Какво е нацията? в брой 85

Какво е нацията?
Категория: История

Нацията е солидарност в голям мащаб, конституирана от жертвите, направени в миналото и онези, които сме готови да направим в бъдеще... Нациите имат своето начало и ще имат свой край. Много вероятно е да ги замени някаква европейска конфедерация...

Жозеф Ернест Ренан (1823-1892) е френски философ, писател, археолог, историк на религията, ориенталист и филолог, член на Френската академия. Автор на добилата световна известност и многократно превеждана и преиздавана - също и на български език - книга "Животът на Исус" (първи том - 1863 г.), заради която е отстранен от професорско място в Сорбоната.

Лекцията „Какво е нация?“е изнесена на 11 март 1882 г. в Сорбоната. Предлагаме я със съкращения, пълният превод може да видите в интернет изданието "Либерален преглед" -http://www.librev.com/index.php/--/1888-2012-12-18-20-02-38

В епохата на Френската революция се е смятало, че институциите на малките независими градове, като например Спарта и Рим, могат да бъдат приложени и към нашите огромни нации с по тридесет или четиридесет милиона жители. В наши дни се прави една още по-голяма грешка: да се смесва нацията с расата и да се приписва на етнографските или по-скоро езикови групи, един вид суверенитет, подобен на онзи на действително съществуващите народи. Нека се опитаме да постигнем малко повече прецизност в тези трудни въпроси, където дори и най-дребното объркване при смисъла на думите в началото на разсъждението може да доведе в края му до най-груби грешки.

 

I

От края на Римската империя насам, или по-точно от времето на разпадането на империята на Карл Велики, западна Европа, както изглежда, се е разделила на нации, някои от които са се опитвали през определени епохи да упражняват хегемония над други, без особено продължителен успех. Онова, в което не са успели Карл V,  Людвик XIV, Наполеон I, вероятно няма да се удаде никому в бъдещето. Създаването на нова Римска империя или империя на Карл Велики е вече невъзможно.

Разделението на Европа е отишло толкова надалеч, че всеки опит за всеобщо господство би довел незабавно до създаване на коалиция, която скоро ще върне амбициозната нация обратно в естествените й граници. Установен е един вид равновесие за дълго време. Франция, Англия, Германия, Русия, без оглед на евентуалните случайности, ще бъдат исторически индивидуалности в течение на много още столетия; главни фигури върху една шахматна дъска, чиито квадрати варират по значението и големината си, но никога не могат да бъдат объркани едни с други.

Разглеждани по този начин, нациите са нещо доста ново в историята. Античността не ги е познавала; Египет, Китай и древна Халдея в никакъв случай не са били нации. Това са били човешки групи, водени от някакъв Син на слънцето или Син на небесата. Нито в Египет, нито в Китай не е имало граждани като такива. В класическата античност е имало републики, градски царства, конфедерации от локални републики и империи, но това не са нации в смисъла, в който ние употребяваме това понятие. Атина, Спарта, Тир и Сидон са били малки центрове с възхитителен патриотизъм, но те са били просто градове със сравнително ограничена територия.

Асирийската империя, Персийската империя, както и онази на Александър Велики, също не са билиотечества. Никога не е имало асирийски патриоти, а Персийската империя не е била нищо друго освен една феодална структура. Никоя нация не може да проследи корените си назад до краткото приключение на Александър Велики, колкото и плодотворно да е било то откъм последствия за всеобщата история на цивилизацията.

Римската империя е била много по-близо до понятиетоотечество. Римското владичество, макар и в началото така сурово, скоро е било заобичано, защото е донесло със себе си всеобщото благо на прекратяването на войните. Империята е била огромна асоциация, синоним за ред, мир и цивилизация. В заключителните й стадии сред възвишените умове, сред просветените епископи, сред образованите класи, е имало истинско чувство заPax Romana, „римски свят“, противоположен на заплашителния хаос на варварството.

Но империята, дванадесет пъти по-голяма от съвременна Франция, не е представлявала държава в съвременния смисъл на думата. Разривът между Изтока и Запада е бил неизбежен. Опитите за създаване на галска империя през III век не са се увенчали с успех. Едва германското нашествие е въвело в света принципа, който по-късно ще послужи за създаване на нациите.

Но какво всъщност са постигнали германските народи, от времето на великите си нашествия през пети век до последните нормански завоевания през десетия? Те са променили само малко основите на отделните раси, но са наложили династии и военна аристокрация върху повече или по-малко значителни части от старата Западна империя, които са получили имената на своите завоеватели. В началото Франция, Бургундия и Ломбардия, а по-късно и Нормандия.

Бързото разрастване на франкската империя дори успява да възстанови за един момент единството на Запада, но тя е непоправимо разбита около средата на девети век. Договорът от Вердюн очертава разделенията, които се оказват по принцип непреодолими и оттогава насам Франция, Германия, Англия, Италия и Испания са поели, по често объркани пътища и през хиляди приключения, посоката към пълното си национално съществуване, каквото го виждаме да разцъфтява в наши дни.

Но коя всъщност е определящата черта на тези различни страни? Това е смесването на населенията, които ги съставят. В тези страни вие няма да откриете нищо аналогично на Турция, където турци, славяни, гърци, арменци, араби, сирийци и кюрди са днес също толкова различни едни от други, колкото и в дните, в които са били завоювани. Две критични обстоятелства са подпомогнали достигането на този резултат.

Първо, фактът, че германските народи са възприели християнството щом само са преминали през някакъв по-продължителен контакт с гръцки или латински народи. Когато завоевателят и завоюваните имат една и съща религия, или по-скоро, когато завоевателят възприема религията на завоюваните, турската система – тоест абсолютното разграничаване между хората според тяхната религия – вече не може да възникне.

Второто обстоятелство е забравянето, от завоевателите, на собствения им език. Внуците на Кловис, Аларик, Гундебалд, Албоин и Роланд вече говорят на романския език. Този факт пък следва от това, че франките, бургундците, готите, ломбардците и норманите са водели със себе си много малко жени от собствената раса. В продължение на няколко поколения, водачите са се женили само за германски жени; конкубините им обаче са били латинки, както и гледачките на децата им; племето като цяло се е женело за латински жени; а това пък означава, че lingua francica и lingua gothica,езиците на завоевателите, не са се запазили особено дълго време.

Това обаче не е така в Англия, тъй като завоевателите-саксонци без съмнение са довели със себе си много жени; келтското население се е съпротивявало, а и латинският език вече не е бил, или може би никога не е бил, доминиращ в Британия.

Забравянето и, бих се осмелил да кажа, дори историческата грешка, е решаващ фактор при създаването на една нация, което е и причината, поради която напредъкът при историческите изследвания често се оказва опасен за принципа на националността. Действително, историческите изследвания изкарват на бял свят насилнически събития, които са се случвали в началото на всички политически формации, дори и онези, които след това са били благотворни.

Единството винаги се постига чрез брутални действия; обединението на северна и южна Франция е резултат от кланета и терор, които са продължили почти цял век. Макар че кралят на Франция е бил, ако мога да се изразя така, перфектен пример за кристализиране на нация в един дълъг период от време; макар и той да е осъществил най-перфектното национално единство, съществувало някога – все пак, разглеждан прекалено отблизо, той губи своя престиж. Нацията, която той е оформил, го е проклела, а днес само образованите хора познават истинската му стойност и постиженията му.

Единствено контрастът позволява тези велики закони от историята на западна Европа да станат видими за нас. Много страни не са успели да постигнат онова, което кралят на Франция, отчасти чрез тиранията си, отчасти чрез справедливост, е довел така забележително до разцвет. Под короната на Свети Стефан маджарите и славяните са си останали също толкова различни колкото и преди 800 години. Вместо да се опитват да смесват различните етнически елементи, намиращи се в техните владения, Хабсбургите са ги държали различни и противопоставени едни на други. В Бохемия, чешкият и немски елементи са наложени едни върху други като масло върху вода.

Турската политика на разделяне на националностите според религията им имаше много по-тежки последици, защото тя доведе до разпадането на Изтока. Ако вземете някой град като Солун или Смирна, ще намерите там пет или шест общности, всяка от които си има свои собствени спомени и които нямат почти нищо общо едни с други. А същността на нацията е, че всички индивиди имат много общи неща; също така, и че са забравили много неща. Никой френски гражданин не знае дали е бургундец, алан, тайфал или вестгот, но пък и всеки френски гражданин е трябвало да забрави клането от нощта на Свети Вартоломей, или пък онова, което се е случило в южна Франция през тринадесети век.

Във Франция няма и десет семейства, които да могат да представят доказателства за произхода си от франките, а и всяко такова доказателство би било със сигурност фалшиво, като следствие от безбройните неизвестни съюзи, които с неизбежност разрушават всяка генеалогическа система.

Модерната нация следователно е исторически резултат, постигнат чрез серия от пресрещащи се факти. Понякога единството е било постигнато от някоя династия, какъвто е случаят във Франция; друг път то е резултат от директната воля на провинциите, както е в Холандия, Швейцария и Белгия; другаде то е постигнато чрез всеобщо национално съзнание – закъсняло, но победило капризите на феодализма, както е в Италия и Германия. Тези формации винаги са имали дълбока причина за появата си.

Принципите, във всички случаи, винаги възникват чрез най-неочаквани изненади. Така например, в наши дни ние виждаме Италия обединена от пораженията си, а Турция – разкъсана в резултат на победите си. Всяко поражение подпомагаше каузата на Италия; всяка победа само увреждаше Турция още повече; защото Италия е нация, а Турция – извън Мала Азия – не.

Франция може да претендира за славата, чрез Френската революция, да е обявила съществуването на една нация сама по себе си. Но какво е нацията?

Защо Холандия е нация, докато Хановер, или Великото херцогство от Парма, не са? Как е възможно Франция да продължава да бъде нация, когато принципът, който я е създал, вече е изчезнал? По какъв начин Швейцария, която има три езика, две религии и три или четири раси, е нация, докато Тоскана, която е толкова хомогенна, не е? Защо Австрия е държава, а не нация? По какъв начин принципът на националността се различава от онзи на расите?

 

II

Осемнадесети век беше променил всичко. След дълги векове на унижения, човекът беше се завърнал към духа на античността, към чувството на уважение към самия себе си, към идеята за собствените си права. Думите „родина“ и „гражданин“ бяха преоткрили предишните си значения. По този начин беше извършена най-смелата операция, провеждана някога в историята на човека – операция, която бихме могли да сравним с опита, във физиологията, да се възстанови в първоначалното си единство тяло, на което преди това са били отстранени мозъка или сърцето.

Ето защо трябва да се приеме, че една нация може да съществува и без династически принцип и че дори нации, които са били оформени от династии, могат да бъдат разделени от тях, без при това да престанат да съществуват. Старият принцип, който взема под внимание само правата на принцовете, вече не може да бъде поддържан; освен династическите права съществува и национално право.

Но на какъв принцип трябва да се основава това национално право? По какъв признак трябва да се разпознава то? От какъв осезаем факт може то да бъде изведено?

 

I. От расата, отговарят някои уверено.

(Бел. ред. По времето на Ернест Ренан понятието расасе е разбирало по-скоро като народност)

Изкуствените разделения, произлизащи от феодализма, от владетелските женитби, от дипломатически конгреси, според тези автори се намират в състояние на разпад. Постоянна и определена си остава единствено расата на населението. Това е, което конституира право, законност. Германското семейство, според теорията, която излагам тук, има правото да събере отново разпилените си части, дори и ако тези части не настояват непременно да бъдат събрани. Правото на германизма (германския ред) над тази и тази провинция е по-силно от правото на жителите на провинцията над самите себе си.

При племената и градовете от античността, фактът на расата, признавам, е имал много голямо значение. Племето и градът тогава са били просто разширения на семейството. В Спарта и Атина всички граждани са били роднини, в по-голяма или по-малка степен. Същото важи и за бени-израелитите; такъв все още е случаят сред някои от днешните арабски племена. Нека сега се придвижим от Атина, Спарта и израелитското племе към Римската империя, където ситуацията е напълно различна.

Формирана отначало чрез насилие, а по-късно поддържано от взаимен интерес, тази огромна агломерация от градове и провинции, напълно различни едни от други, е нанесла най-тежкия удар върху идеята за расата. Християнството, с неговия универсален и абсолютен характер, работи още по-ефективно в същото направление. То сключва тесен съюз с Римската империя и, чрез въздействието на тези два несравними двигателя на обединението, етнографският аргумент е бил отстранен от управлението на човешките дела в продължение на векове.

Нашествието на варварите също е крачка в същата посока, макар и на пръв поглед да изглежда обратно. В създаването на варварските империи няма нищо етнографско, тяхната форма е била определяна от мощта и прищевките на завоевателите. Те са безкрайно равнодушни към расата на населенията, които са подчинили. Карл Велики е пресъздал по свой начин онова, което преди него вече е било създадено от Рим, а именно, единна империя, съставена от най-различни раси.

Етнографските съображения следователно не са играли роля при създаването на модерните нации. Франция е едновременно и келтска, и иберийска, и германска. Германия е германска, келтска и славянска. Италия е страната, в която етнографският аргумент е най-объркан. Гали, етруски, пеласги, гърци – да не споменаваме множеството други елементи – се объркват тук в неразбираемо смешение. Британските острови, считани за едно цяло, представляват смесица от келтска и германска кръв, чиито пропорции са изключително трудни за определяне.

 

II. Онова, което току-що казахме за расата, се отнася и за езика.

Езикът приканва хората да се обединяват, но не ги принуждава да го правят. Съединените щати и Англия, Латинска Америка и Испания, говорят едни и същи езици, но не принадлежат към едни и същи нации. Обратно, Швейцария, така добре направена, тъй като цялото е било създадено със съгласието на отделните съставящи го части, наброява три или четири езика. Има нещо у човека, което стои по-високо от езика, а именно, волята. Волята на Швейцария да бъде обединена, въпреки разнообразието на нейните диалекти, е факт с по-голяма важност от подобието, често придобито чрез различни мерки на принуда.

Един почетен за Франция факт е, че тя никога не се е опитвала да постигне единство на езика чрез принудителни мерки. Възможно ли е хората да имат едни и същи чувства, и да обичат едни и същи неща на различни езици? Политическата важност, приписвана на езиците, произлиза от разглеждането им като признаци на расата. Нищо не би могло да бъде по-погрешно. Прусия, в която се говори само немски, е говорела славянски само допреди няколко века; в Уелс се говори английски; Галия и Испания говорят примитивните диалекти на Алба Лонга; Египет говори на арабски; има безброй много други езици, които човек може да цитира.

Тази изключителна загриженост за езика, също както и изключителната загриженост за расата, си има своите опасности и недостатъци. Такива преувеличения затварят човека вътре в една специфична култура, считана за национална; човек се самоограничава, човек се затваря. Той напуска свободния въздух, който диша в огромното поле на човечеството, за да се затвори в някакво тайно събрание на собствените сънародници. Нищо не би могло да бъде по-лошо за ума; нищо не може да бъде по-пагубно за цивилизацията.

Помислете за големите мъже на ренесанса; те не са били нито французи, нито италианци, нито германци. Те са преоткрили, чрез заниманията си с античността, тайната на истинското извисяване на човешкия дух, и са й се посветили, с душа и тяло. Колко добре са постъпвали!

III. Религията също не може да предостави подходяща основа за конституирането на модерна националност.

Първоначално религията е била свързана със самото съществуване на социалната група, която пък е била продължение на семейството. Религията, ритуалите, са били семейни ритуали. Религията на Атина е била култът към самата Атина, нейните митични основатели, на нейните закони и обичаи; тя не е включвала никаква теологическа догма. Тази религия е била, в най-силния смисъл на думата, държавна религия. Човек не е бил атинянин, ако е отказвал да я практикува.

Състоянието на нещата от Атина или Спарта вече не е съществувало в царствата, възникнали след разпадането на империята на Александър, а още по-малко в Римската империя. Преследванията, поставени в ход от Антиох Епифан, за да се спечели Изтокът за култа на Юпитер Олимпийски или онези в Римската империя, целящи да запазят някаква предполагаемо държавна религия, са били погрешни, престъпни и абсурдни. В наше време ситуацията е перфектно ясна. Вече няма маси, които да вярват по някакъв перфектно еднороден начин. Всеки човек вярва и практикува по собствен начин каквото може и каквото желае.

Вече няма „държавна религия“; човек може да бъде французин, англичанин или германец, както и католик, протестант, ортодоксален евреин или да не практикува изобщо никаква религия. Религията се е превърнала в лична работа; тя е от значение единствено за съвестта на всеки отделен човек. Разделението на нациите на католици и протестанти вече не съществува.

IV. Общността на интересите със сигурност е мощна връзка между хората.

Но дали все пак интересите са достатъчни, за да конституират нация? Аз не мисля така. Общността на интересите води до търговски споразумения, но националността притежава и сантиментална страна; тя е едновременно и тяло, и душа...

V. Географията, или онова, което познаваме като естествени граници, със сигурност играе значителна роля при разделението на нациите.

Географията е един от ключовите фактори в историята. Реките са водели нациите напред, планините са ги задържали. Първите са насърчавали движението в историята, докато вторите са го ограничавали. Но дали може да се каже, както смятат някои, че границите на една нация са изписани на картата и че тази нация има правото да преценява какво точно трябва да се направи, за да се закръглят някои контури и да се достигне тази или онази планина, тази или онази река, които по такъв начин биват обявявани за един вид a priori гранична функция? Не познавам друга доктрина, която да е толкова произволна и фатална, тъй като тя позволява да се оправдае всяко, каквото и да е, насилие.

 

III

Нацията е душа, духовен принцип. Две неща, които всъщност са едно и също, съставят тази душа или духовен принцип. Едното се намира в миналото, а другото в бъдещето. Едното е общото притежание на богато наследство от спомени; другото е съгласие в настоящето, желание за живот заедно, воля да се увековечи стойността на наследството, получено в неразделна форма. Човекът, господа, не се появява на голо място.

Нацията, също като индивида, е кулминация от продължително минало от различни начинания, жертви и себеотрицания. От всички култове, онзи на предшествениците е най-легитимният, защото предшествениците са ни направили онова, което сме.

Едно героично минало, велики хора, слава (при което разбирам истинска слава) – това е социалният капитал, върху който се основава националната идея. Да притежавате обща слава в миналото и обща воля в настоящето; да сте извършвали велики дела заедно, да желаете да извършите още повече такива – това са същностните предпоставки за създаването на един народ. Хората обичат в съответствие с жертвите, на които са се съгласили, както и с бедите, които им се е наложило да понесат. Те обичат дома, който са изградили и който са предали на следващите.

Спартанската песен – „Ние сме онова, което вие сте били; ние ще бъдем онова, което вие сте“, е, в своята простота, краткият химн на всяка родина.

Далеч по-ценен от общите митнически пунктове и границите, придържащи се към стратегически идеи, е фактът на споделянето, в миналото, на славно наследство и общи съжаления, както и притежаването на споделена програма за бъдещето, на съвместни страдания, радости и надежди. Това са нещата, които могат да бъдат разбрани въпреки разликите в расата и езика. Току що говорих за „съвместно страдание“ и, действително, споделеното страдание свързва по-силно от радостта. Там, където става дума за национални памети, траурът има по-голямо значение от триумфите, защото те налагат задължения и изискват общи усилия.

Нацията, следователно, е солидарност в голям мащаб, конституирана от жертвите, направени в миналото и онези, които сме готови да направим в бъдеще. Тя предпоставя миналото, но е обобщена в настоящето от един осезаем факт, а именно: съгласие, ясно изразено желание за продължаване на съвместен живот. Съществуването на една нация е (моля да извините тази метафора), ежедневно гласуване, по същия начин, по който съществуването на един човек е вечно утвърждаване на живота. О, аз зная, че това е далеч по-малко метафизично от божественото право, по-малко брутално от предполагаемото историческо право.

В порядъка от идеи, които ви очертавам, нацията има не повече право от краля, да каже на някоя провинция „ти ми принадлежиш, вземам те“. Една провинция, за нас, са нейните обитатели; ако някой има правото да бъде питан в такава една ситуация, то това е обитателят. Една нация никога няма реален интерес да присъединява или държи някоя страна против собствената й воля. Желанието на нациите е, всичко на всичко, единственият легитимен критерий, към който винаги трябва да се завръщаме.

Нациите не са нещо вечно. Те имат своето начало и ще имат свой край. Много вероятно е, че някой ден ще ги замени някаква европейска конфедерация. Но това не е законът на столетието, в което живеем ние. В настояще време съществуването на нациите е нещо добро, то дори е необходимост. Тяхното съществуване е гаранция за свободата, която би се изгубила, ако светът би имал само един ред и само един господар.

Чрез своите различни и често противоположни способности, нациите участват в общото дело на цивилизацията; всички те внасят собствена нота във великия концерт на човечеството, който, в края на краищата, е най-висшата идеална действителност, която сме в състояние да постигнем.

От интернет изданието Либерален преглед - librev.com

Статията е прочетена 311 пъти
Назад към брой 85Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017