Мост между времето, пространството, чудесата и вярата
Дали чудесата, които виждаш в квантовия свят ни показват нашите най-големи възможности или ограничеността на нашата наука?Възможно ли е спонтанното изцеление от болести, незабавната връзка с всеки и всичко и пътуването във времето да са нашето истинско наследство във Вселената?
Той го описал като „материална субстанция“ от по-особен вид в сравнение с видимите тела, за която се предполагало, че съществува в онези части на пространството, които са привидно празни. В началото на XX век някои от най-уважаваните научни умове продължавали да използват гръцката терминология, за да опишат онова, което изпълва празното пространство. За тях етерът бил действителна субстанция, консистенция между физическата материя и чистата енергия. Имен- но чрез етера вълните на светлината се движат от една точка до друга в това, което иначе се смята за празно пространство.
Въпреки че неговите теории се отнасяли скептично към нуждата от етер във Вселената, самият Айнщайн вярвал, че ще бъде открито „нещо“, което ще обясни какво заема празното пространство, като заявил: „Без етер пространството е немислимо.” Според него етерът е необходим, за да съществуват за- коните на физиката: „В подобно пространство (без етер) не само не би имало разпространение на светлината, но не би имало и никаква възмож- ност за съществуване „по стандартите на времето и пространството.“ От една страна, Айнщайн признава възможността за съществуването на етер, но, от друга, предупреждава, че за него не бива да се мисли като за енергия в обичайния смисъл. „За етера не бива да се мисли като за дарен с качествените характерис- тики на предвидима среда, като за съставен отчасти („частици”), които могат да бъдат проследени през времето.” Така той е описал как благодарение на нестандартната природа на етера съществуването на етера все още било съвместимо с теориите на Айнщайн. Споменаването на етерното Поле в днешно време предизвиква деба- ти относно съществуването му. То ни кара да си припомним най-известния експеримент, предназначен да докаже или отрече съществуването на Полето. Но както често става с подобни изследвания, опитът повдигнал повече въпроси, отколкото отговори.
НАЙ - ВЕЛИКИЯТ В ИСТОРИЯТА „ПРОВАЛИЛ СЕ ” ЕКСПЕРИМЕНТ
Направен преди по-вече от 100 години, експериментът носи името на учените, които са го провели - Майкълсън и Морли. Целта била да се докаже дали етерът съществува. Стремежът бил да се проверят резултатите от подобен експеримент, проведен през 1881 г. - той вдигнал много шум сред присъствалите в лабораторията на Case Western Reserve University през 1887 г. Майкълсън и Морли предположили, че ако етерът съществува, това трябва да е енергия, която е навсякъде. И ако това е вярно, значи преминаването на Земята през това Поле в пространството трябва да предизвика движение, което да може да бъде измерено. Както сме в състояние да открием движението на въздуха през огромните Полета със златна пшеница в равнините на Канзас, така трябва да можем да открием и „бриза“ на етера. Майкълсън и Морли нарекли това хипотетично явление „етерен вятър”.
Пилотът на всеки самолет ще се съгласи, че ако пътува по посока на въздушните атмосферни потоци, ще пристигне от едно място на друго за много по-късо време. Но ако пътува срещу потока, съпротивлението ще е много по-голямо. Майкълсън и Морли постулирали, че ако изстрелят лъч светлина в две посоки едновременно, разликата във времето, което ще е нужно на всеки лъч, за да достигне своята дестинация, трябва да позволи на експериментите да открият наличието и потока на етерния вятър. Експериментът бил добра идея, но резултатите изненадали всички. Експеримент 1: Ако има етер, Майкълсън и Морли вярвали, че лъч светлина би пътувал по-бавно при движението си срещу етерните токове (А) и по-бързо, ако пътува по посока на етерните потоци (В). Експериментът бил проведен през 1887 г. и не открил етерни потоци. Последиците от тълкуването му се споменавали от учените над 100 години. През 1986 г. сп. Nature докладвало резултатите от експерименти, проведени с по-чувствително оборудване. Основното е, че Поле с характеристиките на етера било открито и то се държало точно както древните предсказания отпреди един век твърдели. Оборудването на Майкълсън и Морли не открило етерен вятър. Откривайки това, на което може да се гледа като на липса на вятър, в опитите от 1881 г. и 1887 г. било направено следното заключение: „Етер не съществува.” Майкълсън изтълкувал резултатите в смисъл, че „хипотезата е погрешна”. Експериментът може да бъде описан като „провал” при доказването на съществуването на етер, но той доказал, че етерното Поле може и да не се държи по начина, по който учените очакват. Само защото не било открито движение, това не означавало, че там няма етер. Ако вдигнеш влажен пръст над главата си и ус- тановиш, че няма вятър, това не означава, че вятърът не съществува – в този дух бил изводът, направен през 1887 г. Приемайки експеримента като доказателство, че етерът не съществува, нашите учени твърдят, че нещата във Вселената съществуват независимо едно от друго. Те приемат, че това, което даден индивид прави в една част на света, няма връзка с останалите области и не влияе върху никой друг. Експериментът станал основа за възглед, който имал дълбоко влияние върху нашия живот и върху Земята. Като последица от този тип мислене ние управляваме нациите, захранваме с мощност градовете, тестваме атомни бомби и изтощаваме нашите ресурси, като вярваме, че това, което правим на едно място, не влияе на нищо друго. Досега сме смятали, че всичко е отделено, но новите експерименти опровергават това.
Днес, повече от 100 години след оригиналния експеримент, новите проучвания показват, че етер наистина съществува - той просто не се проявява във формата, която са очаквали Майкълсън и Морли. Вярвайки, че светът трябва да е неподвижен и направен от електричество и магнетизъм, точно както другите форми на енергия, открити в средата на 18 в., те търсели етера като стандартна форма на енергия. Но етерът не е стандартен. През 1986 г. сп. Nature публикува доклада „Специална относителност”. В него се описва експеримент, проведен от Е. В. Силвъртуут, който бил спонсориран от американските ВВС. Той провел експеримента от 1887 г., но с по чувствително оборудване и докладвал, че наистина е открил движение на етерното Поле. То било свързано с движението на Земята през пространството – точно както било предсказано! Това показва, че етерът съществува, както предсказал Планк през 1944 г. Макар че съвременните експерименти продължават да показват, че Полето е там, можем да бъдем сигурни, че то никога вече няма да бъде наречено „етер“. В научните кръгове дори споменаването на тази дума предизвиква употребата на прилагателни от типа на „псевдонаука” или „глупости”. Както виждаме в Глава 2, съществуването на Универсално поле от енергия, което прониква нашия свят, се дефинира с различни термини – екс- периментите, които доказват неговото съществуване са толкова нови, че тепърва трябва да се избере едно определено име. Независимо от това как избираме да го наречем, там очевидно има Нещо. То свързва всичко в нашия свят и отвъд него и ни засяга по начини, които едва сега започваме да разбираме.
Как може да е станало това?
Как може да сме пропуснали такъв важен Ключ за разбирането на начина, по който работи Вселената?
Отговорът на този въпрос засяга дебатите между най-известните умове през последните два века - спор, който продължава до днес. Всичко се свежда до начина, по който виждаме себе си в света и нашата интерпретация на тази гледна точка. Ключът е, че енергията, която свързва всичко във Вселената, също е част от това, което свързва. Вместо да мислим за Полето като за отделно от ежедневната реалност, експериментите ни казват, че видимият свят води началото си като Поле: сякаш одеялото на Божествената матрица е разпънато равномерно през Вселената и тук-там се нагъва в скала, дърво, растение или човек, който разпознаваме. Всички тези неща са само вълнички в Полето и именно това изместване в мисленето е Ключът към Силата на Божествената матрица в нашия живот. За да го направим, трябва да разберем защо днес учените гледат на света по този начин.
КРАТКА ИСТОРИЯ НА ФИЗИКАТА: РАЗЛИЧНИ ПРАВИЛА ЗА РАЗЛИЧНИ СВЕТОВЕ
Науката е просто езикът, който описва света заедно с нашите взаимоотношения с него и Вселената отвъд. Това е само един език. имало е и други (например алхимия и духовност), използвани дълго преди съвременната наука да възникне. Може да не са били сложни, но са вършели работа. Винаги се удивлявам, когато някой попита: Какво е било преди науката? Знаели ли сме нещо за нашия свят? Отговорът е: Да! Знаели сме много неща за Вселената. Онова, което сме знаели, работело толкова добре, че осигурявало цялата рамка за разбирането на всичко - от про- изхода на живота до това - защо се разболяваме, от въпроса - как да действаме в тази връзка, до това - как да изчисляваме циклите на Слънцето, Луната и звездите. Това знание не е било описано с техническия език, с който сме свикнали днес, но е вършело добра работа, като е осигурявало полезна история за начина, по който работят нещата, и защо те са такива, каквито са - толкова добра всъщност, че цивилиза- цията съществувала над 5000 години, без да разчита на науката такава, каквато я знаем днес. Науката и научната ера започват през 1600 г. През юли 1687 г. Исак Нютон публикува своя кла- сически труд Philosophiae Naturalis Principia Mathematica („Математически принципи на природната философия”). За повече от 200 години наблюденията на Нютон във връзка с природата представлявали основата на научната област, наричана сега „класическа физика”. Заедно с теориите на Максуел - за електричеството и магнетизма от края на 18 в., и теориите на Айнщайн - за относителността от началото на 19 в., класическата физи- ка се развива успешно с оглед на обясняването на широкомащабните неща, които виждаме: например движението на планетите и падането на ябълките от дърветата. Тя ни служела толкова добре, че сме успели да изчислим орбитите за нашите сателити и дори да изпратим човек на Луната.
В началото на 20 век напредъкът в науката разкри място в природата, където законите на Нютон като че ли не действат: съвсем малкия свят на атома. Преди това просто не сме притежавали технологията, с чиято помощ да надникнем в податомния свят или да наблюдаваме начина, по който се държат частиците при раждане на звезда в отдалечена галактика. И в двете реалии - най-малката и най-голямата, учените започнали да виждат неща, които не можели да бъдат обяснени от традиционната физика. Трябвало да бъде разработен нов вид физика с правила, които могат да обяснят изключенията в нашия всекидневен свят: нещата, които се случват в реалията на квантовата физика. Дефинирането на квантовата физика се съдържа в нейното име. Quantum означава „съставено от отделни части количество от ,,електромагнитна енергия” - именно това е нещото, от което е направен нашият свят, сведено до неговата същина. Квантовата физика скоро открила, че онова, което изглежда като солиден и твърд свят, всъщност изобщо не е такова. Следващата аналогия може да ни помогне да разберем защо. Когато на екрана се прожектира изображение, ние знаем, че това е илюзия. Романтиката и трагедиите, които ни вълнуват, са резултат от много неподвижни снимки, прожектирани много бързо една след друга, за да се създаде чувството за непрекъснато движение. Очите ни виждат отделните изображения кадър по кадър, а мозъкът ни ги слива в това, което възприемаме като непрекъснато движение. Квантовите физици вярват, че нашият свят работи по сходен начин. Например онова, което виждаме като тъчдаун или като троен аксел в спортната програма, от гледна точка на квантовата физика е поредица от отделни събития, които стават много бързо, едно след друго. Подобно на начина, по който множе- ството изображения се навързват едно с друго и карат филма да изглежда толкова истински, животът всъщност се случва като кратки избухвания на светлина, наричани „кванти”. Квантите на живота стават толкова бързо, че ако нашият мозък не е обучен да работи различ- но (както при някои форми на медитация), това осреднява импулсите, за да създаде непрекъснатото действие, което ние наблюдаваме като спортното събитие в събота.
Квантовата физика е изучаването на нещата, които се случват в много малкия мащаб от силите, които „подчер- тават” нашия физически свят. Разликата между начините, по които кван- товият и ежедневният живот като че ли работят, е създала две школи на мисълта сред учените в съвременната физика: класическата и квантовата. И всяка от тях има свои теории в нейна под- крепа. Огромното предизвикателство е било да се свържат тези два начина на мислене в един възглед за Вселената – в една обединена теория. За да се направи това, се изисква съществуването на нещо, което изпълва онова, което смятаме за празно пространство. Но какво би могло да заема това празно пространство?
РЕЗЮМЕ ЗА ДЪЛГИЯ ПЪТ ДО ОБЕДИНЕНАТА ТЕОРИЯ
1687 г. - Физиката на Нютон: Исак Нютон публикува своите закони на движението и дава началото на съвременната физика. Този възглед вижда Вселената като масивна механична система, където пространството и времето са абсолютни. 1867 г. - Полевата теория: Джеймс Клерк Максуел предлага съществуването на сили, което не може да бъде обяснено с физиката на Нютон. Неговите изследвания заедно с тези на Майкъл Фарадей водят до откриването на Вселената като Полета от енергия, които си взаимодействат.
1900 г. - Квантова физика: Макс Планк публикува свята теория за света като избухвания на енергия, наречени „кванти”. Опитите проведени на квантово ниво, показват, че материята съществува като вероятности и тенденции, а не като абсолютни неща, предполагащи, че „реалността” може да не е толкова реална или твърда.
(Следва)