От една страна идвам, а от друга - се прибирам в Кърджали
Боян Биолчев e професор по славянски литератури и автор на двайсетина книги със социално-психологична и политико-сатирична проза, както и на над 200 научни публикации.Автор е и на сценарии за игрално и документално кино. С книгата си „Амазонката на Варое” става носител на наградата „ВИК 2006” за български роман на годината. Отличен е и с Голямата награда за литература на Софийския университет за 2008г., в който е изкарал два мандата като ректор. Известен е и като привърженик на спорта - ски, подводен риболов, футбол, на лова. По покана на НЧ „Обединение 1913” представи в Кърджали най-новата си книга „Ловен сезон”, в която, както и в другите му творби, има много случки от неговата биография. И тук има смесване на пластовете тъжно-весело, трагично-комично, оживяването на детайлите с малко думи, но заредени с много закачки и шеги и с голяма доза самоирония. Срещата на кърджалийци с Боян Биолчев бе част от програмата, посветена на 100-гидишнината на читалище „Обединение 1913”, затова бе награден с неговия знак и с Грамота за принос в развитието на културата в град Кърджали. Приемам това отличие с благодарност и вълнение, каза той, оценявам го високо, защото за мен е свидетелство за сърдечност и човещина. В Кърджали не се чувствам като гост, каза той, а като в един от многото ми домове.Така че, от една страна идвам, а от друга - се прибирам в него.
- В новата си книга говорите, професоре, с голяма любов към животните, с голямо разбиране за тях, те променят ли се като нас?
- Естествено е да има промяна навсякъде. Ето, като подводен риболовец мога да кажа, че рибите вече си промениха коренно маниера на поведение, което означава, че те също се учат, често по-добре и от хората. Изглежда имат свой начин за натрупване на мъдрост и на информация. Явно в техния свят „науката и образованието” се ценят повече, отколкото в нашето човешко съдружие. Ние някак си повече ценим глупостта, без да се издаваме, защото е по-лесна за употреба.
- Имате и много свои любими персонажи, сред който най-ярко се откроява образът на вашия приятел и съловджия – художникът Греди Асса…
- Виждал съм всякакви хора, но такъв като него не. Той винаги държи тесте листчета и перманентно нещо изтича от ръката му, все рисува, ту прекалено абстрактно, ту с някаква закачливо подкупваща яснота.Но е удивително бездарен ловец. Какво може да значи това, че всички имат пушки 12-ти калибър, а той 16-ти, но винаги без патрони. Да стоиш на пусия с хвърлена настрана пушка и когато го питат какво ще направи, ако пред него мине глиган, той да отговаря – ами ще го нарисувам. Това е той.
- Изглежда, броят на ловците, търсещи спасение от новата болест на цивилизацията – алиенацията, отчуждението, все повече ще се увеличава…
- Броят на ловците никога не е бил малък, защото ловът за тях е като мъжки клуб, в който намират спокойствието-илюзия за откъсване от света. Хубаво е, че повечето от тях са хора, обичащи природата и радващи се да общуват със своите себеподобни.
- Дивото ли днес се подава повече на опитомяване или питомното подивява?
- Най-често опитите за опитомяването на дивото завършват с подивяване на питомното.На това е осъден всеки опит на човека да бъде равнопоставен с Твореца.
- Откъде идва това човешко високомерие?
- Такива сме си, ние сме раковата тъкан, метастазата на Природата. По същия начин, както ракът унищожава човека, без да се съобразява, че ще умре заедно с него, така постъпваме и ние, унищожаваме собствената си среда, носени от свирепия егоцентризъм на личния живот, от ненаситната жажда да постигнеш всичко, докато си жив.
- Но поне, когато човек осъзнае болестта си, проявява нагон към смъртта. Дори я издига в култ, вярвайки в по-хубавия отвъден свят. Докато животното рядко се стреми към нея…
- То изобщо не се стреми, защото не знае, че има смърт и когато потъне в нея, не знае, че е там. То живее в една вечност и затова е по-щастливо от човека, който е единственото същество, което знае, че ще умре и затова е тъжно.
- Може ли да се каже, че при зачестилите вече нещастни случаи в лова има някакъв инстинктивен нагон към смъртта?...
- Не смятам, че в това има някакъв мистицизъм, по-скоро е нещо друго. За съжаление, ще прозвучи жестоко, но това е хигиенизиране-самоочистване на средата. 99 % от тези самообрекли се на гибел хора са тези, които не спазват и елементарните ловни правила. Най-често нарушават правилото ненапускане на пусията, докато не дойдат да те сменят. Втората причина е гоненето на ранен дивеч, по този начин сам се превръщаш в цел. И на трето място, това се случва при хората, които нямат здрави нерви, наричаме ги стрелящи по шумолящата шума, така улучват, вместо дивеча, някой човек.
- Дали пък последната пусия за човека, както е в чудесния ви разказ „Гонка без изход”, не е най-добрият изход от умората в живота?
- В този частен случай, както е в разказа – да, но като цяло не трябва да се дават рецепти, всичко е строго индивидуално. При мен няма дефиниции, а само споделяне на съкровено наблюдение. И когато в разказите ми нещо наподобява дефиниция, то е, защото така се е случило, но аз не я налагам на никой. Видял съм нещо и съм бил достатъчно откровен да го споделя.
- Много халосни патрони изстрелваме днес и най-вече заредени с много озлобление. Къде гнезди това чувство?
- Ами това е нещо характерно за нас. В общи линии българинът през почти цялата си нова история е живял в някаква форма на страх. И се оказва, че това, което не му понася, е свободата. Липсата на свобода се замества от свръхенергията на агресивността. Във време, като днешното, изпълзява точно този тънък цивилизационен пласт.
- Най-точният „изстрел” на Боян Биолчев в полето на творчеството и на живота?
- Въпреки, че съм доста самокритичен, пак мога да кажа - всеки писателски „изстрел” в книгите ми е точен. Не си издавам неточните изстрели. А в живота изстрели няма. В него има радост от живота, съчувствие, китка човешки емоции, много от съпътстващата ги болка, от опитите да съхраним крехката любов…
- Накъде е насочен сега поредният ви творчески „изстрел”?
- В момента пиша една повест за тракийското преселението през 1913 г. от Южна Странджа към нашия бряг.
Интервюто взе: Лияна Фероли
