Езикът и писмеността като обект и средство за психотронно въздействие
Невежество, престъпно съглашателство и продажност подпомагат противниците на българския дух
Но независимо от превратностите в Българската Съдба, ние – българите, и днес, след повече от едно хилядолетие, следваме древните духовни пътища, на които Светите братя Кирил и Методий се явяват едни от многото велики продължители.
И в миналото все се е намирал някой, който да постави въпроса дали не следва да приемем друга писмена система, но нашите предци са съзнавали спояващата народо- и държавотворческа сила на Словото, и не са позволявали то да бъде изтръгнато от Българската Душа. Единични са писанията на български език на латиница, като причините за това вероятно се крият в един особен вид “езикова солидарност” в случаите на съжителство с други славянски народи, приели латиницата в други времена, но пак под натиска на асимилаторски стремежи.
Например, чипровчани и павликяни – католици по вероизповедание, са първите заселници в опустошения от турците Банат. Те го населяват към 1730 – 1750 г., основават градовете Винга и Бешенов, и заедно отстояват българското народностно самосъзнание. Банатските българи използват и латиницата, и кирилицата, подобно на хърватите и сърбите, а от 1860 г. обединените Влашко и Молдова в единна държава – Румъния, въвеждат латиницата като официална писменост и се отказват от използваната дотогава кирилица. Така през 1866 г. Учителското дружество в гр. Винга одобрява граматика на банатския български диалект, изготвена от учителя Йозеф (Йозу) Рил – българин по майка и немец по баща. Правописът е създаден по подобие на хърватския, вземайки за образец чешкото писмо. Независимо от наличието и силното влияние на старобългарски книги от манастира в Алвиц (Vintul de Jos), Йозеф Рил е трябвало да се съобрази с ползваното римско издание “Kristianski nauk”, т.е. “Християнски науки”, което е на български, но с латински букви. Също така до това време банатският говор, развивайки се отдалечено от българската езикова територия, е бил възприел повече от 20 % другоезикови заемки. (Виж статията “Банатските българи – с миналото и настоящето” от д-р инж. Начко Начев във вестник “Народен будител”, бр. 6(63) от 2000 г.)
Малко преди това, през 1852 г., Драган Цанков и неговия брат Антон издават във Виена една граматика на българския език, написана на немски, където всички български думи са представени на латиница. Идеята за това им е дадена от един от най-авторитетните тогава европейски слависти – Франц Миклошич. Но пътят на този учебник е кратък и в България той не е познат.
По-сериозно се развиват събитията през трийсетте години на ХХ век, когато в Русия почти се реализира идеята за преминаване от кирилица към латиница. Аргументът бил, че това щяло да улесни общуването между руския и западноевропейските народи, и с това да се ускори бъдещата световна революция. Всичко било готово на книга, но азбуката била спасена поради липса на средства за подмяна на печатната техника и за осигуряване на квалифицирани печатарски кадри при тогавашните тежки икономически условия.
По същото време този въпрос е бил обсъждан и в България. Свидетелство за това е един от броевете на тогавашното списание “Българска книга”, в който се изказват авторитети от областта на науката и културата. Мнението, което се налага обаче, е, че преминаването към латиницата не е разумно. Според академик Стефан Младенов един от основните мотиви за това становище е, че самата латиница не е напълно усъвършенствана азбука и заради това не би трябвало да се мисли да се пристъпва към нея. (Виж статия от Владко Мурдаров във вестник “Демокрация” от 26.09.2000 г. – “Спорът около кирилицата е ненужен” и читателско писмо от Стефан Тенчев във вестник “Нова Зора” от 31.10.2000 г.)
В посоченото писмо, за съжаление без да посочва източниците, Стефан Тенчев споделя още: “На две места в германски мемоарни източници се цитира разговор между Хитлер и цар Борис, в който тогавашният пръв глобалист подхвърлил полу на шега полу насериозно на българския монарх идеята да си сменим кирилицата с латиница, за да общуваме по-лесно с обединената от райха Европа. Не се казва какво точно е отговорил царят, но се споменава, че е възразил.”
Податка за този случай се открива и в дневника на Богдан Филов, който на 20.06.1941 г. (стр. 343/344) записва споделеното от цар Борис за посещението му при фюрера. Царят бил ходил и в Залцбург, където се срещнал с Гьоринг, Рибентроп, Химлер и Браухич. “Химлер сметнал, че ние трябва да сменим нашата славянска азбука, за да намалим руското влияние. Царят му обяснил, че всъщност сърбите и русите са заели азбуката от нас и че нейните български особености, особено буквата Ъ, са закрепили нашето народностно съзнание.”
През годините на социализма и в Съветския съюз, и в България на предложения от когото и да било за промяна или замяна на кирилицата с друга азбука би се гледало като на куриоз или дори налудничавост. Но връщайки лентата назад, макар и с известно закъснение можем да прозрем по колко различни начини е била подготвяна почвата за промяна на нашата народностна същност и вкарването ни в чужди коловози.
Такъв например е случаят, за който свидетелства писателят Николай Хайтов във вестник “Нова Зора” от 12.12.2000 год. в интервю със заглавие “Време за разхвърляне на камъни”, а именно, че “доц. М. Янакиев навремето е искал подмяната на българския език с някой от “по-големите чужди езици”. Вероятно по същия повод са и думите на литературоведа Никола Георгиев пред вестник “Монитор” от 12.09.2000 г., в статията на Антон Петров “Отнемете ордена на Кронщайнер”: “Преди 25 години “същата тази интелигенция предложи пълна русификация на българския език. Сендовчетата (положително тук става дума за акад. Благовест Сендов; Р.П.) трябваше да бъдат деца, които на 6-годишна възраст започват да учат руски език и на 16 години руският да им стане културен език.” Всъщност, тази статия е насочена към настоящето: “Сега вятърът е повял на запад и част от продажната българска интелигенция се е обърнала към латиницата.”
Не по-малко драстичен е простреляният с така наречения „български чадър” писател и журналист дисидент Георги Марков в един от своите „Нови задочни репортажи за България – Когато часовниците са спрели”: „... моето неверие беше силно разклатено, след като прочетох публикуваните през месец май ОСНОВНИ НАСОКИ ЗА РАЗВИТИЕТО И УСЪВЪРШЕНСТВАНЕТО НА ПРАЗНИЧНО-ОБРЕДНАТА СИСТЕМА В НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, приета от Държавния съвет на 12 април 1978 година... Тук не става въпрос за национализиране на средствата за производство или на обработваемата земя, не става въпрос за национализиране на образователната система или за пренаписване на историята, а за опит да се национализира (да се одържави) и ликвидира самосъхраняващата се същност на духа на един народ – онова, чрез което той е оцелял през вековете... Извадете от историята на българина всички Коледи и Великдени, извадете кръщенетата и погребенията, извадете водосветите и маслосветите, извадете местните обичаи и ритуали, все едно колко християнски и колко езически са били, и вие ще почувствувате, че сте извадили цялото национално съзнание, цялото народно творчество, целия народен език. Ако не са били всички тези свещени обреди, празници и обичаи на нашите деди, днес България щеше да бъде географско понятие, страна, заселена от еничери, хора без минало, без език, без история. Вероятно такъв еничерски народ би бил идеалният за осъществяването на пълна интеграция с някой Голям Брат.
След установяването на пълно съветско господство над България, по указания от Москва, бяха предприети системни и решителни опити за ликвидиране на съществени традиционни празници и обреди.
Бяха ликвидирани не само пряко свързани с религията празници, но и такива, свързани пряко с националното самосъзнание и във висша степен „надрелигиозни”, като Деня на Кирил и Методий.
Но ако човек може да разбере желанието на една диктатура да има свои празници, то как би могло да се квалифицира изхвърлянето на Деня на Кирил и Методий и заменянето му с официалното празнуване на Деня на съветската конституция... Трябваше да мине доста време, докато в обърканите следсталински години, под натиск отдолу, Денят на съветското конституция отстъпи мястото си на Деня на Кирил и Методий.”
Но от 1990 година насам нещата коренно се промениха. Чужди и наши “реформатори” и подстрекатели на “нежни революции” ежедневно се опитват не само да ни убедят, че промяната на езика и азбуката ни е жизнено необходимо дело, но и тихомълком зад гърба ни извършат действия, от които един ден да се окажем пред свършен факт.
По някое време “на върха на айсберга” се изкачи един професор от Австрия и се провикна: “Българи, да пишете на кирилица е комунизъм!” Изрази и още по-невероятното становище, че всъщност кирилицата е причина за разделянето на Европа на Източна и Западна – още от IХ век и особено днес, поради което трябва да я заменим с латиницата. (Виж интервюта с проф. Ото Кронщайнер – ръководител на Катедрата по славистика и славянска хуманитаристика, с основен акцент българистика, в университета в гр. Залцбург, във вестниците “Демокрация” от 01.09.2000 г. и “Новинар” от 04.09.2000 г.)
Впоследствие, в “тактическо отстъпление” чрез статията си “Аз съм за кирилицата – аз съм за латиницата”, публикувана във вестник “Демокрация” от 20.10.2000 г., проф. Кронщайнер признава трудността на подобно начинание: “Правени са много опити през вековете да се замени кирилицата с латиница. Кайзер Франц Йосиф се опитал, но опитът пропаднал, защото кайзерът се уплашил от революция в Сърбия. Тито направил подобен опит за цяла Югославия (също и за сърбите), но с малък успех. Също и Ленин се опитал и той претърпял неуспех.”
Но това “ласкателство” не трябва да отслабва вниманието ни, защото професорът е изрекъл “със загриженост” и следните думи с далечен прицел: “Сега въпросът за азбуката още не е актуален, но само след 5 – 10 години ще стане много важен за България. Заради кирилицата България е много изолирана страна в Европа.” (Виж интервю на Мариана Първанова “Кирилицата е комунизъм, пишете на латиница” във вестник “Новинар” от 04.09.2000 г.)
Ясно е, че нещата търпят развитие и че днес говорим за политическа и ценностна ориентация, но и без този пореден пример на невежо и най-вече недобросъвестно съветничество имаме достатъчно основание да поставим на преоценка дали си заслужава “да оставяме питомното и да гоним подивялото”, да се замислим: към коя Европа сме тръгнали? И този случай следва да ни накара да забележим, че през последните вече повече от двадесет години успяхме да си навлечем безброй излишни, напълно чужди нам проблеми, а нашите оставихме да се задълбочават все повече. По-точно, навлякоха ни ги невежи и продажни псевдодържавници и отродители.
Все пак трябва да видим и един друг факт. Някои народи от бившия Съветски съюз, на които кирилицата навремето е била наложена административно, сега се връщат към предишни свои писмености или (което е по-честият случай) се поддават на поривите към “нов цивилизационен избор”, приемайки латиницата. Но това е тяхно право и те са тези, които трябва да преценяват неговата целесъобразност.
Оказва се обаче, че такава една реформа се сблъсква с редица трудности и съпротива сред населението, и след първоначалните опити в Азербайджан тя е била спряна. Останалите републики – Туркменистан, Татарстан, Узбекистан, Казахстан и Киргизстан – са били принудени да въведат формулата “паралелно ползване на латиницата и кирилицата”. (Виж статията на Тамара Шишманова “Интригата Кронщайнер – Петър Стоянов е етап от турцизацията на България” във вестник “Монитор” от 09.11.2001 г.)
Категорично връщане към кирилицата беше извършено и в Сърбия. А на 28.08.2002 г. вестниците “Сега” и “Шуменска заря” публикуваха кратки съобщения, че “група депутати са внесли в югославския парламент проектодекларация за защита на кирилицата”. Те смятат, че “кирилицата се потиска от латиницата” и “въпреки законовите разпореждания, електронните и печатните медии използват главно латиница, както и голяма част от учебниците, предимно за висше образование, са написани на латиница”.
(Продължението в следващия брой)