Държавният кораб на република България потъваше.
Чудноватичък беше този кораб. Чуден, защото потъваше не в Черно, Адриатическо, Каспийско, Бяло или някое друго море, а в морето от дългове или, казано по географскому, в Дългово море. Но още по-странен беше екипажът му. Командният му състав, например, се състоеше от мазни и хитри котараци, а пътниците, които наброяваха около 7 милиона, бяха навни мишлета. И още щом надушиха, че корабът потъва, мишките първи взеха да напускат потъващия кораб. Така броят на пътниците намаля с цели два милиона. Всеки се спасяваше поединично както може, като се прехвърляше на друг държавен кораб, за който се смяташе, че е достатъчно надежден и няма да потъне. Някои, например, се прехвърляха на държавните кораби на Англия, Гърция и Испания, други предпочитаха корабите на Германия и Италия, а трети отпрашваха към корабите на Канада и САЩ. Накратко, навсякъде другаде, във всеки друг кораб, но само не и в кораба на милата ни татковина. Но какво да ги прави човек: мишлета! Та нали и децата знаят, че плъховете първи напускат потъващия кораб? Е, друг е въпросът, че и в чужбина не потръгна на всички. След като икономическата криза забушува и в Испания, тези, които се бяха добрали по някакъв начин до испанския държавен кораб, панически побягнаха от там, за да се завърнат отново в нашенския кораб с поофехтялото, но все още скъпо на душите им име „България”. Нищо, че пак щяха да се наредят в редиците на безработните! Нищо, че пак щяха да са отчаяни! Нямаше значение и това, че пак щяха да служат за храна на омразните им котараци. Че нали, ако не беше така, нямаше да ги наричат нито „наивни”, нито „мишлета”? И единствено котараците не емигрираха никъде, а си седяха най-спокойничко в БГ-кораба, защото бяха сигурни, че когато държавния кораб потъне, те ще скочат в своите надеждни и луксозни лодки, изработени от особен вид непрокомаеми банкноти и ще доплуват невредими до брега. Изобщо дори не ги смущаваше това, че българският държавен кораб не беше търговски, а пътнически, тъй като всички мишоци в него отдавна вече бяха пътници.
И все пак...
- Не, това повече не можеше да продължава така! – заяви решително капитанът на кораба, считан за един от най-хитрите котараци. – Трябва на всяка цена да спрем да потъваме. Пък и ми омръзна да слушам как народът ни ругае затова, че го водим към дъното. Какво предлагате?
Котараците от командния състав сбърчиха угрижено чела, което не се забеляза изобщо, тъй като челата им бяха покрити с козина.
Да вземем заем от Световната банка! – предложи министърът на финансите в
котешкото правителство.
Да бе! – подхвърли хапливо някакво мишле, озовало се кой знае как наблизо. – Така корабът ни ще затъне още по-дълбоко в морето от дългове. Ама че го каза!
В името на демокрацията и свободата на словото нахалното мишле не беше изядено, а продължи да се шляе безпризорно наоколо. Все пак гласът на на народа посмути маститите държавни котараци. Настъпи кратко неловко мълчание, през което никой не се решаваше да вземе отново думата.
- Знаете ли, имам една идея – обяви след минута капитанът.
Погледите на всички се насочиха към него.
- Предлагам да разпродадем кораба на чуждестранни корабособственици, да грабнем тлъстите комисионни, а после да скочим в спасителните лодки.
- И дума да не става! – енергично протестира един по-дисидентски настроен котарак, известен с радикалните си възгледи, но мигом съжали за смелостта си.
- Защо смятате така? – запази самообладание котешкият капитан.
- Защото мишоците веднага ще ни обвинят, че продаваме държавата.
- Ама това ли било? – усмихна се широко капитанът, внезапно успокоен. – Тая работа я оставете на мене. Ще им плъзна с финт тезата, че нашият управленски екип е успял да привлече богати външни инвеститори, които от раз ще подобрят състоянието на корабната икономика...и готово! Ще се кротнат начаса. И вече никой няма да говори за разпродажба на тъмно, а за инвестиции, които съживяват народното стопанство.
- И смятате, че това ще помогне, така ли? – продължаваше да се съмнява недоверчивецът.
- Разбира се!
Но ето, че в правителственото заседание на кораба-държава се намеси и военният министър и тъкмо това беше обстоятелството, което обърна хода на събитията.
- Смятам, че съществува решение, което е много по-радикално от всички козметични мероприятия, които предлагате – обяви самоуверено той.
- Какво е то? – запитаха в хор котараците-министри.
- Нашият държавен кораб плува над водата в Дългово море, нали? – многозначително попита министърът на войната.
- Така е! – потвърди нетърпеливо хорът.
- И не е подводница, нали така? – някак особено подчерта военният експерт.
- Естествено, че не е! – отвърна учудено хорът, силейки се да отгатне накъде бие министърът.
- Ей тъкмо в това ни е грешката, господа! – развълнувано извика висшият военен. – Смятам, че трябва незабавно да преоборудваме нашия кораб така, че той да се превърне в подводница.
- Това пък защо сега? – не се сдържа капитанът.
В погледите на останалите също се появи недоумение.
- Много просто, г-н капитан! – ведро заобяснява министърът. – Нас постоянно народът ни критикува, че тласкаме държавата към дъното. Така ли би било обаче, ако държавният ни кораб беше подводница? В никакъв случай! Превърнем ли кораба си в подводница, неговото потъване вече няма да бъде недостатък, а изпълнение на основната му техническа функция. Нещо повече : потъването вече няма да е провал, а тъкмо обратното - акт, достоен за възхищение. Ето защо, господа, ние трябва час по-скоро да реконструираме нашия кораб в подводница. И знайте, че колкото по-бързо се приближаваме към дъното, толкова по-високо ще бъде качеството на нашия кораб. Майката му е, обаче, действително да потънем, а не да потънем, па сетне да вземем, че да изплуваме случайно...
Възхищение се изписа по лицата на министрите.
След няколко дни корабът на република България пак продължи да напредва към дъното, но вече много по-бързо и много по-уверено, отколкото преди. Естествено: той вече не беше предишният банален кораб за придвижване над водата, а първокласна подводница, която можеше да се спусне към дъното със скоростта на светлината.