На 26 юли 1887 година в Москва, столицата на Руската империя, излиза първият учебник по международния език Есперанто. Автор е полският лекар-окултист д-р Лудвиг Лазар Заменхоф. Той е поредният планов език, създаден през последните няколко века. Езикът бързо набира привърженици и скоро измества популярния до тогава ”волапюк”. Последователите му са очаровани от логиката му и лекотата, с която може да бъде изучаван, и много скоро броят на адептите му нараства извънредно много. За разлика от другите езици есперанто още от самото си начало е съпроводен от идеология, създадена от автора му, която през последната четвърт на 19 век се дооформя, придобива организационни форми, стабилен международен характер и продължава да се развива в началото на 20 век теоретически и практически от автора и последователите му.
В последната четвърт на 19 век, след завършване на обучението на Петър Дънов в Съединените американски щати, започват да се очертават основните постулати на неговото учение. Още при появата им те намират привърженици, които горещо ги прегръщат и са готови да работят за тяхното превръщане в реалност. В началото на 20 век при Петър Дънов те са вече изкристализирали в една цялостна философия за живота в идеален и социален аспект теоретически. Авторът им като личност ги защитава в обществото още в първите две десетилетия на 20 век и явно започва да мисли за оформянето на някакъв организационен кръг от свои съмишленици.
Независимо че на пръв поглед двете обществени течения теоретично и териториално са далече едно от друго, между тях има много общи неща, което животът практически го доказва през десетилетията – в „Изгрева”, където са привържениците на Петър Дънов, много често се чува есперантска реч, а на световните есперантски конгреси дори през 80-те години на миналия век често се явяваха чужденци в бели дрехи, които говореха за привържениците на Беинса Дуно в техните страни. Заслужава си да се направи опит да се видят приликите между философията на Лудвиг Лазар Заменхоф и учението на Петър Дънов, както естествено и някои отлики, които са резултат от това, че са насочени към различни обществени групи.
Международният език Есперанто е създаден да обслужва предимно езиковата сфера, която пронизва целия човешки живот и улеснява контактите между народите, което ще доведе до още по-бързо усъвършенстване на човечеството като цяло. Учението на Петър Дънов е философия на индивида, оттам на националните и международни общности, и като краен резултат на човечеството. Методите и способите за решаването на тези благородни задачи са различни, но крайната цел е една – усъвършенстване на човечеството.
И в едната, и в другата философия има Бог. Той е един за всеки индивид конкретно. Л. Л. Заменхоф в своята декларация за „хомаранизма”, публикувана през 1906 година, твърди, че Бог е онази висша „неразбираема сила”, коята владее над света, но всички религии трябва да се уважават. Петър Дънов изхожда в учението си от християнската религия за Бог, но в редица от беседите си говори с голямо уважение и за другите религии, които усъвършенстват човека. Заменхоф твърди, че независимо от това, че всеки има своя религия, Бог е един, и в бъдеще ще има само една религия. Подобно нещо може да се срещне и в беседите на Петър Дънов, който говори за християнския Бог.
Друга характерна черта за двете философски течения е, че и двете се обявяват определено срещу войната и насилието. Формите на тази борба обаче са различни. Според Л. Л. Заменхоф войните се появяват,защото хората не могат да се разбират на един общ език. Страдал още като дете в един мултинационален квартал в полския град Бялисток, в който децата се биели поради това, че не можели да си разберат езика, той от малък замечтава да създаде общ език, чрез който хората да започнат да се разбират помежду си и войните да изчезнат. Създал го, той не го оставя само на езиковите специалисти, но го представя на привържениците му и за разбирателство и избягване на войната. Учението на Беинса Дуно се обявява по принцип срещу насилието. Петър Дънов е против още срещу Междусъюзническата война и Първата световна война и е потърпевш – интерниран от Фердинанд - а по-късно и срещу Втората световна война, твърдейки още в началото и, когато хитлеристките войски напредвали успешно на Изток, че Хитлер ще изгуби войната.
Друга идея, която се среща и в двете философии, е идеята за равенството. При Заменхоф това е идея за равенство между езиците, което води до равенство между народите, защото те ще общуват на един неутрален международен език. При Петър Дънов равенството между хората води до равенство между народи, държави, религии. Неслучайно той настоява Петър Пампоров да посети световния есперантски конгрес през 1929 година в Будапеща, в който всички са равни с един общ международен език независимо от малка или голяма страна идват, където той изнася лекция с голям успех и след това е канен като лектор в различни страни. Тази равнопоставеност води до лекции в прибалтийските страни, където Пампоров преподава есперанто и проповядва учението на Учителя, създавайки там групи на Бялото братство, във Франция и в други страни повече от десетилетие. В беседите на Беинса Дуно определено се говори, че различните религии и народности не са пречка за възприемането на учението. Това обаче при него и привържениците му не е само теоретичен постулат. Типичен практически пример за равенство между народите, които независимо от своята религия трябва да се уважават и защитават при тежки обстоятелства, е защитата от страна на Учителя и привържениците му на евреите през Втората световна война. За това кой какво е направил за спасяването им е писано и казано много. Очертан е приносът и на Димитър Пешев като политик в онова тежко време, и на БКП, която е водила въоръжена борба срещу тогавашната власт и е обединявала в тяхна защита народните маси. Разбира се, много е писано и за ролята на Цар Борис 3, който като върховен главнокомандуващ има последната дума да се изпълни заповедта му или да се отмени. За да се стигне до отмяна от Цар Борис на собствената му заповед факторите са много – и мнението и съпротивлението на „русофилския” му народ, както се оплаквал той на Хитлер, когато е бил притискан за изпращането на български войски на Източния фронт, и съпротивата на комунистите, и защитата на евреите от опозиционните български политици. Българската история за съжаление обаче според мен незаслужено пропуска още един фактор, който в последния момент се оказва решаващ за съдбата на българските евреи – да не бъдат изпращани в лагерите на смъртта. Той е свързан с привържениците на учението на Беинса Дуно на видни държавни постове по онова време и със самия Петър Дънов в дните на тяхното заминаване. Ако неговите последователи не са изтичали при него да му кажат какво следва след няколко дни с евреите, ако той не е включил феноменалните си способности да разбере в коя от резиденциите си се е скрил царя, ако не е изпратил неговия съветник, обитавал също и „Изгрева”, да го намери и му предаде лично от него, че ако не спаси българските евреи, от него и от династията му и следа няма да остане, Цар Борис 3 надали би повикал шофьора си да тръгнат веднага за София, където, влизайки в кабинета на министъра на вътрешните работи, взема своята заповед за депортиране на българските евреи и я скъсва пред смаяния поглед на министър Габровски. Ако цялата тази драма в продължение на няколко дни не се е разиграла и не е въздействал последният фактор върху царя, 50000 евреи щяха да отидат в пещите на Освиенциум и тази година нямаше да честваме като единствена страна в света по време на Втората световна война 70-годишнината от спасяването на българските евреи.
Като по-висша форма на взаимоотношения паралелно с равенството при Заменхоф се говори и за „равенство и братство” между народите. При Петър Дънов братството, както и цялата му теория, е братство между определени лица, които споделят учението му – не случайно помежду си участниците в съборите и в „Изгрева” са се обръщали един към друг с наименованията „брат” и „сестра”.
В двете философии има още една съществена прилика, показана пряко или косвено – отношението към славянството и Русия. Неслучайно Л. Л. Заменхоф издава своя първи учебник по Есперанто в Москва на руски език. Това е ярък показател за отношението му по-скоро към руския народ, като се има предвид, че е роден и живял в Руската империя, в която по онова време е бил и неговият роден полски град Бялисток, и не би трябвало да е имал благосклонно отношение към руския език. Той не издава учебника във Франция, Германия или Англия, където по онова време е бил интелектуалният елит на Европа и света, а в изостаналата за времето си Руска империя. Развивайки философската си система през 1901 година – „хилелизмът” –той я изпраща на евентуалните си бъдещи съмишленици от еврейско потекло не на родния им или някой друг език, а именно на руски език. По-късно той определя в свое писмо руския език като предпочитан и дори роден, въпреки че е с еврейски корени и живее в днешна Полша. В самата Полша той намира съществена опора за есперантското движение, което става традиция за тази страна, която и до днес е една от страните с най-добре развито есперантско движение в света. Неслучайно международният език Есперанто се ражда и в славянска страна –Полша – тогава била в рамките на Руската империя. Петър Дънов споменава славянството и Русия многократно в беседите си като доброто бъдеще на света и то в моменти, когато България като държава е била в противоположния лагер на Русия и по-голямата част от славянските страни.
Най-важната прилика обаче в мнението и живота на създателите на двете философии е в отношението и на двете големи личности към собствените им философски творения, което показва висшия им морал, безкористност и всеотдайност. И двамата в определен момент заявяват, че нямат претенции за авторство към онова, което са създали и което е събрало достатъчно много последователи, предоставяйки го на тях за по-нататъшно развитие и усъвършенстване. На един от световните есперантски конгреси пред участници от десетки страни по света Л. Л. Заменхоф заявява, че той като създател е само инициатор на езика и го предоставя на обществото за ползване и развитие. Беинса Дуно в една от беседите си говори за наименованието на своето учение, което някои наричат „дъновизъм”. Той определено не приема това наименование на Всемирното бяло братство и казва, че учението е на всички, което е заявка за творческото му развитие от следващите поколения негови последователи.
В края на месец юли се навършиха 126 години от появата на международния език есперанто и началото на есперантското движение. Поредният събор на привържениците на Беинса Дуно през 2013 година се провежда повече от век след оформянето на постулатите на учението му. През изминалите десетилетия основателите и на двете философски школи и техните последователи преживяха много неща в борбата им за развитие в името на доброто на човечството. Блъгарското есперантско движение, започнало бурен разцвет по време на правителството на Александър Стаамболийски в началото на 20-те години на миналия век, след 9 юни 1923 година спряло развитието си. Било отново в подем в края на 20-те и началото на 30-те години, свързано с левите сили, след 19-майския преврат 1934 година то отново е в застой и е забранено по време на Втората световна война. Поело дъх след приключването и, при култа към личността за пореден път то е забранено до края на 50-те години. Въпреки всичките трудности и препятствия неговите провърженици вървят упорито напред и през 80-те години на 20 век то достига своя апогей. Не е било по-лесно развитието му и в международен мащаб паралелно на развитието на българското есперантско движение. Въпреки това обаче есперантското движение постигна определени успехи. През 1954 година в Монтевидео и през 1985 година в София на Генералната асамблея на ЮНЕСКО бяха приети резолюции в подкрепа на международния език и движението. Това позволи през последните десетилетия да се започне факултативно преподаване на есперанто в училищата и по-благосклонно приемане от страните-членки. През 80-те години България отново даде тон в това отношение като една от първите страни, в която то бе въведено с решение на Министерството на просветата за факултативно обучение, преподавано и в Софийския университет. Изпълни се предсказанието на Беинса Дуно, че българите имат специална духовна мисия на този свят. Не по-малко трудности и перипетии преживяха през изминалия век авторът и привържениците на учението на Петър Дънов у нас. Заплашван и интерниран през първите десетилетия на 20 век по време на войните, създателят на учението заедно с неговите най-близки привърженици създава форми на обединението им – събори, лагери, комуни – докато се стигне до „Изгрева”. Създава се едно голямо обществено движение, работещо активно за нова култура на човечеството, намиращо добър прием освен в България и в прибалтийските страни, Русия, Франция и по света, за което голям принос има и есперантското движение в края на 20-те и през 30-те години на миналия век. В средата на 30-те години то е в своя апогей на „Изгрева”. То оцелява и по време на двете световни войни, но след идването на култа към личността и тоталитаризма за съжаление дейността му е прекъсната. След началото на политическите промени в края на 80-те години привържениците му отново се активизират, което показват и многолюдните събори на 7-те Рилски езера.
Въпреки някои различия във възгледите на последователите му необходимо е да се изработи програма за неговото по-нататъшно развитие по подобие на тази на международното есперантско движение с оглед настъпилите промени след настъпването на 21 век в настоящия материален и духовен свят, изхождайки от съвременното му състояние. Нужно е да се подновят връзките с привържениците му по света, където ги има, и със сродни организации като японската Оомото, към която Учителят се е отнасял с голямо уважение, и днес ползваща активно есперанто като език. В тази връзка есперанто може да се ползва активно както в миналото за разпространение на учението и в други страни. По подобие на есперантското движение и учението на Беинса Дуно може да се предложи за включване в световната културна съкровищница на ЮНЕСКО като нематериално културно наследство или под друга форма, освободено от религиозната си страна, тъй като там има и други религии, което ще бъде още един български принос в духовната сфера на човечеството. Това ще спомогне както за разпространението му, така и за въвеждането му в образователните учреждения. Там то може да стане достояние на младите хора, които чрез изучаването му да се възпитават да работят в обществото в името на доброто и върху своето собствено духовно усъвършенстване като носители на нова култура.