БЪЛГАРСКИЯТ ПРИНОС ЗА ХРИСТИЯНИЗАЦИЯТА НА КИЕВСКА РУС И ПОСТАВЯНЕТО НА ОСНОВИТЕ НА ДУХОВНОСТТА В БЪДЕЩАТА РУСКА ДЪРЖАВА в брой 67

БЪЛГАРСКИЯТ ПРИНОС ЗА ХРИСТИЯНИЗАЦИЯТА НА КИЕВСКА РУС И ПОСТАВЯНЕТО НА ОСНОВИТЕ НА ДУХОВНОСТТА В БЪДЕЩАТА РУСКА ДЪРЖАВА
Категория: История

Преди няколко години Руската православна църква чества тържествено юбилейната годишнина от приемането на християнството в Русия. Този юбилей бе причина да се възродят отново споровете между привържениците на „варяжката теория” и „прабългарската теория” в Русия, свързани не само с християнизацията и, тъй като има доста неизяснени въпроси и около произхода и появата на славяните в Европа. Предстоящият юбилей през тази година – 1025 години от приемането на християнството в Русия – е още един повод да се обърнем към миналото на нашите два православни народа. Един от споровете в руската наука е свързан и с генеологията на княгиня Олга, а оттам и с генеалогичния корен на владетелите на бъдещата Руска империя, поставили основите на духовността и. Тъй като в периода на промените в Русия се наложи като че ли „варяжката теория”, бяха забравени или съзнателно отминавани редица изследвания още от началото на миналия век, свързани с произхода и. Базирайки се на тях и на други данни за българската и руска история определено можем да изнесем факти в полза на „прабългарската теория”, която в последно време намира все повече привърженици и в официалната руска историография.

Приемането на християнството в Киевска Рус е по времето на княз Владимир. То има обаче голяма предистория, продължила няколко десетилетия, за която българската и руската наука не могат категорично да се произнесат. От една страна това е заради недостатъчните сведения за този период, от друга –поради противоречията, които могат да се намерят в тях, а от трета защото източниците за това важно за Русия събитие основно са византийски, което предполага неточна и пристрастна информация. Тази предистория е свързана преди всичко с името на княгиня Олга. В хипотезите на изследователите на периода има различия за произхода й, за християнизацията й и за дейността й. Част от тях са на мнение, че тя е от варяжки произход и е приела късно християнството от Византия. Голяма част от руските изследователи обаче считат, че тя е от български произход и е приела християнството още преди пристигането си в Киевска Рус. Доказателства за това са сведенията на много руски летописци. Изхождайки от наличните сведения, от родствените славянски връзки с България, които са могли да бъдат стимул за присъединяване към славянското християнско семейство, а също и от някои действия на нейните престолонаследници, може да се направи извод за нейния български и славянски произход. Според родословието „Начало на руските князе” княз Игор се жени за българката Олга. И тук вече е неяснотата – чия дъщеря е Олга?

На базата на някои писмени източници се счита, че Олга Киевска е внучка на княз Борис І, дъщеря на малката му дъщеря Анна, сестрата на цар Симеон І. Според сборник от ХV век „Нов Владимирски летописец”, вариант на „Начална руска летопис”, Олга е дъщеря на цар Симеон І. Съществува и друга много интересна версия на основата на други руски източници, според които Олга е дъщеря на Владимир Расате, която, изхождайки от нейните и на наследниците й действия, може би е най-правдива. Владимир Расате е първородният син на цар Борис І, приел християнството и покръстил българския народ. Той, заедно с всички български боляри и семействата им, приема християнската вяра. Приема християнската вяра и княгиня Олга, искрено отдала се на християнската религия и ползвайки се с доверието на дядо си Борис І и чичо си Симеон І. Княз Борис І, приел християнството, предава трона на големия си син Владимир Расате и отива в манастир. Наскоро след това Владимир Расате, под влиянието на недоволните от приемането на християнството боляри, го отхвърля и връща езичеството. Княз Борис І, за когото приемането на християнската религия е не само приобщаване на България към новата цивилизация, на която той смята, че принадлежи бъдещето, но и форма на обединение на двата етноса – прабългарския и славянския в един народ, тъй като отделните религии вече век и половина били спирачка за тяхното взаимопроникване, разбирайки за това, хвърля расото, взема меча, събира около себе си верни боляри и сваля от престола сина си Владимир Расате. За да няма повече претенции към престола, той го ослепява в онези жестоки времена, а за назидание на другите избива 50 български боляри заедно със семействата им. Олга, като благочестива християнка, а и като родна внучка, оставя жива и при заемането на престола от чичо й тя е изпратена в манастир.

Наскоро след тези събития в двореца в Плиска идва делегация от Киевска Рус да иска жена от царска кръв начело с Олег – предводител на варяжската армия и с най-голяма власт в Киевска Рус. Съществува твърдение, и по всяка вероятност то не е далеч от истината, имайки предвид, че Византия била цивилизационнен център на света и всички се стремили да се сродят с нейните владетели, че първо е направено запитване за сватовство в Константинопол, но нямало положителен отговор. Друг вариант да намерят жена на Игор от престижен царски двор била, разбира се, България, една от трите най-силни тогава държави в Европа, първо - опонент на Византия, което било и отмъщение към нея, и второ - славянски духовен център в онези времена. Това било добре дошло и за българската държава - от една страна щяла да се освободи от още един потомък на проезическия, въпреки и излязъл от строя, владетел, а от друга страна – с помощта на по-близко роднинство с Киевска Рус да осигури северната си граница срещу все по-нарастващата сила на младата руска държава, а защо и да не очаква помощ от славянските братя срещу Византия, която Симеон І вече определено искал да завземе, за което по-късно и без помощта на Киевска Рус за малко не му стига времето. Така княз Олег след въздържането на Византия за сватовство се връща в Киевска Рус с жена от България за княз Игор. Заемайки „царския престол” скоро тя се опитва да покръсти княз Игор и част от обкръжението си, но по всяка вероятност все още нямало условия за това. Успява да даде християнско име само на сина си Светослав – т.е. човек, който слави светлата вяра. Той не става християнин, но изхождайки от действията му, изглежда добре е запомнил българския си царски произход и отнетия от дядо му Владимир Расате със сила трон, което по-късно води до неговите претенции към престола на България, които не успява да реализира, въпреки че бил близо до целта. Според „Летопис по Лаврентиевския списък” Светослав криел от майка си, че предпочита да живее в Переяславец /по всяка вероятност дн. Силистра/ пред Киев. По всяка вероятност това го е и накарало да тръгне към България, към която го влекат спомените на майка му Олга за дядо му и за местата, където е живяла. От неговите действия се възползва византийският император Йоан Цимисхи, който го отблъсква по-късно от България и обявява тези територии за византийски. Българската държава, която тогава имала голяма територия, все още съществувала в западната си част начело със Самуил. Светослав, съхранил спомените за дядо си, българския престол на когото искал да възстанови, но не успял, нарекъл сина си на него – Владимир.

Княз Владимир І под влиянието на баба си Олга, тъй като баща му през цялото време бил далече от дома, постепенно става ревностен християнин и сядайки на престола успява да покръсти Киевска Рус. Във времена на нови религии със стари езически традиции, въпреки че приел християнството, той също ги запазва, имайки повече от една жена. Една от жените му, като при дядо му Игор, отново е българка, православната християнка Анна, с благороден произход. Нарича големия си син, роден от нея, Борис - по името на прадядо си княз Борис І. По-късно той и по-малкия му брат Глеб - и двамата християни - са убити от техните братя езичници, родени от другите му жени, искащи да възвърнат езичеството в Киевска Рус. Така те стават първите свети мъченици, умрели за православната вяра.

Олга Киевска остава в руската история като поставила основите на стабилна руска държава, велика и мъдра владетелка, обединила източните славянски племена в един общ държавен организъм. Тя била първата разпространителка на християнската вяра в държавата. Била проводница на древнобългарската култура, която започнала да си съперничи с византийската в Източна Европа, но в същото време, изхождайки от конюнктурата, в определен момент не се поколебала да сключи договор с Византия срещу България, въпреки че не го осъществила. Приема християнството в името на общоруските интереси официално втори път, лично посещавайки Константинопол в средата на Х в. След завръщането си през 960 г. строи катедралния храм „Света София” в Киев.

Другата българска княгиня – Анна – също православна християнка, направила, каквото могла в този период на утвърждаване на християнската религия сред източните славяни. В писмените източници тя е „гъркиня”, защото византийският двор я дал за жена на новопокръстения княз Владимир І Велики срещу обещанието му да приеме християнската вяра. Дъщеря на българския цар Борис ІІ, заложник в Константинопол за спазването на мира между българи и ромеи след смъртта на българския цар Петър, тя попаднала като княгиня във византийския двор, тъй като в същото време била племенница на византийския император, който бил пък втори братовчед на баща й по майчина линия. Столицата на българската държава вече била завладяна от византийския император Йоан Цимисхи, баща й бил убит при опит да избяга при Самуил – продължителя на българската държава на Запад. За да стимулира приемането на християнството, Византия обещала да даде за жена на Владимир княгиня от византийския двор. Докато Владимир се реши да направи тази важна за държавата си крачка, във Византия пък се оформило мнение въз основа на печалния опит с други нехристиянски държави да не се дават толкова лесно княгините за жени на чужди владетели. Затова и решението на въпроса се забавило. За да бъде по-убедителен в намеренията си, княз Владимир обсадил и превзел Херсон. Това принудило византийския император да стигне до някакво решение и изпратил за жена на Владимир българската княгиня Анна, която след войните с България повече не му трябвала. Тя по море пристигнала в Херсон. Тук в гръцкия катедрален храм Владимир приема християнската вяра заедно с дружината си. Приема, според установената практика, името на византийския император Василий, и после се жени за княгинята. Връщайки се в Киев, той заварил там изпратената от цар Самуил многолюдна група български духовници от различни санове, започвайки от митрополит и свършвайки с църковни певци, донесли със себе си църковни съдове и богата религиозна богослужебна книжнина.

Интересно е да се проследи как тези български духовници попадат в Киев в точното време и на точното място, след като Киевска Рус приема християнството не от България, а от Византия. По данни на руски публикации от началото на ХХ в. – 1913 г. – на основата на изследвания е установено, че княз Владимир по онова време бил съюзник не толкова на Византия, колкото на българския цар Самуил, още повече че положението на византийския император заради междуособиците във Византия тогава било критично. Княз Владимир дал шестхиляден военен отряд в помощ на Василий, за да се справи с другия претендент за престола. По същото време той установил контакт и започнал преговори и с българския цар Самуил, установил се в северозападните територии на България. Срещата между Владимир и Самуил по всяка вероятност се е състояла в периода 986 – 988 г. Самуил през 986 г. разбил при „Траянови врата” Василий и в този период провеждал наказателна експедиция в североизточните си владения срещу българските села и градове, изменили на клетвата си и преминали на страната на Византия. По същото време княз Владимир, решил да приеме християнството, което било само въпрос на време и договорки с Византия, вероятно е искал да проучи от една страна как се приема то от братята – славяни, а от друга страна да осигури по-безболезненото му налагане на славянски език. Вследствие на това Българската патриаршия в Охрид трябвало да изпрати в Киев книги и икони, богословски проповедници и свещеници – учители, които трябвало да учат децата да пишат и четат на славянски. Затова Владимир заварил групата български духовници в Киев.

Заедно с ръководството на българската мисия князът решава да създаде Киевската архиепископия, която ще ръководи църковните просветителски дейности. Разрушават се паметниците на езичеството, започват да строят църкви и манастири – съвсем наскоро са построени повече от 400 църкви. Владимир нарежда да се създадат школи, където българските свещеници започват да учат децата на знатните семейства да четат и пишат и да ги подготвят за свещеници и монаси. По цялата страна българските свещеници под охраната и със съдействието на войските, тъй като новата вяра не се приемала навсякъде безпрекословно, покръствали градове и села. Много от тях служели като свещеници в новите църкви. Друга част от мисионерите пък ставали монаси. В цялата тази дейност активно участвала и българската княгиня Анна, която повикала от Константинопол архитекти, майстори и строители, които построили първата в руската история каменна сграда – Катедралния храм „Пресвета Богородица”. Владимир заедно с българската група духовници решил да изпрати проповедници и в съседните държави, на първо място във Волжска България. Очевидно, въпреки развитата славянизация на България, българският елемент все още се чувствал, а също така и все още се съхранявал прабългарският език, защото тогава там бил изпратен Марко Македонянин, владеещ родния си прабългарски език, който бил почти като волжския български.

Киевска Рус приела християнството от Византия, която по онова време била световен православен център, а освен това и огромна империя. България като държава тогава била в тежко състояние – Византия все повече се доближавала до вековната си мечта да я унищожи. Тя успяла да се съхрани само на една малка част от предишната си територия начело с цар Самуил. За да приеме населението на Киевска Рус по-малко болезнено новата вяра е било необходимо да я разясняват. Това на древногръцки език, който никой не разбирал, било невъзможно и би довело до големи кръвопролития. По всяка вероятност княз Владимир І Велики разбирал това и договорил с българския цар Самуил групата духовници с богослужебна книжнина, които на разбираем славянски език от същата родствена група трябвало да разясняват на хората новата вяра. Така „славянското родство” още веднъж си казало думата в полза на двата народа. Не много време след тези събития българският цар Самуил, виждайки своите пленени над 10 000 войници, ослепени, водени от един едноок, изпратени му от византийския император, получава удар и умира.

Няколко години по-късно – в 1018 г. – българската държава, завладяна от Византия, прекратява съществуването си за два века. Българският народ попаднал под византийско робство. Българските свещеници и проповедници намират добър прием в братската славянска страна при „братушките”, където от една страна се спасяват, а от друга – помагат с опита си по-бързо да се приеме новата християнска религия. Българския народ го очакват два века византийско робство, изпълнени с въстания срещу поробителите. Тежкият живот във византийската държава не само не отдалечава един от друг двата етноса – прабългарския и славянския – а още повече ги кара да се чувстват като един народ, който временно е под чужда власт. Народ с българско славянско самосъзнание, който знае, че има и други славянски братя „братушки” на изток, също приели православното християнство. Тези славянски братя все повече разширявали и укрепвали своето славянско държавно образование, както и своята православна духовност, стигайки до претенциите на някогашната голяма, била съсед на Византия, а сега поробена България, да го направят нов център на православието, а по-късно и „Трети Рим”.

Български духовници след този важен исторически период на приемане на християнството в Киевска Рус и по-късно, като Киприан, Григорий Цамблак и др. подпомагат, при не по-маловажни събития за Русия, наред с последвалите владетели от генеалогичното родословно дърво на българската княгиня Олга, руската православна църква и руската държавност. Само няколко века след това християнството в Русия набира такава скорост, че тя излиза още при съществуването на Византия, всепризнат световен лидер за времето си, продължител на Римската империя, с претенциите за „Трети Рим”. Тези претенции с оформянето на Руската империя по-късно се засилват все повече и повече, за да се стигне днес до реалността дори без претенции от страна на Русия тя да е всепризнат „Трети Рим” в областта на православието и един от духовните лидери в света. За да може това да се осъществи обаче скромен принос в Средновековието, когато духовността се е измервала предимно с религията, има и българската държава, която в един тежък за нея исторически период, само няколко години по-късно попаднала за 200 години под византийско робство, отделя сили, средства и човешки ресурси за подпомагане християнизацията и полагането основите на духовноста в бъдещата руска държава.

Статията е прочетена 1711 пъти
Назад към брой 67Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017