Ако се предположи, че надписите върху монетите дават някаква информация за природата на парите, трябва да се допусне, че информацията е оскъдна. Надписите са „10 марки”, „10 франка” или „10 рубли” и ако не успеем да изведем природата на парите от тия думи, периферна забележка „С Бог” или „Свобода, равенство, братство” трудно биха ни осветлили.
Ако сравним сегашната германска монета със стария пруски талер, забележителното е, че вече надписът не установява скъпия метал, съдържащ се в монетата. Тъй като посочването на теглото често е удобно*1, неговото отбелязване трябва да бъде международно. Защо отбелязването се пропуска? Може би защото посочването на теглото, както е изписано на пруския талер, предлага проблеми, които не биха могли да се решат чрез паричните теории, тогава преобладаващи теории, които все още са в сила и днес. Премахвайки посочването на теглото в новите монети, паричните власти поне избягват опасността да бъдат въвлечени в противоречие.
Ако „ХХХ талера са фунт чисто сребро”*2, тогава фунт от чисто сребро е ХХХ талера и схващането „талер” чрез този надпис просто става единица тегло, запазена за среброто, точно както в Англия специална единица за тегло се използува за някои стоки. (Например диамантът се измерва в карати. В Нюшател „мярката” за ябълките и картофите съдържа 20 литра, а „марката” за зърно - 16 литра).
Но ако фунт от чисто сребро е тридесет талера и ако надписът и теорията за талерите го подкрепя, то монетата е идентична с някакво тегло сребро; как среброто може да се демонетизира? Как една тридесета част от фунт сребро да бъде отделено от талера? Възможно ли е от една концепция да правим две, а именно, „сребро” и „талер”? Преди 1872г. ХХХ талера са били един фунт сребро, но след тази дата това не е продължило. Ако това изявление е възможно (а това е факт), първото изявление никога не може да бъде вярно, а надписът върху монетите, представян ни като една концепция, е неверен; винаги трябва да има две концепции - за талера и за материала, от който е направен талера. Само теглото на един талер е равно на една тридесета от фунт чисто сребро, а един фунт сребро е необходим за направата на тридесет талера, точно както един фунт желязо е необходимо за направата на конска подкова. Талерът вече не е някакво количество сребро, както къщата не е купчина тухли или чифт обувки не са ярд кожа. Талерът е продукт, изработен от германския монетен двор и съвсем различен от среброто. И въпреки неговия надпис той струва колкото преди, толкова и след демонетизацията на среброто.
Надписът прави талера и неговия материал една и съща концепция; демонетизацията на среброто доказва две концепции за талера. Отхвърлянето на правото за свободно сечене на пари от сребро направи талера прозрачен, така че чрез среброто виждаме вътрешната му природа. Трябваше да вярваме, че талерът е просто сребро, но сега сме принудени да признаем, че той е и пари. Ние отричахме на талера душа, докато, при смъртта му, душата остави тялото му пред очите ни. Допреди отхвърлянето на правото за свободно сечене на пари поданиците на Прусия са виждали само сребро; сега за пръв път им се разкри в съединяването на среброто и законите на държавата съществуването на особен произведен продукт, а именно, парите.
Преди затварянето на монетните дворове за сребро, обяснението за парите, давано от теоретиците, и монометалистите, и биметалистите, минаваше без противоречие; но демонетизацията на среброто показа, че макар монетите да са ударени от металните слитъци, металните слитъци не стават монети поради тази причина.
„Монетите са слитъци от метал, чието тегло и изработка са удостоверени от щампата” - Шевалие, „Парите”, с. 39; „Нашата германска марка е просто названието на 1/1395 от фунт злато” - Ото Арендт. Никой не знае, че свободното сечене на монети от сребро, което, разбира се, на практика превръща монетата в слитък метал и слитъкът метал в монета, е законът, а законът се прави от държавата и е зависим от волята на законодателите. Никой не знае, че талерът бе произведена стока, продукт на законодателството, а среброто - произволно избрана суровина за талера. Законът направи талера; законът го премахна; и това, което тук е заявено за талера, разбира се, важи и за неговия наследник немската марка. Правото за свободно сечене на монети от злато, което на практика днес идентифицира монетите със златото, е работа на законодателите. Средството, което извика това право в битието, може да го изхвърли. Правото може да бъде оспорено по всяко време, ако преобладава мнението, че мнозина, които са били облагодетелствувани от приемането на златния стандарт, не могат да устоят на опита за критика. Но ако това се случи, ако монетните дворове се затворят за златото - и признаването на банкнотите на Райхсбанк за законно платежно средство е първа стъпка в тази посока - тогава какво ще бъде отношението между златото и неговите монети? Просто, подобно на медта, среброто, никела и хартията, то е използвано за производство на пари; може да се каже, отношението, което се получава между камъка и къщата, кожата и обувките, желязото и плуга. Всички черти на идентичност между парите и материала на парите биха изчезнали и разграничаването между златото и марката би била видима, както различието между среброто и талера или между шапките и сламата.*3
Затова трябва да направим рязко разграничаване между парите и тяхната суровина, между германската марка и златото. Парите и техният материал не могат никога да се разглеждат като едно и също, между тях лежи закон, който днес обединява, но утре може да ги раздели. Тази разлика между парите и тяхната суровина е съществувала винаги. Тя е съществувала в скрита форма при свободното сечене на монети от сребро и тя съществува в скрита форма при златния стандарт. Но разликата се е разкрила за всекиго с отхвърлянето, законното произволно отхвърляне на правото за свободно сечене на монети от сребро. Разликата е еднакво видима и днес за онези, които са се научили от историята на среброто, че привилегията да бъде пари не е вътрешно присъща на никой метал, а може да бъде прехвърлена от закона от един материал на друг.
Но какво мислят нашите законодатели, когато се повдига въпрос за паричната единица; когато например те поемат германската марка и се питат какво е тя? Съзнават ли те, че германската марка никога не е законно дефинирана, че никоя от текущите парични теории не е съвместима с немския паричен стандарт; че обявяването на германската банкнота за законно платежно средство лишава ортодоксалната теория за златния стандарт от последната й опора; че надписът върху нашите банкноти е станал безсмислица?
„Райхсбанк обещава да плаща на преносителя 100 марки по германския стандарт” - в това ни уверява надписът и паричната теория, обявила, че банкнотата може да циркулира само поради обещанието за плащане. Но надписът неявно се унищожава от заявлението, че самите банкноти са редовно платежно средство. Банкнотите продължават да циркулират все още. Как е възможно това? Например германският селянин, някога доволен да продаде кравата си за 1000 сребърни марки, които, ако се претопят, биха дали само 400 марки от стойността на среброто, сега желае да даде своя най-добър кон срещу банкнота, на която от материална и теоретична гледна точка, той трябва да гледа като на хартиен отпадък!
Надписът върху банкнотите би трябвало да бъде в хармония с фактите. Върху банкнотите, както и върху златните и сребърните монети би трябвало да е написано просто 10-20-100 марки. Останалото от надписа, особено думата „плаща”, би трябвало да се унищожи. Тази дума е използвана с обещанията за плащане (обещаващи банкноти, менителни полици и прочие); а банкнотите не са обещания за плащане. С обещанията за плащане, особено онези на държавата, носителят получава лихва; за банкнотата е вярно обратното, изтеглящият пари, т.е. държавата, получава лихва. (От издадените сега банкноти от 10 милиарда марки държавата извлича 500 милиона марки лихва годишно.)
Теглещият или издаващият банкнотите, държавата, в действителност е кредиторът, а държателят на банкнотите е длъжникът. „Райхсбанката обещава да заплати на държателя...” трябва да се замени с „Това са 100 марки”.
Законодателството и псевдонаучната теория, тъй пълни с противоречия, трябва да бъдат изметени надалече.
Сега ние питаме какви сили движат издаващия една банкнота, получаващия лихва кредитор, и държателя, плащащия лихва длъжник? Без съмнение чудото се дължи на факта, че банкнотата има привилегията да бъде пари. Затова трябва по-отблизо да изследваме природата на тази привилегия.
*1Монетата стана законно удостоверено тегло, с което всеки би могъл да сверява теглилките на дюкянджията. Броят на монетите в купчина от тях би могъл да се определи чрез претегляне и обратното, теглото на даден брой монети в купчина от тях би могло да се определи чрез изчисляване.
*2 „NNN ein Pfund Fein” е надписът на стария пруски талер.
*3Днес теорията за златния стандарт е в такова объркване, че би било трудно да се формулира с думи. По време на дискусиите, които предшестваха възприемането на златния стандарт в Германия, милионната теория в нейната най-сурова форма все още е в сила. „Стойността на парите е стойността, която дават самите те”, е казал Бамбергер; „самото злато се налага като пари по силата на неговите свойства като метал”.
Как можем да помирим с това твърдение факта, че няколко години по-късно в Германия се появи „Дружество за защита на германския златен стандарт”? Не се ли вече налага самото злато като пари по силата на свойствата му на метал? А как започнаха да говорят за „германски” златен стандарт? Ако, както прокламира теорията, германската марка е само известно тегло злато, то не е повече немско, отколкото френско, руско или японско. Или мината или тигелът произвеждат „немско” злато и как това злато се различава химически от другото злато? Названието на това дружество, подобно на позива, който публикува, съдържа почти толкова противоречия, колкото и думи.
Как се разкрива природата на парите в брой 8
Категория: Реформа „СВОБОДНИ ПАРИ”
Статията е прочетена 828 пъти