Интеркултурният процес в исторически план има два аспекта: интеркултурни взаимовлияния между народностните или племенни групи в рамките на една държавна организация или между отделните държави. От ранната античност през Средновековието и до днес могат да се посочат примери от европейската история и в двете направления. Типичен пример по отношение на взаимовлиянията между няколко култури в една държава в древността е България, в която интеркултурният процес между коренното население траки и придошлите славяни и прабългари в ранното Средновековие създава българската народност, вплела в себе си културата и на трите етноса въз основа на античната култура на траките, на оставилата името си българска култура и на наложилата се в края на формирането и славянска култура. По отношение ролята на културата на траките в този процес в периода, който ще се разглежда, няма мното данни според официалната историография, според която за последен път траките се споменават по определен повод в началото на седми век – т.е. етническият елемент е вече разтворен сред останалите етноси, които са погълнали неговата култура и я оплодили в собствената си култура. Счита се, че славяните, нахлуващи във Византия и установяващи се там още от 5 век, са онези, които асимилират на първи етап и културно, и демографски траките. Съюзявайки се с прабългарите през 7 век и влизайки в рамките на българската държава, те предават всичко онова положително, получено от тракийската култура, като свое във формиращата се нова българска култура, в която прабългарите освен че дават името и, влагат и носените от Стара Велика България културни елементи. Основните субекти в Дунавска България, образувана през 681 година, остават славянските и прабългарски племена, разменящи компоненти от културата си до сливането им в една обща култура на формиралата се българска народност. По тази причина най-голям интерес има сред научната общност във все още за съжаление неразвитата и дори непозната у нас интеркултурна наука към взаимоотношенията между славянската и прабългарска култура. За да се види по-ясно картината на тези взаимоотношения, е необходим интердисциплинарен подход, какъвто за съжаление досега почти не е прилаган с малки изключения, изискващ сериозни и задълбочени изследвания в различни направления. В рамките на настоящото изследване ще се направи опит за маркиране на моменти от интеркултурния процес, протекъл в периода след създаването на Дунавска България през втората половина на 7 век до края на 10 век, когато определено можем да кажем, че българската народност и българската култура вече са се формирали, и дори последвалото 200 годишно византийско робство не е могло да ги разруши и да унищожи изграденото вече българско народностно съзнание. В тази връзка би било добре да се потърси основата, върху която започват славянобългарския интеркултурен процес и взаимоотношения, поради което е необходимо да се обърнем най-напред към историческите корени на двата етноса, срещнали се на византийска територия и извоювали правото си на отделно държавно съществуване. По отношение на генезиса на прабългарите има много и различни хипотези – като се започне от азиатския им корен и се завърши с автохтонния им характер. Къде е истината ще стане ясно вероятно още през този век - науката, технологиите и новите археологически открития почти ежедневно предоставят данни, които разкриват все повече и повече факти за протобългарите. За да не навлизаме в спора за генезиса им най-добре би било да се тръгне от Стара Велика България, откъдето идва Аспарух със своята конница. Стара Велика България все още не е изследвана цялостно и оттам няма достатъчно яснота за културното и наследство поради факта, че е била разположена някога върху територията на други днешни държави, където по различни причини естествено липсва достатъчен интерес. За културата на древните българи може да се съди по съчиненията главно на византийски хронисти и археологическите находки на наша територия. Намирайки се още в Онгъла, където се е установил след напускането на бащината земя, може да се предполага, че Аспарух е имал връзки със славянските племена на юг от Дунав, тъй като, за да изхранва войската си, често е правел набези на византийска територия в Северна България, където вече се били установили славяните с мълчаливото съгласие на Византия, хранила надеждата в тяхно лице да види и защитници на империята, пазещи родните си места. Тази византийска надежда явно не се е оправдала или поради това, че славяните не се чувствали на установено свое трайно място, или защото древните българи са намерили общ език с тях още намиращи се на територията на Онгъла, тъй като по друг начин не бихме могли да си обясним как веднага след разгрома на византийската войска ще сключат договор със седемте славянски племена и образуват държава. Съществува и друга теза – че седемте славянски племена са били покорени от прабългарите, но и тя не би могла да издържи, защото първо за толкова малко време такъв малоброен прабългарски отряд не би могъл да покори толкова много племена на такава голяма територия, и второ защото славяните, макар и определяни от византийските хронисти като миролюбив народ, надали биха отстъпили домашните си огнища толкова лесно и бързо, още повече че вече са били продължително време на тази територия, или биха се съгласили да сменят византийското владичество, което им осигурявало и пари като пазачи на границите, с прабългарското, което нищо не им предлагало. Заслужава да бъдат потърсени факти и доказателства на хипотезата за връзки между прабългарите и седемте славянски племена още преди образуването на славянобългарската държава и поради относително гладкия интеркултурен процес в последвалите три века до окончателното формиране на българската народност. Друга причина, поради която вътрешнодържавният интеркултурен процес минава без ексцесии в новообразуваната държава за разлика от много други по онова време държавнически образования, е и вероятно традиционната връзка на протобългарите още в Кубратова България със славяните. Военните действия от онова време често са оставяли там славянските формирования на българска територия и българските на славянска, принудени, за да оцелеят, да обменят културни ценности и взаимно се подпомагат срещу нашествията от изток или в ежедневния си мирен живот. По този въпрос, за съжаление, не разполагаме с данни – нито в писмени извори, нито с археологически материал - и би било полезно, ако някои от нашите български братя на територията на някогашната Кубратова България биха могли да направят изследвания в това направление. Интеркултурният процес в новата славянобългарска държава започва с разселването на български бойци в славянските селища с цел подпомагане отбраната им в случай на нужда/1/. Живеещи в славянските домове, те възприемали по естествен начин културата им и още тогава вероятно е започнала асимилацията от славянското население на самотните бойци. В последвалите войни с Византия този процес продължава в още по-голям мащаб, защото завоюваните територии са били населени предимно със славянско население. В края на 8 и средата на 9 век България включва болшинството от славянските племена в Тракия и Македония, които не се различавали от славяните в Мизия. Това от една страна оформило единна славянска общност и премахнало племенната им раздробеност, а от друга улеснило процеса на възприемане на славянската култура от протобългарите. Така демографската картина се изменя в полза на славяните, чията култура по естествен път става доминираща. Прабългарската култура се запазва дълго време главно във военната и административна област като носителка на държавност от предишното държавно обарзование. Остават следи, разбира се, и в много други културни плоскости и във формиралия се на базата на славянския „старобългарски език”. Запазени са много местни имена от прабългарски произход в Североизточна България от периода 7-9 век/2/. Предполага се, че името на град Тутракан има прабългарски произход, както и името Тутхон, с което бил наричан античният град Анхиало. Също прабългарско се счита и името на с. Ичера /3/. Възможно е да има и други топоними в района на Плиска, но те едва ли надвишават славянските топоними и хидроними. Почти до падането на България под византийска власт се запазват длъжностните наименования във войската като чъргобиля и др. В езиков план започва обаче да се чувства в скоро време промяна със славянското звуково влияние, водещо до промени в първоначалната прабългарска форма на думите. В областта на строителството продължително време прабългарите, макар и в не голям мащаб, запазват юртите, които носят като наследство още от Кубратова България. Тъй като славяните живеели в землянки, преминава се през един междинен етап, при който долната част в смесените нови славянобългарски селища е в земята, оформена като землянка, а горната във вид на юрта е над земята. Промяната в областта на културата през този период и етническото надмощие в полза на славяните може да се види и от некрополните археологически проучвания в Североизточна България/4/. По откритите предмети от битов характер там през периода 6-10 век може да се направи изводът за сходство със славяните на територията на Сърбия, Черна гора, Украйна и дори Чехия и Словакия. Същевременно намерената керамика има отличие от славянската керамика по тези места поради хибридния и характер с прабългарски елементи.
Надмощието на славянската култура над прабългарската, погълнала я като тракийската, е тясно свързано с демографската характеристика на периода, утвърждаваща славяните като преобладаващ етноелемент в славянобългарската държава. Това естествено налага да се обърнем и към миналото на славяните - откъде идват и как попадат в този район, за да направят съвместна държава с дошлите на тази територия прабългари. Официалната българска историография започва да се занимава със славяните от 5 век, когато масово нахлуват на Балканския полуостров. Тъй като по онова време и прабългарите не са стояли мирно и са заплашвали империята, навярно е имало още тогава контакти между тях, спомогнали два века по-късно за по-безболезнения интеркултурен процес. За да се предпазят предимно от славяните, византийците построили през 512 година прочутата Анастасиева стена /по Йоан Зонира, 12 век/. Освен това още по времето на Юстиниан 1 в 545 година Византия започва да търси и други форми на общуване със славяните освен войната – предлага им да се заселят около определени ромейски градове като при Галац на левия бряг на р. Дунав и да пазят границите на империята като федерати, срещу което им обещава и пари /5/. Това обаче също не помогнало. В средата на 6 век според Прокопий славянската войска минала Дунав и стигнала чак до р. Марица, като разбила ромеите и превзела много крепости/6/. През втората половина на 6 век славяните според Прокопий и Йорданес действуват паралелно с прабългарите, което навежда на мисълта за известна съгласуваност. Имало дори и общи нападения като през 558 година, когато кутригурите начело с хан Заберган минали Дунава и дошли до околностите на Цариград. След бунта на византийската дунавска армия през 602 година вече няма спирачка за славяните във Византийската империя. Възползвайки се от тежкото и положение, те започнали масово да се заселват на Балканския полуостров. Притисната от перси и авари, Византия не можела нищо да направи и за близо десетина години славяните превзели почти целия полуостров. Те 4 пъти нападали дори и Солун и едва не го превзели. Няма много точни сведения за териториалното разположение на славянските племена на Балканския полуостров. Знае се, че на север от Стара планина били племената севери и седемте славянски племена. Племенният съюз на дакийските славини наблизо до тях бил достатъчно голям и имал федерален характер. Това огромно славянско море имало свой бит и култура, които не се отличавали кой знае колко при отделните племена. Именно с тази култура се срещнали и прабългарите в 681 година.
В последно време на преден план започва да излиза една друга хипотеза, по която вече няколко години се правят международни научни конференции в Русия и се събират все повече и повече данни, а именно, че славянското население е автохтонно, разполагало се в най-ранно време от територията на днешна Германия по устието на р. Дунав до вливането и в Черно море. Основа за тази хипотеза дава твърдението на сръбския историк Радивой Пашич, който изхожда от археологическите разкопки край Белград през 80-те години на миналия век и от топонимията на редица селища в днешна Германия, носещи славянски характер. За съжаление в България все още никой не работи по тази тема. За наша радост може да се каже, че през тази година с един много сериозен доклад се яви един академик от Кубанската народна академия, който направи сериозна разработка за българо-руското културно сътрудничество преди приемането на християнството. Вече трета година във връзка с международните конференции по тази тема се наслагват все повече и повече доказателства и от все по-ранен период.
Както се вижда от движението на славяните през 6-7 век на Балканите, те почти владеят полуострова, имат оформен свой бит и култура, и са склонни да приемат и чуждата култура, била тя тракийска или прабългарска, ако носи положителни елементи. Големият брой славянско население води и до налагане на културата му, в случая в славянобългарската държава, като народностна култура. От „Отговорите на папа Николай първи по допитванията на българите” може да се направи изводът, че в България още до покръстването е живяло твърде уеднаквено по бит, вярвания, традиции и обичаи население, т.е. интеркултурният процес е изминал голяма част от разстоянието по оформянето на една славянобългарска интеркултура с тракийски примеси. Ако направим анализ на отговорите от гледна точка на етническата характеристика на споменатите вярвания, обичаи и др., ще видим, че те в по-голямата си част имат славянски характер, разпространени от Прибалтика до Балканите. Една малка част от тях определено са останали от прабългарската родина – носене на конска опашка като знаме /7/, храненето на владетеля на отделна маса и т.н. Отговорите на папа Николай като цяло показват превеса на славянския елемент над прабългарския още през първата половина на 9 век/8/.
Нов силен тласък за интеркултурния процес дало покръстването. То уеднаквило вярата и обичаите и сляло в скоро време етносите в една централизирана държава. Новата вяра действала уеднаквяващо чрез общите и задължителни за всички поданици догми и обреди в бита им. В първоначалния момент след покръстването започнали да се консолидират в своите общности и славяни, и прабългари, на които били отнети специфичните за всяка религиозна общност богове, които раздалечавали бита и обичаите им. Отделните славянски племена, на които се отнемат досегашните богове и обредите, към които са привикнали от деди и прадеди, забравят досегашните дребни различия помежду си и спонтанно започват да се чувстват като една лишена от досегашната си духовност монолитна общност. Същото изпитва и прабългарската етническа група, чиято монолитност също се засилва вследствие отнемането и на дотогавашните богове. При нея процесът е много по-изострен, защото религията и е била религия на военно-административно властващата върхушка с разклонения надолу по системата. Не е случаен бунтът на 52 – та боили, обявили се за връщане на старата тангритска религия, който принудил княз Борис да напусне манастира, ликвидира бунта и накаже жестоко бунтуващите се. Така както правилно княз Борис е преценил, че покръстването ще ликвидира военноадминистративното управление на една ограничена върхушка преимуществено от едната етногрупа, макар самият той да е принадлежал към нея, изчерпваща вече военния си, административен и всякакъв вид друг капацитет в продължение на век и половина, която ще се разтвори в цялото само с един, и то нов бог, така правилно са преценили и бунтуващите се боили, представители на голяма част от прабългарската група, осъзнала, че с новата религия ще им се отнемат много преимущества. Бунтът показва, че в прабългарската общност протичат сложни процеси на консолидация в две посоки – едната е за запазване на старото положение и старите преимущества, другата е за запазване на преимуществата и при новата религия съвместно със славянската върхушка. Явно надмощието е на втората част от прабългарската етногрупа, проявила и общодържавническо съзнание, която побеждава. Този вътрешен първи етап на консолидация на двете етногрупи е бил задължителен, за да се премине към следващия етап – етногенетичен асимилационен процес – т.е. на сливането на славяни и прабългари в едно.
В периода 7-10 век имало отчетливо различни черти на материалната и духовна култура на двете общности, като се започне от землянката и юртата и се завърши с боговете. С приемането на християнството на мястото на племенната раздробеност и различните богове се утвърждава един единствен бог, на когото трябвало да се кланят и прабългари, и славяни. Вместо разнообразните езически култове и обичаи сега се появяват общи и задължителни за всички обреди /кръщения, причастие, литургии, молебени и др./, които създавали нов светоглед и нов начин на живот, при който етническите различия вече оставали на заден план. Християнската религия уеднаквявала и славяни, и прабългари, и след 1-2 поколения оставали само далечните спомени на деди и прадеди от кой етнос са. Християнството изиграло роля и за населението чрез уеднаквяващите обреди и обичаи, и за държавата със своите нови етични норми и с идеята, че владетелят е поставен от бога, с което подкрепило централизацията и, която като на изградена от два етноса тогава и е била крайно необходима. С новата религия дошли и нови юридически норми, без на първи етап да отменят обичайното право изцяло. Те създават общовалидна за цялата страна система от норми в областта на семейното, вещното, наследственото и др. видове право, задължителна за всички поданици на държавата независимо от кой етнос са. Особено важни за държавната консолидация били разпоредбите в областта на брачното право, където се въвеждал християнски брак – премахвали се съществуващите дотогава прегради от религиозно естество, които затруднявали смесените бракове славяни – прабългари. Сега всички били изравнени пред общия бог и могли да се сродяват без предубежденията на езическите култове. Определено може да се каже, че новите брачни норми на християнството са били най – действен фактор за интеркултурния процес в българската държава, дали тласък на асимилационния етногенетичен процес и на формирането на единна българска народност. Покръстването се оказало важен акт за изграждането на единна култура, която била смесица от културата на славяни и прабългари с елементи от античната култура на траките, и за по-нататъшното развитие на българската държава. Принос за това има тогавашният български владетел княз Борис 1, поел отговорността за този държавнически акт от решаващо значение за бъдещето на България като държава.
Следващият тласък на интеркултурния процес било въвеждането и разпространението на славянската писменост и просвета в края на 9 век. Налаганите общи за всички норми независимо от етническата принадлежност, които унищожили племенните различия, се нуждаели и от общ език, липсата на който се явявала сериозна преграда и в ежедневния живот. Двата езика, които имали значителни различия, в период от век и половина въпреки взаимното си влияние се оказвали съществена спирачка за интеркултурния процес. От намерените надписи с означени на тях прабългарски титли и длъжностни обозначения се вижда влиянието на славянската звукова и словообразуваща система, което довело до промени в първоначалната прабългарска форма на съответната дума. Това също показва надмощието на славянския елемент и в езиковата сфера. Основната маса от населението е била с един език, а включените в управленската, адмиинистративната и военната сфера с друг език – това неминуемо е създавало прецедент в държавните образования по онова време. Като мъдър държавник владетелят княз Борис 1 е осъзнавал, че продължаването на това положение ще доведе или до имперска държава, но само при условие, че държавата се разрастне много повече, за което по негово време още нямало политически предпоставки за това, при което единият от етносите трябва да премине към другите подчинени етноси, а другият да остане управляващ със свой език и култура, или трябва да се направи избор на един от двата езика, който да е общ за населението и управленческата и военната сфера. Естествен е бил изборът на славянския език, езикът на мнозинството от народа и на славянската върхушка, която е имала вече осезаемо място в държавното управление още при хан Крум, който пил вино с черепа на Никифор заедно със славянските князе. Двете просветни школи в Преслав и Охрид помогнали за окончателното премахване на двуезичието, което съществувало повече от век и половина. Говоримият славянски език сега станал вече писмен и книжовен, което улеснявало интеркултурния процес, в който езикът е един от най-важните фактори. Постепенно той, изучаващ се от децата в училищата в цяла България, бил усвоен от цялото население и станал общ „старобългарски език”. След 893 година, когато на събора в Преслав гръцкият език бил окончателно отстранен, славянският език навлязъл във всички сфери на материалната и духовна култура – на славянски се четели молитвите, на славянски работели съдилищата, на славянски се пишели жития и похвални слова. Прабългарският език, останал без приложение в богослужението, в бита и управлението, без да има вече и етносна основа, разтворила се в общата християнска, наречена българска, маса, малко по малко загубвал почва и постепенно бил забравен. Днес той може да се намери в основата на чувашкия език в Чувашката република в Руската федерация. В някои книжовни произведения могат да бъдат намерени думи от прабългарски произход като белег, болярин, сан, кумир и др., както и имена, някои от които запазени и до днес като Борис, Боян, Чавдар и др., но прабългарската лексика все повече и повече отстъпвала място на славянската. Въпреки окончателното славянско езиково надмощие в бита и официализирането на славянския като държавен език, българските примеси правели от езика на славяните на българска територия специфичен език, който имал и има и до днес специфична фонетична, морфологична и синтактична система, по която се е отличавал и се отличава и днес от езика на останалите южни славяни /сърби, хървати, словенци/.
Налагането на славянския език като общ език за населението на България, въвеждането на еднакви религиозни, юридически и брачни норми независимо от етноса, който постепенно бил забравен, съвместното съществуване повече от два века на една и съща територия, което изработило един общ бит, създаден върху рационалното от бита на двата етноса, създало предпоставки за формирането на единна народност. Това не означава, че интеркултурният процес е завършил – той няма формален характер и продължава и впоследствие, но с това се поставя основата му вътре в държавата. Той е активен както до началото на 11 век, така и през периода на византийското владичество, когато става вътрешнобитово по-интензивен, защото славянобългарският бит без книжнина вече се явява единствената отличителна черта на българската народност и подкрепа за опазване на народностното съзнание.
Интеркултурният процес през 7-10 век в новооснованата българска държава спомогнал за формирането на единна българска народност от една страна, за оформянето на специфичен славянобългарски бит от друга страна, и на трето място за изграждането на българско народностно съзнание, което се явява субективен израз на обективната действителност. Народностното съзнание през 9-10 век имало двояк характер, резултат от протичащия 3 века интеркултурен процес. От една страна, изхождайки от езика, българите се чувствали близки с другите славянски народи в Югоизточна, Централна и Източна Европа; от друга страна в резултат на останалите прабългарски черти и белези в резултат на продължителното общуване между прабългари и славяни в рамките на общата държава те са имали чувството за своята етническа и духовна обособеност от другите славяни, което ги правело не обикновен славянски народ, но едновременно и български народ. Тази специфичност е намерила отражение още в произведенията на учениците на Кирил и Методи от 9-10 век, където отчетливо на базата на приключилия успешно първи етап на вътрешнодържавния интеркултурен процес, чийто резултат е формирането на народностно българско дсъзнание, те изразяват определено своето убеждение, че българският народ е не само славянски, но и български.
Интеркултурният процес, независимо по кое време се извършва, е един сложен процес. Започнал от най-древни времена, той с пълна сила се извършва и днес в планетарен мащаб, когато се изгражда глобалната интеркултура. По принцип още от най-стари времена интеркултурният процес тече предимно между отделните народи. Много малко са примерите и в миналото, и в настоящето, когато той върви успешно между различни етноси в рамките на една държава, ако тя не е империя. Обикновено дори при оформянето на държавни образования като някои случаи в Европа, които и днес след векове можем да видим, етносите се запазват без осезаемо развитие вследствие на интеркултурния процес. Един от малкото успешни примери е интеркултурният процес в рамките на българската държава, когато два етноса на основата на богатата антична култура на трети етнос образуват една единна българска народност. Това би могло да послужи и като добър модел за настъпващата днес глобална интеркултура, в която етносите са заменени от взаимновлияещи си на първия етап в културата си народи. В периода 7-10 век българският интеркултурен процес е бил особено сложен, защото освен взаимовлиянието на културите на траки, славяни и прабългари не бива да се забравя и силното влияние на Византийската империя, която е била пример за подражание и в материална, и в духовна насока като продължител на древноримската цивилизация. Това обаче е тема, която трябва да бъде предмет на специално изследване.
Литература
1/ „Джагфар тарихи”, С., 2005, с. 193
2/ Миков,В. Произход и значение на имената на разните градове, села, реки, планини и места.С.,1943, /155-извори от История на България,стр.330,т.2/
3/ Венедиков,Ив. Преслав, преди да стане столица на България. сб.Преслав, С.,1968/156/
4/ Въжарова,В. Славяни и прабългари по данни на некрополите от 6-11 век на територията на България. С.,1976/159/
5/ Златарски,Н. История на българската държава през средните векове. т.1,ч.2,С.,1971/43/
6/ Повесть временных лет. М.,1950/46/
7/Бешевлиев,В. Вярата на първобългарите. ГСУифф,1935/163/
8/ Ангелов, Д. Образуване на българската народност. С., 1975/165/