Сънувах странен сън.
Всичките ни домашни патета, девет на брой, бяха се скупчили, когато от небето се спусна пратеник. Моето съзнание като наблюдател винаги пречупва събието на съня, украсява го според интерпретацията си. Та по този начин аз видях, че пратеникът има крила и в ръката си носи свитък. Без да го отваря, или аз просто бях изпуснала този момент, небесният жител съобщи нещо важно на сбраните патета. Какво бе, не знам, но разбрах, че в отговор някое от тях трябва да замине – някъде. Докато течеше разправията, кой точно да тръгне, Водача, свикнал да не зачита чуждото мнение и въобще да решава сам, без да аргументира желанието си на другите, просто обяви: “Аз тръгвам”, като в същото време беше се вече обърнал и откъснал от групата. В този точно момент всичко застина, времето спря и остана само тази картина: всички смирени пред някаква истина бяха навели глави, отдавайки право на този, който бе спрял движението. А това бе Красавицата - Принцеса. Бяло пате, с красиви тъмни окраски по перата, тя боледува, в резултат на което едното й краче остана увредено и трудно се придвижваше. Четири години я носех на ръце сутрин и вечер, когато изкарвах другите на мястото, определено им за паша. Трудно я спасих от смърт, после тя се пооправи и макар че повече лежеше, се придвижваше бавно след другите, чоплеше си земята и въобще радваше се на белия свят. Тя не се страхуваше от мене, напротив, тъй като отдавна разбирах патешкия език, знаех, че й е приятно, когато я взема в ръце. Още като ме виждаше да се доближавам, започваше да ми кима с главичка в знак, че се радва.
Особено беше общуването ми с нея. Тя - пък и другите патета - знаеха това. Когато бях в близост до нея, Красавицата придобиваше необичайна смелост и гонеше другите от водата и храната. Непогрешно чувстваше, че може да се осланя на закрилата ми и малко злоупотребяваше със съчувствието ми към нея. Щом обърнех гръб, за да се отдалеча от патетата, позициите веднага се сменяха – Красавицата се отдалечаваше с възможно най-висока си скорост на придвижване от спорното място, а другите настъпваха, като пътьом най-ядосаното пате от слабостта ми към нея се отклоняваше от правата си посока, за да я достигне и дръпне по перушината на главата.
Тогава, в онзи сън, Красавицата-Принцеса извиси гласа си над всички, които се обясняваха едни друг защо точно те трябва да тръгнат след идването на пратеника. “Аз! Аз! Аз! Аз! Аз!” – крещеше тя, изпънала шията си. Никой не се обади повече, те знаеха, че е права, че техните гласове, взети заедно, нямат тежестта на нейния.
След три дни Красавицата-Принцеса умря. Не можех нищо да направя, отиде си за няколко часа.
Не в това е мисълта ми обаче - аз зная, че животът е безспирен. Но знаете ли защо никое пате не отрече правото й в онзи момент да бъде точно тя избраницата? Защото това беше саможертва. И никой не можеше да я спре, да й отнеме възможността да направи нещо за мен. Смълчаните й приятели знаеха, че в противен случай нейното малко сърчице, пълно с признателност и любов, ще се спука.
Имаше и друго, свързано с тази история, което ме учуди. После разбрах, че и други, интуитивно или защото са го преживели, знаят за саможертвите на домашните любимци, знаят, че те чувстват, обичат, че лекуват, подобряват настроението, спасяват.
За тези хора написах моя разказ.