РОДИНАТА
Нощта спусна своя виолетов шал над Панагюрище. Ароматът на цъфнали люляци се носеше над пенливата река и двора на Футекови. Райна обходи с поглед цветните лехи с градински лалета, които бяха събрали листенцата си за сън и зави покрай чемшира. Изкачи стълбите и влезе в подредената стая. Запали кандилото. Толкова топлина и слънце имаше в тази стая – като в душата й.
МОЛИТВАТА
Коленичи пред иконата, прекръсти се и шепнешком произнесе молитвата си. Молеше се за него, за себе си, за всички...Погледът й гореше. Като кандилото. Като миналото. Като настоящето. Като тревожното бъдеще. И жадуваше. И мечтаеше.
ЛЮБОВТА
Тя знаеше, че той ще дойде. Чакаше го. И той дойде. С пролетния вятър, с нощта, с бледата луна и копнежа. Видя в очите му буйни огньове, но тя не се изплаши. Вярваше му. Той беше Войводата, тя – Княгинята. Отвори долапа и му показа ръкоделието си. Светинята грееше. Мъжката му длан погали зеленото сукно със златни букви. Ръцете им се срещнаха в мекотата на коприната. Той бързаше. Тръгна си. Тя влезе в долапа и продължи да шие.
СВОБОДАТА
Конете пръхтяха, галопираха. Княгинята на българската революция развяваше знамето редом до Войводата. Сияеше от щастие. Той летеше и искаше да бъде свободен.Тя гордо носеше знамето с паметните слова „Свобода или смърт”. Той запали в сърцето на тиранина „ такава люта рана, която никога няма да зарастне”, тя запали копнежа по свободата в сърцата на хората. Той искаше да живее свободен, тръгна и не се върна. Копнежът за огън опари младото му сърце. Тя остана да се грее на опушено огнище, с кървящо сърце и изстинали длани. Панагюрище гореше. Като факла. На кладата изгоря една надежда. Но мечтата й да живее свободна се сбъдна. И Светинята оцеля.
Разказ от Мариана Праматарова