Петър Димков - Патриота, Лечителя, Будителя в брой 76

Петър Димков - Патриота, Лечителя, Будителя
Категория: Сърцето, душата

За да стигнеш до същността на  Петър Димков и до значението му за българския народ, не може просто да прочетеш книгите, написани от него, и другите, написани за него; да общуваш, с пазещата спомени негова  прекрасна дъщеря, Лили Димкова, и с нейното, двуяко въздействащо творчество - на таланта й и на безсловесния говор от картините й! От тях се усеща самата душа Димкова – чувстваща, знаеща, сочеща, необятна...

Не е достатъчно и да бъдеш в общение с хора духовни, познавали  лично Петър Димков, и с други, непознавали го, но вдъхновени от Патриота, Лечителя, Будителя ... – Този внедрен свише воин в един от периодите на живот на една нация, за да бъде посято зърно в безпорно специалната, божествено дадена и определена за това почва. В нея трябваше да израсте мисията на един народ.

Дадох си сметка, че всеки  от нас е средството, точно определеният елемент, участващ в израстването на дървото на живота на тази нация. Средството Лили Димкова беше нейният художествен усет, геният й! Тя поставяше таланта си в действие и не мислеше,  че самата тя заслужава разказ за нея за поколенията. НЕ! Тя се хвърляше в една борба, като своя мисия – като водата,  така нужна за посятото зърно.

Да, не беше достатъчно! Всеки трябваше да открие своя си елемент, да разбере какво точно средство е той и да не позволи,  поради  някакъв, случайно стекъл се начин, да не принесе своята полза за растежа.

Най-първото нещо за мен, беше да се подчиня на отговорността пред  моята собствена душа. Тя знаеше всичко и настояваше! И тя, като всяка човешка душа, имаше своите си изисквания за живот и колкото повече бе избуяла, толкова по-големи изисквания имаше. Тя ме караше и аз смътно й се подчинявах. Тя работеше със съвестта ми.

Сега, като се обърна назад и видя пътя си, виждам, че нищо не е било случайно, че радост и болка са работили за растежа на душата ми.

Някой зовеше. Зовеше и друг.  И Димков продължаваше да зове от портретите с възлагащия си задача поглед. Зовят излекуваните от него – всички с вложено в тях зърно за лична мисия в делото.


Зароиха се и богомилските души - първият ешалон в посоката.
Някой зовеше!
Зовеше и друг.
Отвякъде зов се зачува...
Важното беше
да не си глух!

 

Ако се върна далеч назад, още в детството си, веднага след „Под игото” в ранното ми ученичество, прочетох „Дяконът”. Оттогава образът на Левски не ме е напускал. Но не можеш лесно да влезеш в Комитетите „Васил Левски” – опазили са ги от политически влияния – трябва да ги опазят и от случайни хора. Може пък неслучайно да попаднах в Инициативния  комитет „Петър Димков”. Така можах да видя едни смели и решителни, истински градивни пътища към Васил Левски – пътищата на Патриота Петър Димков.

Стигнах до заключението, че трябва публично да изразявам себе си. Че ние всички имаме какво да кажем – достижение от индивидуалния ни житейски опит. Но много малко хора смеят да кажат: „Това съм аз! Такъв съм! Така мисля!”. И че, за да израсна, аз трябва да вляза точно през тази врата или аз трябва, по-скоро,  да отворя моята затворена врата и да изляза на простор. Защото, всичко, което съм аз, трябва да бъде или одобрено или отречено, или някаква част одобрена и някаква част отречена. Но аз ще бъда на прицел и няма къде да избягам. Защото избягам ли, ще съм само един духовен пигмей, а такъв пък и най-малкото ще тръгне да се изявява. Или с една дума, само по този начин, човек може да бъде войник.

И точно за това реших да издам тази неголяма книжка, с която да покажа как действа и мисли един редови сътрудник на Националния граждански инициативен комитет „Петър Димков”. Мене ме стряскаше това, да работя в комитет. Трябваше да знам какво се изисква от мен, за да не се срамувам, че стоя под едно такова знаме, а и често се налага, то да бъде развявано. Дори и с речника се сверих с думата  „Комитет” – „Орган от избрани или назначени лица за ръководене на държавна или обществена работа”. Значи задължително трябваше да се отговаря на изискванията на Съвремието, а те бяха огромни. Изведнъж разбираш какво значи: „Яжте от Моята плът и пийте от Моята кръв!”. Това е претворяването на идеята в Съвремието.

Какво значи да ядеш и да пиеш? Това значи, че живееш. Но в кой момент? – в Съвремието. Но чия ”плът и кръв” – чия същност, чиста субстанция? – на Димков, Левски, ...Исус.

За да я има еволюцията: „Аз Съм пътят, истината и животът”. Смисълът на живота е в еволюцията, а тя става по точно определения път на ИСТИНАТА. Другото ще бъде отклонение, което ще налага връщане в пътя  и забавяне, или ще бъде разрушение, или гибел. Защото пътят, като развитие, е само в ИСТИНАТА и само този път е истинският живот.

Оттук и: „Аз Съм Бог ревнив!”. Да,  ИСТИНАТА,  ПЪТЯТ  е БОГ  РЕВНИВ !  -  Не всеядство на добро и зло; на частичност, вместо пълнота; на забавяне, вместо бързия ход, налагащ се поради изоставането.

Повече  не е и нужно! Честен отчет пред тези три изисквания за всяко начинание:

„Яжте от Моята  плът  и  пийте  от  Моята кръв!”;
    „Аз Съм ПЪТЯТ, ИСТИНАТА  и  ЖИВОТЪТ!”;

    „Аз Съм  БОГ  РЕВНИВ!”.

За да бъдем свободни и удовлетворени от себе си, за да живеем творчески, съобразно своя си елемент за растежа и силни, непременно силни, за да устояваме на злото и изкушенията.



Книги от ИК Новата цивилизация за Петър Димков:
„Петър Димков - добре познатият... непознат”

Петър Димков - родолюбецът, лечителят, мислителят

Статията е прочетена 321 пъти
Назад към брой 76Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017