138 години от избухването на Априлското въстание в брой 88

138 години от избухването на Априлското въстание
Категория: История

Огън и стон! Пепел и отчаяние! Кръв и земя! И над всичко една българска гордост - мъжествена и непобедима!

Годината е 1876, денят - 20 април - една паметна дата в българската история. На този ден, преди 138 години, един народ се вдига срещу цяла империя в името на едно – свободата.

Хаймана, бохем и авантюрист, с невероятно излъчване, с мистична обаятелност сред въстаналото население

Георги Бенковски (истинско име: Гаврил Груев Хлътев) е роден около 1843 г. в Копривщица. След смъртта на баща си, още в ранна младежка възраст става абаджия и терзия, за да се изхранва и търгува и пътува в различни краища на Анадола.

Член е на Гюргевския революционен комитет. Заедно с Панайот Волов е избран за апостол на 4-ти революционен окръг.

Хвърковатата чета, с която обикаля целия район, мобилизира и мотивира много въстаници и играе централна роля във военните действия. След жестокото потушаване на въстанието Бенковски с няколко революционери се оттегля в Стара планина. След 10 дни мъчително скитане групата е предадена на турската власт, която организира засада на река Костина, близо до село Рибарица, Тетевенско. Там Бенковски е убит.

Това са известните факти от живота на Г. Бенковски, фиксирани във всички учебници. Малко се знае за личния живот на апостола, за невероятното му излъчване, за почти мистичната му обаятелност и влияние сред населението. Те са останали в старите книги и спомени, до които рядко някой днес се докосва, в записките на съратниците му и в народната памет. Тези източници ни показват един друг Бенковски, земен и естествен, бохем и авантюрист до мозъка на костите си.

Големият български историк, публицист и изследовател на Априлското въстание Димитър Страшимиров го характеризира по следния начин: „Гаврил бил левент, хубавец, но бил буен, духовит и своенравен. Бил твърде горделив и салтанатлия..., охотно дружил с бейски и богаташки момчета, водел разпуснат живот, на който не липсвали и хайманешки авантюри“.

Ето някои от тези „хайманешки авантюри“.

Първата е свързана с обета, даден от Георги Хлътев, да не се прекланя пред турска глава. Търгувайки по далечните краища на Османската империя, той от време на време се връщал и в родната си Копривщица, за да се види с близките си и да се похвали с успешния си бизнес. При едно от тези завръщания той бил обиден жестоко от турците и в душата му закипяла мъст. Поседял Гаврил в родната си къща и когато тръгнал отново на гурбет, яхнал гиздав и скъп кон, и както подобава, по тогавашния обичай, поискал на изпращане да му свири селската циганска музика. Това обаче било привилегия, присъща само на богатите и заможни търговци. Намерили се честолюбиви копривщенци, завидели на тарикатлъка му и пратили по него заптиета, които го затворили за няколко часа в конака. Когато го пуснали, вече се мръквало. Засрамен, Гаврил не пожелал да се върне у дома си за през нощта и потеглил същата вечер на път. В душата му обаче заседнала жестока закана да мъсти на турците, докато е жив и да се не връща в родната си къща, докато не стане достатъчно силен, за да си отмъсти. А от тая закана до мисълта за бъдещата революция има само една крачка.

Една от най-тъмните страни от в живота на Гаврил Хлътев в Ориента е другаруването му (около 1870 г.) с двама прочути разбойници-арнаути: Сюлюман и Юсин. Те имали свои чети от българи и турци, които обирали и убивали търговците по пътищата. Когато узнавали, че някой търговец ще пътува някъде с пари, те го обаждали на шайките, които го обирали, и ако им се противел – го убивали. По едно време убили местен копривщенски първенец и за да не попаднат в ръцете на турците се заскитали по Мала Азия. Там те се запознават с Г. Хлътев. Той ги водил по разни кафенета и ги препоръчвал като наемници за „специални поръчки“. Другарите му си спомнят за него, че бил опознал всички вагабонтски краища на Цариград като дланта си. Навсякъде, където имало опасни и рисковани работи, той бил в центъра. За да скрива следите си от властите, Гаврил често сменя местонахождението си, професиите си и дори и народността си. Подобно на Левски, той е ту търговец, ту ходжа, ту турчин, ту персиец, ту русин. По едно време в Смирна дори бил гавазин (телохранител) на персийския консул. През 1875 г., заедно със Стоян Заимов и Иваница Данчев, Гаврил Хлътев се заема да осъществи плана от Старозагорското въстание през 1875 г. за убийството на турския султан Абдул Азиз. Макар и официално да е само помощник на Заимов, като опитен в конспирацията, той веднага се превръща в пряк организатор на атентата. Наема една стая на втория етаж на хотел „Италия“ на главната улица в Цариград и търпеливо изчаква удобния момент за убийството. Очаквало се Абдул Азиз да мине по улицата, пътувайки от двореца „Долма Бахче“ към стария Стамбул. Тук трябва да отбележим, че българските революционери никак не били оригинални в тази си идея. Още от времето на Гръцката завера от 1821 г. (освободително въстание,което след дълги борби и намесата на европейските сили довежда през 1828 г. до основаването на независима гръцка държава), гръцките революционери също планирали да подпалят Цариград, да изгорят арсенала, да съсипят флотата, да убият султана, да умъртвят министрите му и да съсекат жестоко мюсюлманското население. Плод на революционен романтизъм, тези действия естествено не биха могли да катурнат Османската империя и винаги са завършвали не само трагично, но често и комично.

Така станало и с нашите хора. Четата разделила Цариград на участъци. Купили барут, приготвили запалителни вещества, но парите не стигнали за закупуване на пушки и револвери. Очаквало се Революционният комитет в Букурещ да ги изпрати по куриер. Те обаче не дошли и работата замръзнала. С това цялата афера се провалила и Цариград бил спасен. Впрочем, един от най-видните дейци на Българския революционен комитет и най-активен участник в Старозагорското въстание Стефан Стамболов също бил привърженик на идеята за убийството на султана. През лятото на 1875 г., на път за Стара Загора, той спрял за два дни в Цариград. Тук се срещнал с един черногорски капитан, който му казал, че има на разположение 2000 черногорци и му поискал 1500 лири, за да ги въоръжи. Тези 2000 момци, според капитана, щели „да обърнат Цариград на пух и прах“. БРЦК в Букурещ не е могъл да внесе такава сума и, разбира се, Цариград отново бил спасен. След разгрома на Старозагорското въстание, в Гюргево (Румъния) се създава нов български революционен комитет, който си поставя задача да организира ново въстание през април 1876 г. Това наложило на Гаврил Хлътев да се завърне във Влашко. Той обаче нямал паспорт.

Тук се намесила съдбата
и не само му поднесла паспорт,
но и му дала друго име,

с което той  остава известен в историята – Бенковски. Името не е просто случайност. То принадлежи на един полски патриот, който за това, че стрелял по варшавския губернатор – русин, бил заточен до живот от руското правителство на остров Сахалин. Полякът успял да избяга от каторгата и се озовал в Япония. Тамошният френски посланик го взел под своя защита и му дал френски паспорт с името Антон Бенковски, за да се върне с него в Европа. В документа се сочело открито, че той е полски емигрант. Поради това Антон Бенковски си избрал Турция за ново местожителство. По неписано правило там противниците на Руската империя не се преследвали. На път за Цариград, Антон Бенковски пристигнал в Диарбекир, където се срещнал случайно със Стоян Заимов. Като участник в Хасковския таен революционен комитет, през 1873 г. той е заловен и заточен тук. Заимов обаче също имал намерение да бяга от каторгата и предложил на Бенковски да му отстъпи френския си паспорт, а той да му помогне да си извади турско тескере. Бенковски се съгласил и продал паспорта на Заимов за 5 лири. С тоя паспорт Заимов успял да избяга в Румъния през 1875 г.

Когато след неуспеха на атентата срещу султана Гаврил Хлътев тръгнал към Влашко, Заимов му дал паспорта на А. Бенковски и така той бил принуден да замести своята българска фамилия с полска. Как обаче Антон станал Георги, както той е известен в историята, съвременниците му мълчат. Впрочем тогавашните турски паспорти много лесно можели да се фалшифицират, така че дори и самият апостол много лесно би сторил това, в случай че не е харесвал името Антон.

По характер Бенковски бил горд и дори надменен. Предпочитал да гладува три дни, отколкото да се помоли на някого. Вярвал в своята непогрешимост, обичал да командва и да приказва, но не обичал да му противоречат. Имал естествена дарба на водач. Не случайно успял да измести от ръководството на Четвърти революционен окръг Панайот Волов.

А сега за една друга страна от биографията на революционера.

Да разгърнем обемистата „История на Априлското въстание“ от Димитър Страшимиров, написана през 1907 г. Когато говори за целите, които апостолите на въстанието са си поставили, той пише: „По-първите хора, надъхани от идеологията на Каравелова и на Ботйова, не мислеха само да открехнат от гърба си чуждото иго, но ламтяха дори за республика и комуна“.

Доста странна формулировка! Страшимиров обаче не привежда почти никакви данни, за да докаже твърдението си. Малко повече информация намираме в една още по-стара книга, написана и излязла от печат под формата на записки пет години след въстанието – през 1881 г. Авторът Атанас Шопов е личен помощник (нещо като адютант) на Бенковски*. Той пише „записките“ си под формата на дневник веднага след потушаването на въстанието – между 15 септември и 16 ноември 1876 г., когато спомените му са били доста свежи. Така че можем да му вярваме. Наред с описанието на въстанието в Панагюрище, авторът описва и някои от действията на Бенковски по време на краткото му властване в града. Като преценил, че новата власт се нуждае от място, откъдето да се насочва и управлява населението, войводата просто изгонил собствениците на няколко частни къщи и ги превърнал в обществени. Най-хубавото здание в Панагюрище – къщата на хаджи Лукови, била реквизирана за седалище на т.нар. Временно правителство, т. е превърнала се в Правителствен дом. Временното правителство се състояло от членовете на революционния комитет: Найден Дринов, Симеон х. Кирилов, П. Бобеков, Филип и Петър Щърбанови, Тодор Влайков, Захари Койчев, Марин Шишков, Кр. Гешанов, Ив. Джуджев, Искрю Мачев. За да се внуши респект към новата власт, над Правителствения дом било поставено въстаническо знаме, а пред вратата, като истински съвременни гвардейци, се наредили накипрени с гиздави въстанически униформи стражите.

Така се родила новата държава
и Бенковски и сподвижниците му
започнали да я управляват.

Най-напред Временното правителство поставило стражи на изходите от селото, за да се защитят жителите му от евентуални нападения на турците. След това, пак с тази цел се погрижили и за въоръжението на населението. После била създадена Хвърковата чета, която трябвало да разбунтува и селяните от околните села, за да може въстанието да продължи по-дълго. Независимо от тези мерки, животът си продължавал и трябвало да се мисли и за това какво ще се яде и пие.  Тук, Бенковски направил някои важни „реформи“, каквито никой преди него не бил дръзнал да стори. Той извършил революционна конфискация и национализация на собствеността на панагюрци. Всички домашни животни – овце, козе, говеда, кокошки и др. били преброени, заведени на отчет и станали обща собственост на въстаниците. Дали животинките са били събрани на едно място е трудно да се предположи – едва ли биха се намерили толкова големи обори, конюшни, кокошарници и др. Важното е, че така била създадена една „Обща бачия“ начело с „особено началство“. То се грижело за стопанисването на животните, за изхранването им, за преработката на добитите продукти, както и за заколването на някои от добичетата за храна на въстаниците.

Всъщност това бил един особен кооператив, в който продуктите и суровините били общи, трудът също бил общ, а потреблението било раздавано на всички по равно. Пресилено е да се мисли, че Бенковски е познавал комунистическия постулат за превръщането на частната собственост в общонародна. Действията му били продиктувани по-скоро от необходимостта да се изхранят четниците и въстаниците в следващите горещи дни на борбата. Както и да е, тази му „реформа“ във всички случаи е сработила и е имала успех. Явно тя е изиграла своята роля точно когато трябва и където трябва, защото никъде в документите на въстанието не се говори за гладни революционери и четници!

Още по-любопитна е историята с парите за пазаруване. Оценил заедно с останалите апостоли тяхното огромно значение при набавянето на оръжие при подготовката на въстанието, в условията на неговата победа, Бенковски се разпореждал с парите като в комуна. Той просто ги извадил от употреба и разпределил общественото благо на базата на комунистическия принцип „всекиму според потребностите”! Бенковски разделил стоките на два вида – най-необходими и допълнителни. Ежедневно използваните хранителни стоки се раздавали безплатно на населението. „За месо пари не се даваха, хлябът се не продаваше, всичко беше без пари“ – пише А. Шопов. За другите стоки, ръководителите на въстанието издавали специални „записки“, които играят роля на пари. С тях гражданите купували необходимите им стоки.

Лъжете се обаче, ако си мислите, че със „записките“ всеки си е купувал толкова, колкото си иска. Това било невъзможно, защото в тях се означавало точно „що, кому, от кого и колко да се даде“, като единственият критерий е бил какви са потребностите на съответния гражданин.

За съжаление „панагюрското царство“ продължило само десетина дни и не могло да оформи ясно своята икономическа структура на базата на социалното равенство. Иначе какви ли още реформи щял да приложи Бенковски в революционното си царство!

Български въстаници 1876 (картина на В. Антонов) - Априлско възстаниеГеорги Бенковски (Сн. Паскал Себах)

-------------------

Цветана Кьосева е доцент по история. Работи като зам.- директор на Националния исторически музей. Преподавател по музеология в Нов български университет и в Софийския университет „Св. Кл. Охридски». Автор е на в монографии, над 100 публикации в научни издания у нас и в чужбина и на повече от 150 научнопопулярни статии. Член е на международната организация на музеите - ИКОМ, и на Българския национален комитет на ИКОМ.

Статията е прочетена 413 пъти
Назад към брой 88Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017