Минорното лице на есента в брой 77

Минорното лице на есента
Категория: Сърцето, душата

Поезията в «Остров Надежда»  на Евгений Апостолов е вдъхновена от детайлите в пейзажа, които той превръща в образи и фигури с цел да ни внуши своето  авторско послание. Затова в стиховете му така осезаемо често присъстват: морето, сезоните (особено есента като портрет на носталгията), вечните атрибути на крайморския град, (където поетът живя и твори почти през целия си живот до днес): яхтите, белите гларуси, пустите плажове, соления пясък и др. Пейзажният мотив е проекция на едно психологическо състояние – преобладаващо минорно – което трябва да ни визуализира чрез образи обобщението, към което стихотворението ни води. Поетът никога не остава при самото чувство или наблюдението над пейзажа  – поантата винаги търси по-дълбоко, бих казал, философско послание.

Специфичният момент в поезията на Апостолов е нейната привидна фрагментарност, която – обаче – в моите представи е съзнателно търсена от автора. Повечето му стихотворения са кратки, звучат стегнато и създават впечатлението, че авторът е отмерил всяка дума, че търси начин да изрази себе си без многословие и ненужна образност, която да ни отдалечи от авторовата идея. Затова и често пъти стихът в дадена творба се състои от една или две думи, а мерената реч рядко бива използвана.Този стегнат изказ е знаков и за технократското време, в което живеем. На фона на неговата динамика тези пейзажи на душата (каквито са повечето стихотворения на автора) са мимолентни и твърде наситени, като откраднати мигове. Това са игрите на ума, които само истинския творец може да си позволи да облече в образи и така да ни доближи до стойностните неща, заради които си струва да живеем.

Специфичното в новата книга на Е. Апостолов е нейният монолитен образ, побран в думата: носталгия. Дали от възрастта или от дългогодишния поетичен опит, авторът търси своите корени в миналото – и то не само в обичайните поетични реалии от пейзажа на Бургас. Тук оживяват и знакови хора, които някога са били част от този градски пейзаж: Христо Фотев, Петя Дубарова, Петьо Пандира и др. Първите двама непрестанно му напомнят за себе си от монументите, издигнати в тяхна чест в морската градина. Странно е усещането да виждаш всеки ден в бронз някого, когото дълги години си познавал и непосредствено си общувал с него. Е. Апостолов има тази съдба да е познавал поетичните емблеми на Бургас, които сега ни споделя като поетични реалии.

Носталгията към миналото не е свързана само с конкретни личности. Тук са и старата къща и старите кораби, които мечтаят отново някога да отплават, тук са и темпераментните години от младостта, когато човек е готов със страст да отстоява своята гражданска позиция. Авторът ни внушава усещането, че тази стихотворна книга е призвана да ни покаже същността на всичко, което за него е било стойностно през годините и което сега се опитва да съхрани в поетични образи. Някои стихотворения (особено във втория цикъл) звучат като личностна равносметка, каквато всеки от нас търси със зрелостта на годините.

Посланията в тази книга са много лични и лишени от маниерност, литературност или реторични украшения. Те определено внушават усещането за непосредственост и достъпност - и това, несъмнено, ще бъде оценено от читателя в тяхната завършеност и дълбочина. И тъй като й предстои самостоятелен литературен живот, уверен съм, че той ще бъде пълноценен и вдъхновяващ за достойни дела.

Статията е прочетена 332 пъти
Назад към брой 77Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017