След последно представената пред кърджалийска публика книга на Боян Биолчев „Антарктида – окото на Космоса” и след чудесните отражения на осъществените и мечтаните пътешествия и приключения на Духа в нея, сега търсенията на нашия гост продължават отново в тази посока, само че в ловните територии на нашите гори, които не са по-малко духовно необятни, отколкото тези на Белия континент или от зелените хълмове на Африка, да речем. Този път в 17 сладкодумно и духовито разказани ловни случки авторът изследва докъде може да стигне съперничеството, както и сътрудничеството между човека и природата, между човека и животното. Но след прочита на „Ловен сезон” се вижда, че – доста далече. Може би, защото писателят първо ловува сред словесните полета и после, където и да било другаде.
И в тази негова книга отново прозира онази особена наднормалност, която, според автора, е екологически чистото съзнание на човешката „лудост”, единствено можещо да внесе някакъв ред в така очарователния хаос на живота ни, да ни води към непознатото, към съвършенството, което е една тъга, едно примирение с нашата мимолетност.
Новата книга на Боян Биолчев прави една литературна дисекция на философията на лова, но по възможно най-ненатрапливия и неанализиращ начин. А с един неизчерпаем поетизъм на личната емоция и с безкрайно тънкото чувство за ирония и самоирония. Дотолкова, че това самотно и мистично занятие се превръща в едно томително и изкусително познание за живота, в което любознанието е така чисто и невинно, че може да се сравни само с това на децата.Търси проявленията и вълненията, свързани с това старо, колкото човешката цивилизация атавистично чувство, битуващо при всички хищници, към които спада и човекът до голяма степен. Наднича в този много дълбок и с нищо незаменим феномен, предлагащ ни доста нестандартна форма на социално общуване, към който са прибягвали мъжете като към бягство от т.н. цивилизация. А след него и към другото бягство – към насладата от следловното пиене в кръчмата, където се разиграва другата, ако не и по-удовлетворяващата част на ловуването - разказването на украсените истории и приключения. И в тази тясна преплетеност на привидности и реалности, според писателя, прозира желанието да се направят несъвършенствата на света по-поносими.
Ловът! Какво е това странно и неизяснено все още нещо, тази стара, колкото и човечеството, атавистична необходимост от неговия адреналин. Тази гъделичкаща тръпка на премеждията, изпитанията, на надпреварата по самотност /тази на планината и на човека/, срещата-партньорство, но и съперничество между природата, животното и човека! Това ръждиво желание в гърдите, опиянението от дивото чувство за притежание?...
Тази особена инициация, посвещение и тази жажда за болезнено самоидентифициране. Това горещо търсене със сърцето, тези извечни размисли за самотата като най-верен спътник в лова. Особено в днешния корав свят на неизбежности, в който сърцето е самотен ловец, и в който не би трябвало да има място за съжаления, а по-скоро желание да се свършва по-скоро този маскарад за взелите се на сериозно еднодневки.
Книгата „Ловен сезон” ни насочва към тези и много други въпроси, вълнували винаги хората, без да дава окончателни отговори, защото точно някъде между тях се крие истината. Защото само освободената ни от въпросите и отговорите човешка характерология, според писателя, е истинска, естествена, природна. Само тя следва мъдрата закономерна Причинност, ръководеща живота ни.
Има една приказка, че ловците, ако не са видели мечката в гората, това не значи, че и мечката не ги е видяла. А този дебнещ ги хищнически поглед ги държи нащрек, изостря ума им и в дългото време на пусията-размисъл откриват истинското място на човека сред природата и сред обществото. Някъде там – в баланса между дивото и питомното, между природното и цивилизационното. Но не и в твърдите рамки на несвободата, на крайната поляризация, далеч от капаните на технологиите, на улегналия, стресиран и несигурен съвременен живот. Така, чакайки изненадата, която рядко ги спохожда, имат достатъчно време да се окажат в същността на нещата, в естествената простота, така ценена още от древността, която пренарежда нравствената йерархия на “дивото” и “питомното”. Защото Питомното, Познанието, расте само като присад върху Дивото, в което е заложена изначалната жизнена сила. В този смисъл ловът може да бъде, както в „Ловен сезон”, едно включване в съвършено балансираната природна система, без да се подхожда с егоизъм, с огромно разхищение и с огромни апетити за ненасищане, а само в рамките на радостта от общуването с Майката-Природа, която може да е в услуга на последното творение – човека, но когато между тях има хармония, равновесие и взаимно обогатяване.Едва тогава Природата ни учи на правилно живеене и развитие. А разбирайки нейното изначално съвършенство и доближавайки се до него, подражавайки й, ставаме с нея едно цяло. И в тази цялост разбираме, че когато усещаме горчивия вкус на нашите плодове и действия, това е белег, че все още дорастваме до нея и още не сме завършили своя процес на развитие. Че узряването е свързано с много изпитания, грешки, недостатъци, пороци, но също така и с много уроци, най-мъдрият от които е този, че всичко случващо се е закономерно. И неговото неприемане или осъждане означава да подложим на съмнение неговия Създател.