ФРАНЦИСК ОТ АЗИСИ НАЙ-ПОЕТИЧНИЯТ СВЕТЕЦ или за съюза между катарството и католицизма в брой 10

ФРАНЦИСК ОТ АЗИСИ НАЙ-ПОЕТИЧНИЯТ СВЕТЕЦ  или за съюза между катарството и католицизма
Категория: Сърцето, душата
Големият писател Аксел Мунте нарича Франциск от Азиси най-поетичният светец. Защото той обединява в личността си и в своите поетични химни, посветени на Твореца и сътворението, ортодоксалния поглед към Христовия път, който вярващият трябва да следва, и вярата към Църквата с един дълбок и лиричен мистицизъм, който е по-близък до пантеизма, отколкото до официалната теология. За Свети Бонавентура, известен негов средновековен биограф, Франциск от Азиси с душата си вижда и усеща в красотата на творението красотата на онзи, който е вдъхнал своя дар на божественост в смъртните твари: „Битието е прекрасно, понеже то съществува благодарение на Бога и божествената хармония е иманентното му свойство.”
Докато враговете на богомило-катарската вяра не се уморяват да наблягат върху мрачния и мизантропичен характер на светогледа на катарите, често нарочно преувеличено с цел дикредитирането на сподвижниците и симпатизантите им, според Свети Франциск земната красота е манифестация на Божието могъщество. Той става особено популярен с обичта и възхищението си към цветята като най-прекрасните божи творения. Тяхната сладост за душата го кара да коленичи и да се моли на Създателя за благата, с които радва сетивата и духа. Същевременно той се отнася, според „Първото му животоописание”, със същото възхищение-преклонение към „житните нива и лозите, скалите и горите, всички прекрасни неща по поляните, водните фонтани и зеленината в градините, земята и огъня, въздуха и вятъра”, обичайки Бога и служейки му драговолно. Нарича всяко от божиите създания братко (сестро) и ги възприема в контекста на Божията слава, с отзивчиво сърце, готово да възпее мира и славата на Сътвореното и неговите синове.
Папа Бенедикт XVI, още като кардинал Й. Ратцингер, обича да разказва за съветите на Свети Франциск към градинарите да оставят даже в зеленчуковите градини поне една лехичка с цветя, за да могат тези „сестри” не просто да радват очите, но и да карат човек да се моли признателно на своя създател. За Франциск от Азиси спокойно може да се каже, че хармонията с битието е израз на вътрешната пълнота на духовния живот. Ако човек е дизхармоничен, и природата не може да процъфтява. Само ако хората са в хармония със себе си, с природата и с Всевишния, светът ще процъфтява.
Етиката на красотата на Свети Франциск е същевременно и екологическа етика. Тя привлича масите с благожелателността и хуманизма си, който прераства в обич към всяка жива твар, та дори до растенията, скалите и всичко, което Бог е създал. Затова днес той бива честван не само като светец-покровител на Италия, но и като патрон на екологията и еколозите. Споменавайки за „Кантиката към Брата Слънце”, Светият отец призовава младите хора да следват примера на светеца да гледат с очите на любовта към творението своите съседи, учейки се да обичат всичко и всички. Според житията, той даже отмествал червея, за да го положи там, където преминаващите по пътя няма да му навредят. Особено обичал птиците. В епоха, когато милите хвъркати били жертвани масово за задоволяване гастрономическата страст на сеньорите, а един от предпочитаните деликатеси бил например пастетът от езици от дроздове, Франциск от Азиси спасява застрашени от измиране видове и напомня за необходимостта от милост към всяка божия твар. Съвременниците му разказват с умиление как проповядвал на зверове, птици, влечуги и дори една цикада била сред заслушаните в проповедите му.
Ако не беше избрал, макар и само като кратък момент от биографията си, да последва кръстоносците в щурма им към Светите земи и ако не беше височайшето покровителство на папа Инокентий III, признал го за основател на католически орден, той със сигурност би завършил живота си на кладата като еретик. Най-малкото заради философско-поетичния си пантеизъм. За много по-безобидни отклонения от „правата вяра” набедени люде са заставали пред съда на Инквизицията. Достатъчно е да си представим как проблематично се вписва или по-точно как изобщо не се вписва в духа на времето неговата „Слънчева песен”, сродна с химните на Ехнатон, фараонът-еретик. Монахът, позволил си да възпее „моя брат Слънцето и моята сестра Луната” реално е в световъзприемането си много по-близо до езичничеството, отколкото простия селянин, берящ билки в ранни зари на Еньовден. Неговият патгеизъм е в крещящ разрез с ненавистта на каноническото богословие към възгледа за Бог, присъстващ във всяка частица от битието, понеже това е нарушение на антропоморфното разбиране за Всевишния.
Умбрийският светец получава признанието на църковната институция именно защото успява в каузата за адаптиране и използване за целите на вярата опита на „бугарската ерес”. Той успява реално да примири привидно непримиримото: апостолската бедност, скромността на ритуала и неопетнената нравствена чистота на първичното християнство с църковните догмати и претенцията за непогрешимост на свещенослужителите, чиито земна власт е помазана от самия Бог. По тази причина се набляга - съзнателно и последователно - на онова, което го сближава с канона, а не на онези многобройни моменти във философско-етическите и космологичните му възгледи, които го сродяват с богомило-катарската ерес. В неговата противоречива и сложна личност се оглеждат и беднякът-несретник, и търсещият истината за света и Бога интелектуалец, и аристократът, отегчен от разгулен живот, и грешникът, смазан от чувство за вина и безнадеждност. Силата на неговото покаяние и смирение, демонстрирано и в търпеливото понасяне на нищетата, която сам е избрал, загърбвайки бащиния дом, и в обичта му към беззащитните – хора и животни, го прави любимец на обикновените, на т.нар. „малки хора”, и на романтичните души. На всички тях импонира легендата за доброволно избраното отречение от света. Защото не е едно и също да се родиш в мизерия и покорно да влачиш земния си жребий и да се откажеш от даровете на света, предоставени ти щедро от съдбата, предпочитайки трънливия път на просещите братя. Именно по тази причина във фолклорната памет той остава с гальовното прозвище „беднячето” – Poverello.
И Франциск от Азиси, както и катарите, предпочита да върви по Христовите стъпки, презирайки богатство и власт. Само че преди да стане брат Франциск, наследникът на проспериращия търговец на платове Бернардоне ще премине бурно и страстно през лудите години на юношеството и ранната младост, съпроводен от буйни и неразумни другари в пиенето и ухажването на достъпни жени и знатни дами. Според житието, когато става на 22, а според други източници – на 24 години, настъпва неочакван преврат в поведението и в световъзприемането на младия мъж. Но да се достигне до там, наследникът на търговския род ще трябва да се откаже от всичко, което го свързва със света на материалната съблазън. Вземайки участие във военни действия срещу Перуджа, сънува знаменателния сън, в който Господ се обръща към него с думите: „На кого искаш да служиш – на големия господар или на малкия?”. Важен за духовното му развитие се оказва и епизодът, свързан със срещата с прокажения, който му напомня, че трябва да обичаме унижените и оскърбените като себе си. Франциско го прегръща и усеща в сърцето си, че призванието му е да утешава бедните и нещастните като свои братя во Христе. Оттогава започва реалният преврат в световъзприемането му и решението да се отдаде изцяло на вярата.
През следващата година, след друго едно изразително видение в полуразрушената капела Сан Дамиано край Азиси, в който Христос го призовава да обнови дома му, той решава да стане отшелник и да възстанови църквата. Има различни трактовки на фразата, която чува: „Обнови дома ми, понеже той се разпада” – от потребност за бързо възстановяване на разрушената църква до необходимост от цялостна реконструкция на Божия дом на земята, тоест, на църковната институция. Франциск тръгва от изпълнението на първата и по елементарна повеля, за да стигне до своя доктрина за вярност към Църквата. Като първо взема достатъчно пари и скъпи тъкани, за да спаси от разрушаване и да възстанови красотата на храма, както е обещал. Със средствата от семейното търговско предприятие, разбира се, негодува бащата Бернадоне. Той е на друго мнение за внезапния обрат на сина си към вярата и иска да го обяви за невменяем, понеже прахосва натрупаното с труд и лишения имане. Стига се до шумен и дори скандален съдебен процес. Отвратен от меркантилизма на баща си, Франческо се съблича гол на площада, захвърляйки демонстративно дрехите си в лицето на родителя си. По този начин той символно се отказва от баща и дом. За да започне мисията си на странстващ Божи служител, приел бедността за своя Господарка и Сестра, на която ще служи вярно до смъртта си. Като по този начин служи и на своите бедни, обезправени братя, окуражавайки ги да понасят земните страдания в името на Христовата любов.
Данте нарича процеса на нравственото му пробуждане и израстване не просто кардинален преврат на една харизматична личност, приела да повтори живота на Христа и да постигне святост, а като благодат за света, пишейки: „роди се второ слънце”. Но признаването му като озарен свише и канонизирането му не става изведнъж. Босоногият просещ проповедник, олицетворяващ отказа от житейската суета и приемането на бедността като естествено състояние на обичащите Христос, първоначално бива възприеман като странен, дори смехотворен. Но постепенно той става изразител на духа на времето, като хем изговаря неудобните за светските и религиозни господари истини, хем залага на служенето на Църквата като единствен медиатор между вярващите и Бога.
Тук аз няма да се спирам специално на съвременните изследвания и теоретични спекулации за влиянието на катарската ерес върху бащата на Франциск по време на пребиваването му във Франция или за катарските увлечения на майка му Пита, която някои учени считат за французойка и силно подвластна на дуалистичната ерес. За мен е важно да подчертая, че общността на редица постановки в катарското учение и възгледите на Свети Франциск всъщност са обективно отражение на една и съща социо-културна реалност, в която все повече се чуват воплите на бедните и онеправданите и призивите за евангелска бедност са съществен момент от умонастроенията на епохата.
Папата вижда във Францисканците начин да се пребори с катарската ерес, като същевременно внесе дух на хуманистично обновление в твърде корумпираната структура на църквата. Използвайки близостта между двете идеологии, той фаворизира едните, за да може да неутрализира влиянието на другите. Правилно схванал, че етиката също може да се превърне в оръжие. Франциск Азиски сполучливо канализира народното недоволство, но го насочва към лоното на църквата като майка на всички страдащи. Тоест, той насочва негативните социални настроения в посока на социално-религиозно примирение. Така той на дело преобразува революционния заряд на недоволството, родено и подхранвано в продължение на десетилетия от недоволството на народните маси, привлечени от примерите на катарската вярност към първичното християнство в неговата чистота и простота на начина на живот и богослужение. Превръщайки го в етически протест, който, от своя страна, губи деструктивния си патос и завършва с умиротворяване във вярата. Няма по-успешен пример за пренасочване на критическия патос в полза на църковната институция и нейната стабилност.
Свещената бедност на францисканските братя е един от начините да се служи на Бога. Но тя е доброволен избор и не задължава другите да се откажат от имот и привилегии. Нещо повече. По имплицитната логика на канонизирането му за светец, само на богоизбраните е достъпно да живеят според подобни екстремни изисквания за аскеза. Именно това е един от отличителните белези на духовното им призвание. Да бъдеш съвършен, както и да бъдеш светец, са състояния на ИЗБРАННОСТ.
Францисканската етика на отказ от земни блага и критиката на богатствата не са съчетани с отричането им като недостойни за земните господари и църковнослужителите. Макар че в проповедите си Франциск от Азиси особено огнено увещава колко блажена е бедността и обича да подчертава пред слушателите си значенето на библейските пасажи, в които на богатството се гледа като на пречка за постигане на истинските християнски добродетели, той никъде не говори за необходимостта от премахването на бедността като социална язва. Защитата на бедността на брат Франциск всъщност я увековечава.
Като глава на религиозен орден, Свети Франциск ревностно защитава обредите и ролята на тайнствата в литургичната служба. Пак според Папа Бенедикт XVI, „Беднякът от Азиси разбира, че всяка харизма, дарена от Светия Дух, трябва да бъде в служба на Тялото Христово, което е Църквата, в пълно общение с църковните власти. В живота на светците пророческата харизма не противоречи на харизмата на управление. И ако междувременно се породят противоречия, те търпеливо очакват времената на Светия Дух.”
Приемането на Църквата като универсален посредник между човека и Бога е свързано и с признаване на ролята на Светата литургия и особено с приемане на несимволичния характер на причастието като тяло и кръв Господни. Затова Франциск от Азиси напомня на съвременните християни да възприемат светостта на църковните тайнства като необходим момент от верската практика, виждайки в тях живителен извор на божия благодат и обвързвайки неразривно чудесата с верските постулати: „Скъпи братя, нека не забравяме никога това поучение: светостта на Евхаристията изисква от нас да бъдем чисти и да живеем в хармония с тази Тайна, която отслужваме.”
За светеца от Азиси евхаристията е най-дълбок извор на космически мир, утешение и примирение с грешния свят. За него евангелският живот и лоялността към църковната институция трябва да бъдат не просто съвместявани, а да се превърнат в част от живота на дълбоко религиозния християнин, който във водачеството на Църквата вижда нравствена и житейско-практическа опора на съществуването си.
Докато богомили и катари решително отричат ритуалната част на религията като външна и ненужна страна, отнасяйки се негативно към тайнствата, чудесата и реликвите като израз на бесовските сили и човешкото заблуждение, за Свети Франциск църковната служба и тайнствата са начин да изразиш вярата и смирението си пред Твореца.
Две години преди смъртта си пише като духовно завещание: „Умолявам всички ви, с цялата милостива благожелателност, на която съм способен, да се отнасяте със страхопочитание и цялото уважение към пресветите тяло и кръв на нашия господар Исус Христос, понеже в него и чрез него всички земни и небесни неща се помиряват и примиряват в Божието всемогъщество.”
Вътрешната хармония на битието, изявяваща се в като общение с Господа, не може да бъде само сакрално личностно преживяване, поне не за обикновените миряни. Те се нуждаят, както и неговите братя-последователи от Ордена, от правила (дадени на францисканците от папата през 1223 г.) и от дисциплината – физическа и умствена, на Канона. Досега не е достатъчно изследвана символиката на предметите, които обкръжават образа на Светеца на изображенията му – кръст, череп, кралската хералдическа „ябълка”, лилия, агне и вълк. Но взети в целостта си, те изразяват различните сфери на битието, които се опитва да примири – мъките Христови и красотата на сътворената природа, смъртта и живота, църковната и светска власт, кротката невинност на светостта и стръвната алчност на животинската натура на грешния човек. В известна степен тази символика разкрива и вътрешната противоречивост на Францисканския орден, чиито първоначален алтруизъм и преклонение пред Твореца и Творението през средата и втората половина на ХІІІ век вече носят белезите на една репресивна верска институция, в която борбата за чистота на вярата измества хуманните идеали и идеализма на единението с Бог.
Но в историческа перспектива верският конформизъм на Франциск от Азиси има благородна цел – съхранение и увековечаване на предренесансовите нравствени ценности, носители на които през епохата са в еднаква степен и т.нар. еретици, и францисканските братя: любов към Ближния като мерило за вярност към Христос, презрение към материалното благополучие и уважение на живота в аскеза и съзнателно избрана бедност, преклонение пред добродетелите и добродетелността, признаване самоценността на жертвата за благото на другите, издигане принципите на братството като равенство пред Бога като универсален евангелски принцип.
Защитено от аутодафета и наложена забрава, етическото наследство на умбрийския светец преодолява ограничеността на времето и става част от плуралистичното мислене на XXI век. Същевременно запазва в себе – като бисер в скъпоценна мида – и непреходните морални стойности на „българската ерес”, която чрез катарското учение създава в Западна Европа школата на превод на Евангелието на народен език, безсмъртните примери на провансалската поезия и светогледното волнодумие на лангедогските аристократи на духа, които считат, че понятия като чест, братство, равенство, толерантност и истина са не просто думи, а ценности, за които си заслужава и да живееш, и да умреш, ако се наложи да ги защитаваш.


Молитвата на Свети Франциск Азиски

Господи,
направи ме инструмент на своя мир,
където има омраза, нека сея любов,
където има рана – милост,
където има съмнение - вяра,
където има отчаяние - надежда,
където има тъма – светлина,
където има скръб – радост.

О, Боже Всемогъщи, дари ме
да не търся утеха, а да утешавам,
да не търся разбиране, а да разбирам,
да не търся обич, а да обичам,
защото когато даваме, получаваме,
и в прошката ни прощават,
и в смъртта се раждаме
за вечен живот.
Статията е прочетена 3733 пъти
Назад към брой 10Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017