мрежа, които обаче още не са чели самия труд. Но всъщност тези реплики могат да бъдат обобщени по-скоро като пожелание „на добър час” в изпълнението на една такава отговорна мисия и няма как от подателите им да се изисква повече. За съжаление обаче, техните очаквания няма как да се сбъднат.
Веднага трябва да заявя, че съм изненадан от проф. Пламен Павлов, който със същото си по значение участие в поредицата „БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРИ. СВЕТОВНИ ИМЕНА ОТ НАШИТЕ ЗЕМИ” направи поредната си изключително сериозна научна, творческа и организаторска крачка в разкриването на истинската българска история. Сега обаче завоят в обратна посока е направо шокиращ! (Нещо подобно изпитах, когато преди години изведнъж почти изцяло беше подменен редакторският състав на вестник „Монитор”, който си „позволи” да публикува доста материали за българското историческо битие преди 681 г., и то специално тук – на Балканите, както и за това, че сме първите християни изобщо! Същото май се случи и с вестник „Родово имение”.)
Настоящата „Българска национална история” като заявка представлява огромен проект. Първият том е два пъти по-дебел от втория и разглежда древната история на Балканския полуостров и културата на траките. 450-те страници на втория обаче могат да удовлетворят само българомразците; дори не и българоскептиците и българоотрицателите, защото е струпана огромна фактология.
Какво тогава да очакваме от следващите 14 тома, след като фундаменталният въпрос на българската историография е опорочен?
И след като няма средства за функционирането на БАН, може ли да се отрече правото на въпрос: кой обезпечава работата на новосъздадената Българска академия на науките и изкуствата (БАНИ) с нейните Национален център по българистика и Научен институт по българска национална история, от името на които излиза въпросното издание? Да не говорим за другите звена, които също би следвало да са вече налице в едно такова уж-национално научно формирование.
Читателите на издадения труд със сигурност ще се почувстват във вихъра на информационен тайфун, при което обаче не могат да се идентифицират тези, а само отрицания на всички известни такива. Липсват академичен стил и тон. Липсва последователност. Липсва повествование. Липсва послание. Да не говорим за величие и гордост . . .
Все пак става дума за НАЦИОНАЛНАТА, т.е. НА/РОДНАТА НИ ИСТОРИЯ/ЛЕТОПИС и тя би следвало да е четима и за подрастващи, и за техните родители, и за любознателни, и за чужденци дори. Аз поне не можах да открия потвърждение на твърдението, че е съставен един „увлекателен разказ” и с чиста съвест заявявам, че „социалистическият” ни исторически многотомник и следващите изследователски трудове от същия калибър са далеч по-сполучливи. Тук най-вече имам предвид „История на българския народ” под редакцията на покойния вече проф. Георги Бакалов, която все още е в процес на издаване.
Но май най-добра народопросветителска и душевъзвисяваща работа върши някоя „малка книжица” – като Паисиевата. Доказва го буквалното разграбване на „ГОЛЯМАТА КНИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ” на издателство „ПАН” с автор Станчо Пенчев, която от няколко месеца, без реклама и шум, е на челни позиции по продажби. Просто защото купувачът, още преди да стане неин читател, интуитивно усеща, че именно в нея ще намери онова, за което писах малко по-горе. И рисунките, и още първите думи електризират сетивата и чувството за ИСТОРИЧНОСТ: „Най-старата история на българите, записана някога във Волжка България, започвала с думите: „Българин значи мъдър, знаещ човек”. Така са смятали и всички древни народи, с които са общували и воювали нашите прадеди.”
Единството на коментирания тук академичен труд е разкъсано от напълно самостоятелните – бих казал – студии на историци и археолози (без да изключвам лицата с други специалности; какъвто съм и аз самият), писани в различно време и със сигурност с различна цел и в различен контекст. При това не малка част от авторите вече не са между живите и аз се съмнявам, че те самите биха желали да видят такъв краен резултат от своите изследвания и творчески усилия. Като цяло томът е придобил вида на сборник доклади от конференция.
По съществото на представената информация читателят ще установи, че е отречена връзката ни с народите от Далечния Изток. Отречен е дори специално досегът ни с китайците. Отречени са и връзките ни и със Севера, и с Юга. Отречена е връзката ни с Волжка България. Историята на волжките българи „Джагфар Тарихъ” е обявена за фалшификат. Както в случая с „Веда Словена” трябва да повярваме, че един-единствен човек може да състави три тома по 400 страници с времеви растер от десетки хилядолетия и многопланови връзки с наличните писмени свидетелства и артефакти. И най-сетне: отречена е също древната, изначалната ни връзка с Балканския полуостров! Само някъде по средата на така очертания периметър, от другата страна на Черно море, е описано едно гъмжило от народи, които така са се били помежду си, така са се размествали и размесвали, така са чергарствали, че не е останало нищо относимо нито към Аспаруховите, нито към днешните българи. Да не говорим за равнище на бита, за градежи, стопанство и култура, а още по-малко за наука и други постижения на духа. Да вземем дори само Българския календар: налице е само една квалификация в предговора по отношение на точността му – „бомбастично твърдение”! Нима, например, за тези наши историци не е предостатъчно „термоядрено бомбастична” гениалната идея нашите царе да получават календарни прозвища според годината на възкачването си на престола? Така се създава една непоклатима хронология, която дава възможност за съотнасянето й към всички лица, събития и отношения както в държавата, така и спрямо други държави и техните календарни системи. От хилядите обобщаващи страници за същността на Българския календар в една наша национална история следва да има отделна глава за него. Но и пренебрегването е метод за омаловажаване и манипулация.
Подобно е и „постановеното” за „Именника на българските канове” (въпреки че в него очеизбождащо пише „князе”): „Получената 165-та година едва ли е свързана с конкретно събитие, но дори и да е така, споменът за него се е изгубил безвъзвратно.” И тук съставителите не са искали да се задълбочават, защото ще трябва да пишат за Европа и Балканите, а не за далечните азиатски простори. А това е извън тяхната историческа концепция.
На Кубратовата България наистина е отделено доста място, както се изтъква от самите тях, при което обаче Кубрат е представен като „цивилизационен продукт” на Византия, добил по този начин познания и опит за изпращането му като „юпи” или „агент за влияние” отвъд Черно море, за да създаде там държава под чужда диктовка и контрол. (Ситуация от напълно съвременен тип: както се казва, елемент от повтарянето на историята, но с нарастваща доза пародийност.) Та този „проект” наистина бил успешен, но не става никак ясно като как така в писмените източници тази държава фигурира като „Старата Велика България”? А след смъртта на Кубрат всички се разпръснали както при строежа на Вавилонската кула или подобно на „кратковременните формирования” на Александър Македонски и Атила.
Едно също така подронващо самочувствието впечатление при прочита на „новата” ни история е, че упорито продължава утвърдената вече „технология” на тълкуване на археологическите артефакти – всички украшения, съдове, одежди, оръжие, всякакъв инвентар и прочее, които са ползвали нашите владетели и техните поданици, са или подарени им от други в знак на дипломатическа куртоазия, или са поръчани в чуждестранни работилници, или (най-вече) са заграбени като плячка при военните им набези . . .
А какво да кажем за факта, че е пропуснато публикуването и коментирането на картата на Светите Евсевий и Йероним, на която черно на бяло в края на ІІІ и началото на ІV век пише: „Мизия, тук и България”?
(Продължава в следващия брой)