Руската месианистична идея в брой 89

Руската месианистична идея
Категория: История

Великата схизма в Християнската църква в средата на XI век има своите както политически, така и догматични причини. В догматично отношение първите спорове се зародили още през II век, но различията през първите три века били преодолявани в името на борбата с общия враг – езичеството. От IV век обаче на Запад се утвърдили обичаи и мнения, различни от тези на Изток, като основно е учението за изхождането на Св. Дух „и от Сина”.

Вторият вселенски събор, проведен в Константинопол през 381 г. фиксира учението на Църквата за Светия Дух. Осмият член от Никейско-Цариградския символ на вярата гласи: „(Вярвам) и в Светия Дух, Господа, Животворящия, който изхожда от Отца, комуто се покланяме и когото славим наравно с Отца и Сина и който е говорил чрез пророците”.

Символът на вярата декларира, че съществуват в един Бог три лица, т.е. Бог е един по съществото си, а троичен в лицата - Отец, Син и Свети Дух - които образуват от себе си Троица единосъщна и неразделна. Бог Отец е начало всемогъщо, от което произхождат преди вековете Сина чрез раждане, а Светия Дух чрез изхождане. Бог Син е роден предвечно от Отца, чрез когото се проявява Божието могъщество в създаването на всяко възможно битие. Дух Свети, произхождащ от Отца, има Божествено естество, на което подобава поклонение неразделно с Отца и Сина.

Трите лица, които имат едно и също Божествено естество, се различават по личните си свойства. Личното свойство на Отца се състои в това, че Той е началото; личното свойство на Сина се заключава в това, че Той е предвечно роден от Отца; личното свойство на Светия Дух е това, че Той изхожда преди вековете от Отца. “А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелства за Мене” (Йоан 15:26) – се казва в Светото писание.

През VI век в Западната църква (по-специално, първоначално в Испания, св. Исидор Севилски), добавя в Символа на вярата думата „Filioque” – т.е. Светият Дух изхожда (произлиза) не само от Отца, а и от Сина. Тази поправка е и една от основните формални причини за схизматата между Западната и Източната църква през XI в. Протестантските конфесии наследяват от Римокатолицизма добавката, а древните църкви – коптска, етиопска, арменска, се придържат към първоначалния текст заедно с Православната църква.

Непоклатимостта, с която Православната Църква застанала зад този догмат, се обуславяла от нейния стремеж да запази пътя към спасението свободен за вярващите. Ако Христос не е Бог, то в Него не би било реално съединяването на Божеството и човека, а това означава, че и сега нашето съединение с Бога е невъзможно. Ако Светият Дух е твар, тогава е невъзможно и освещението, обожението на човека. Само Единосъщният на Отца Син е могъл чрез Своето Въплъщение, смърт и възкресение да оживотвори и спаси човека. И само Единосъщният на Отца и Сина Дух може да ни освещава и съединява с Бога, защото Светия Дух е този, който осъществява контакта между вярващия и Бога. Чрез него Триединния Бог става лично присъстващ в живота на вярващия. Силата му се дължи най-вече на неговата способност да бъде вътре в душата на човека. По този начин Духа може да повлияе по особено ефективен начин върху вярващия, защото пребивавайки вътре в него, Той може да се докосне до най-съкровените му мисли и чувства: „Ако Иисус е можел да работи с учениците Си посредством обучение и примери, то Светия Дух може да работи в тях самите” /Йоан 16:7/. В резултат на това вярващите ще са способни да извършват делата, които Иисус е извършвал, и дори още по-велики от тях /Йоан 28:20/. Иисус разкрива, че дейността на Духа е особено важна за обръщението - насочването на човека към Бога, началото на християнския му живот - свързано със следните условия: покаяние и вяра в Иисуса Христа, и за новорождението, което е чудотворно претворяване на човека и вдъхване на духовна сила в него. С вливането на Светия Дух във вярващия Той започва да го води и направлява. Под освещаването на живота на християнина се „разбира дългият процес на преобразуването в морален и духовен аспект, така че животът на вярващия да се превърне в огледало на мястото, което той или тя вече заема в доброжелателните представи на Бога. Ако оправданието е един мигновен акт, даващ на отделния човек правото да застане пред Бога, то освещаването е дълъг път, по който личността се изгражда в святост и доброта”. Чрез освещаването Си Духа освобождава от закона вярващите, които отсега нататък ще живеят и ще общуват помежду си не според законите на плътта, но съгласно повелята на Духа; а делата на плътта Той привежда в съответствие с волята на Бога. Това е свръхестествено дело, заслуга на Светия Дух, защото хората не могат да го постигнат със самостоятелни усилия. По този начин ония, „които се управляват от Божия Дух, те са Божии синове” /Римляни 8:15/, те са в Христа. Божията любов се излива в техните сърца от Светия Дух /Рим. 5:5/. „Ние сме храм на Бога, защото Божия Дух живее в нас” /Коринтяни 3:16/ - утвърждава Светото писание.

Праведността на делата и благодатта на Светия Дух, събрани в едно, изпълват с блажен живот душата, в която те се отъждествяват. Благодатта преобразява падналото естество, дарува на човека надвишаващи природата сили за възхождането му в “горното”. Според учението на преподобни Максим Изповедник, човек трябва да съедини по благодат тварната и нетварвата природа в своята тварна ипостас, да стане “тварен бог”, “бог по благодат”, за разлика от Христа, Който е Божествена Личност, възприела човешката природа. За постигането на тази цел е необходимо взаимодействието на двете воли: от една страна, обожващата Божествена воля, даруваща благодатта на Светия Дух, Който присъства в човешката личност; от друга – човешката воля, подчиняваща се на Божията воля при приемането на благодатта, нейното усвояване, при предоставянето на природата си за цялостно благодатно проникване.

Решението на Западната църква за промяна на Символа на вярата е следствие от разсъдъчната логистика на западните богослови. Твърдението, че изхождането на Св. Дух става и от Сина, нарушава божественото равнодостойнство на Св. Дух, съподчинявайки Го и на Отца, и на Сина. Като следствие се променя и учението за тварните и нетварните Божествени енергии и се нарушава вярата за благодатното спасение на човечеството. По този начин западните църкви отхвърлят приеманата от Православието възможност за обожение на човека чрез общуване с Духа. Защото правилото на православната мисъл гласи: „Бог стана човек, за да може човекът да стане Бог”.

След великия разкол през 1054 година За- падната църква продължава да внася нови елементи както в структурно-каноническо, така и в догматично отношение. Католицизмът обръща своя поглед към видимото, а църквата постепенно изземва всички функ- ции на държавата. „Вината на средновековните папи при отношенията им с държавата – пише Вл. Соловьов – се състои не в това, че те утвърждавали превъзходството на духовната власт пред светската – в това те били напълно прави – а в това, че те въпреки това превъзходство, въпреки своето собствено твърдение, че държавната и политическата област е низша, пренесли целта на своята дейност в тази низша област, усвоили нейния характер, действали с нейните средства. Вината на папизма не е в това, че той е превъзнесъл, а в това, че е унизил папството. Действително светската политика трябва да бъде подчинена на църквата, но не чрез уподобяването на църквата в държава, а напротив – чрез постепенното уподобяване на държавата в Църква. Светската действителност трябва да се пресъздава по образа на Църквата, а не този образ да слиза до нивото на светската действителност” /Соловьов 1995, с.130-131/.

Вторичното разцепление на Римокатолическата църква предизвиква още по-драстични догматични отклонения. Реформацията превръща човека от религиозна личност в социален индивид, отдалечавайки го все повече от метафизичното. Тълкуването на Св. писание се превръща в индивидуално преживяване на субекта, резултат на неговата разсъдъчност. Хуманизмът и рационализмът подсилват процеса на откъсване на западния човек от Божественото присъствие и неговото атеизиране. В резултат обществото отхвърля монархистичния модел, Божествения принцип на единоначалието. „Въплъщението на демократическата идея означава преимуществена власт на количеството над качеството, властта на невежествената, изкусно управлявана задкулисно тълпа над многовековния народен идеал /православието и самодържието/ - абсурдна ситуация, в която понятията за истина и справедливост, добро и зло се опитват да се определят с аритметичното мнозинство на гласовете /Митр. Иоанн/. Възвръщането към Истината предполага „отказ от механичния принцип в полза на качественото, духовното начало”. Затова Тютчев вижда френската революция като реализация на антихристиянска идея, защото „какво представлява върховната власт на народа, ако не всевластието на човешкото „аз”, умножено многократно, тоест опиращо се на силата” /Тютчев 2000, с.414/, истинско обожествяване на човешкото „аз” /с.432/. Следователно руската религиозна мисъл свързва различната западна действителност, всички явления в западното общество, историческите събития, протекли там, като произтичащи от изменението на свещения Логос: „Френският социализъм... не е нищо друго освен буквално и неотклонно продължение на католическата идея.“/Достоевски 1981-1994, т. 11, с. 7/.

В отлика на Католицизма Източната църква остава вярна на традициите и не внася нищо ново в християнското учение. За Православието Църквата е жив организъм, тяло Христово, чийто глава е Иисус Христос. Това дава основание на руските религиозни мислители да твърдят, че: „Единствено православието е съхранило Божествения лик на Христос в цялата му чистота” /Достоевски 1981-1994, т.X, с.72/.

(Продължението в следващия брой)

2-ра част

Статията е прочетена 426 пъти
Назад към брой 89Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017