Марта Никова живееше на първия етаж и тази и позиция беше стратегическа. Това бе обяснимо: блокът и , разположен в центъра на спокойното градче Карамфиловград , беше на 5 етажа и ако някой се запътеше към по-горeн етаж, неизбежно минаваше през първия. А там беше невъзможно да убегне на зоркия поглед на Никова, която бдеше денонощно.Твърдят, че за събиране на пресни клюки ползвала също специални разузнавателни средства . Служела си ,например, с т.нар.”бръмбари”, които неизвестно как винаги успявала да вгради ловко в мобилните телефони на съкооператорите си , а вече била на път да инсталира и специални програми в два супермощни компютъра, чрез които да прихване целия електронен обмен на информация в града и да го ползва за нуждите на клюкаренето. Говореше се, че , слухтейки зад вратата ,тя не изпитвала нужда да я отваря или просто открехва , за да провери кой минава. „Аз познавам всеки по стъпките” – твърдеше тя. Силно развито беше и обонянието и.Обичаше да се хвали, че ако помирише кърпичка или дреха на даден човек , след това може да го открие със завързани очи , само по миризмата. Следователно, ако решеше, спокойно можеше да допълва доходите си на пенсионирана учителка по математика , като се главеше за полицейско куче.Някои дори вече и препоръчваха да открие специализиран сайт и да продава информацията, а не просто да я подарява на сладка раздумка с комшийки , Предвид на тези и качества домсъветът единодушно я беше избрал за домоуправител.От тогава тя вече имаше благовиден предлог за любопитството си: домоуправител е това, за всичко трябва да следи, всичко да знае…
- Защо ти е притрябвало да си навираш гагата тук и там? – случваше се да и се
сопне някой по-кибритлия съкооператор.
- Аз съм домоуправител и трябва да знам всичко – отговаряше сърдито Марта.
И оня сконфузено млъкваше.
И тъй , през пролетта на 1996 година един безработен млад инженер-химик , наскоро съкратен от Завода за сода в Девня и завърнал се безславно в родния градец, реши да извърши един по-особен , нехимичен експеримент. Казано накратко , инженерът реши да забогатее , като Марта Никова му предскаже числата от тотото.”Нали говорят, че Марта знае всичко? – беше си помислил инженерът. – Няма начин да не знае и числата от следващия тираж ” .В решителния ден той изглади дънките си , макар че дънки не се гладят , сложи си нова риза и, така пременен , застана пред вратата с надпис „Домоуправител”. Но какво бе учудването му, когато , още не позвънил , чу гласа на Никова:
- Забунов, влез!
Инж.Валентин Забунов огледа смутено вратата от горе до долу и като не откри нито шпионка , нито някаква пролука , съвсем се обърка . Как ли г-жа Никова е узнала кой я търси?
- Влизай , влизай! – долетя отново гласът. – Не се чуди от къде знам кой си! Не са ли ти казвали , че аз познавам всеки по стъпките?
Това съобщение довърши окончателно младия инженер. Внезапно краката му се подкосиха , той се олюля и а-ха да рухне върху мозаечния под , когато вратата бързо се отвори и инженерчето се закова на място , възпряно от желязната ръкохватка на Никова.
- Знаех си аз, че ще ти прилошее! – изсумтя недоволно тя ,повличайки мършавото инженерско тяло през антрето. Но инженерът изобщо не чу тези думи.Затворил очи , той беше изпаднал в кома.
Когато най-сетне поповдигна клепачи , Забунов съзря надвесена над себе си чорлавата глава на Марта , която измъкваше ловко от бедрото му иглата на една спринцовка.
- Ккккакво ми инжектираш? - заекна от уплаха посетителят.
- Туй, което и фелдшерът в подобни случаи! – отговори сухо Марта. . Хайде,готов си! – и тя го плясна безцеремонно по задника в знак на приятелство.
Инженерът с мъка се изправи и започна боязливо да се оглежда наоколо. Беше се озовал на едно канапе в работния кабинет на Никова. Той беше повече от склад на най-модерни подслушвателни устройства.Някои от тях бяха конструирани така, че да използват мрежата на мобилните оператори и с тях можеше да се подслушват помещенията , в които са поставени.Те бяха оборудвани с чувствителни микрофони , които можеха ясно да уловят всички звуци в радиус от пет метра. Ако Никова решеше да активира гласовия контрол на подслушвателя на подобно устройство, той можеше да се превърне в мини алармена система . Можеше да го остави в желаното помещение и когато звукът около него надвишеше 45 децибела , устройството можеше да набере номера на Никова. В израз на странна и романтична привързаност към примитивните техники от миналото Марта Никова беше подредила тук и картотека с множество папки , всяка от които съдържаше в резюме житието и битието на селските жители.
- Аз … такова … - замънка нещастният инженер.
Никова , естествено , бе съвсем наясно с тото-мечтите на младия химик , но все още не се издаваше.
- Трябват ми пари, нали разбираш… - продължаваше да се поти гостът.
- А-ха. Ами да ти дам тогава! - Марта посегна към джоба си. – Колко лева ти
трябват ? Един, два…?
- Ама не, аз искам да спечеля от тотото! – изрече на един дъх Забунов. – Дойдох да ми кажеш числата.
Марта Никова стана полека , отиде при малкото остъклено барче в библиотеката и се обърна към госта си:
- Нещо ободряващо?
- Да! - каза пламенно химикът , усетил изведнъж, че гърлото му е пресъхнало.
Марта напълни красиво чашите , отпиха по глътка и тя отсече кратко:
- Да бъде!
Сърцето на химика щеше да изхвърчи през гърдите.
- Такааа … - не бързаше да изпълни обещанието си Никова, а Забунов следеше всеки неин жест , очакваше с трепет всяка нейна дума! – Тук си имам едно специално чекмедже , в което си държа числата от тотото.За всеки тираж съм скътала отделно пликче.
И Марта Никова издърпа едно чекмедже , на което пишеше „Тото-2”. Очите на Забунов жадно заопипваха чекмеджето.
- Как ги искаш – пет плюс едно допълнително или направо шест?
- Шест! Шест! – завика неистово Забунов , премалял от щастливо предчувствие.
Тогава Марта измъкна до край чекмеджето и го постави под носа на замаяния инженер. Куп снежнобели пликчета мигом блеснаха на слънцето с ослепително бяла светлина.
- Ето! – и Никова посочи едно пликче.
Времето в стаята за миг спря.
В следващите секунди събитията се развиха с главозамайваща бързина. Инженерът скочи , посегна инстинктивно с ръка към пликчето и изчезна с него надолу по стълбите.”Довиждане!” , „До скоро виждане!” , „До идното свиждане!” и прочие културни и завъртяни фразички тук нямаше.
Настъпи нощ . След това настъпи утро. Отново настана нощ и ново утро озари с лъчите си градчето. После пак нощ и пак утро, и така нататък до неделята, когато трябваше да се обявят числата от тотото. Инженерът отново изглади дънките , макар че дънки не се гладят. И пак сложи новата си риза. Но числата от тотото не съвпаднаха.
Какво се беше случило? Нима Марта Никова бе сбъркала? Не, невъзможно.
Забунов веднага изтича при своята благодетелка.
- Честито! – усмихна се широко тя, подавайки ръката си още от прага.
- Какво ти „честито”! Ни едно число не отгатна.
- Тоест как? – смая се Никова.
- Така! Твоите пликчета са лъжовни.
Никова едва забележимо трепна , осенена от смътно предчувствие.
- Я да видя пликчето! – каза решително тя.
Личеше, че се съмнява в нещо.
Забунов го подаде вяло.
- Ха, ами че то е съвсем ясно! – весело рече Марта. – Така е, като не чакаш самада ти подам каквото трябва. В бързината си улучил пликчето , в което са числата от празничния новогодишен тираж за трихилядната година. Освен това…
Онемял , Забунов стърчеше като статуя насред стаята и думите на Марта Никова изобщо не стигаха до него.