Не може по „магистрала” да стигнем до Левски, а само с усещането за вътрешна идентичност с неговата същност в брой 83

Не може по „магистрала” да стигнем до Левски, а само с усещането за вътрешна идентичност с неговата същност
Категория: Сърцето, душата

Стройното, гиздаво, искрено и обичливо присъствие  на хората на перото също може да помогне за това

   Цветан Милков Тодоров е роден на 30 март 1950 година в село Селановци, Врачанско. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски" . В момента живее и работи в град Русе. Пише лирика и хумор, издал е 7 книги - „Моностихове по монокини”, ”Звезден кош”, „Синева” , „Ищах и либидо”, „Крадци на любов”, „Тичинки” /sms-поезия/ и „Бръшлянови ручеи”. Получавал е множество награди от литературни конкурси. Носител е на първа награда за поезия на името на Петър Алипиев. Публикувал е хайку в сборници, издавани в Киото. Негови творби са поместени в четири сборника с sms-поезия. Има публикувани стихове и хумористични материали във вестници и списания като "Ирин-Пирин" , "Знаци", "Романтика-84", "Стършел", "Луд Труд" и други.

   В неговите особено напевни и звучащи по народному стихове за Левски звучат и автентичните думи на Апостала. Наречени са  „Приписки” и  са включени в книжката „Синева”, излязла още през 1997 г. Оригинални са, защото авторът се е стремял да не променя стила на Левски и духа  на неговата епоха. Почти всяко стихотворение-приписка започва с епиграф, съдържащ думи от и за Левски.

- Прав си, Поете, като казваш, че „под дърво и под камък търсим нещо за Левски”, търсим подробности за живота му, гроба му, но намираме ли същността му?

- Много малко от нея, защото търсенето на повечето хора не надвишава нивото на обикновеното любопитство. За едни то е само новинарско-чалгаджйско, а за други – иманярско-комерческо...  Но - каквото и да се търсеше, ровеше, чоплеше  – се стигаше до: „Той- Левски - Народът – свят, неопетнен…”

- Вярваш също, че днес пътят към Левски е чист и пречист. Но как да попаднем в него?

- Тук аналогията с разказа на Вазов „Чистият път” е очевидна. Но само във времето на промяната у нас имаше синева, светлина, мамеща ни към нещо по-добро, жадувано...Спомняме си големия син митинг, жълтите павета, градовете на истината, бай Йосиф Петров…Това ни се струваше най-чистият път... Но дали попаднахме в него?!... Май – да, май - не!... Ние си го вървим – тоя път, откакто сме се спрели в тия земи, и трябва да си го изминем.. Но не по тоя начин.По магистрала не може. А – знаейки, че „времето е в нас, и ние сме във времето...”, и  - с нравствена чистота и идеална честност. Като Левски.

- И въпреки  голямото ни търсене, следване на образеца, на идеала, въпреки дадения свят курбан, въпреки че земята ни още се оглежда в небето на неговите две сини очи, тя пак не дочаква своя Изгрев, защо?

- Не, не дочакахме своя Изгрев. Защото се люшкаме  я на изток, я на запад; защото управниците ни още не могат да кажат като Апостола: „Народът ми е пред очи в сичко!”

- Пък и, май, не смогваме на „всякакъв бурен” заради лековерните си души, затова, че бързахме и куцахме напред с „ялова работа”...

- Да, не смогнахме на бурен, на глупости, на циркаджийство... Кретахме, куцукахме, разваляхме, поправяхме...Защото отдавахме всичката пара за свирката.

- Сега, казваш, когато „преваля времето”, когато „спечелената печал сълзи от парене”, сами трябва да изпълним оброка „сватба-поличба”, но има ли хора, които да сложат „крак в стремето”?

- Не знам дали има хора, готови  за  „крак в стремето”... на коня прабългарски... Интернет не казва, есемес - няма... Началника – ни  взгляд, ни дума!... Може и да има готови – но срещу какво и кого да се борят?!... Всичко е разлято след поредната дига, май. Има само забавено историческо развитие, вървене след силните на деня, робуване на хора и идеологии...,българи срещу българи...,” клаха народа си”...,” пропаст, която...”, изтребление на духовност..., някой отвън..., друг да е, нали не съм аз..., друг път…

- За Второто пришествие, смяташ, че е нужна къртовска работа…

- Наистина, къртовска работа е нужна, за да се премахнат четирите въпросителни от възгласа „Народе????” от тефтерчето на Левски. За да не се получи като в баснята за орела, рака и щуката и като в „Приказка за стълбата” на Смирненски...

- Хората на перото също имат, като Левски, длъжността да казват, да огласяват Истината. Правят ли го?

- Хората на перото?! Като са се за орото фанали – да го играят: но хубаво, спретнато, гиздосийно може да е, да радва окото, обичливо да е ...(Да, бе, да!). И трябва да се казва истината! (Да, ама не!) Трябва да е и длъжностно!( Чети журналистиката на Ботев!)... И образованието да е както трябва – с Вазов, Страшимиров, Алеко Щастливецът...

Интрвюто взе: Лияна Фероли

Статията е прочетена 318 пъти
Назад към брой 83Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017