Продължение от бр. 62
Мост между времето, пространството, чудесата и вярата
Дали чудесата, които виждаш в квантовия свят ни показват нашите най-големи възможности или ограничеността на нашата наука? Възможно ли е спонтанното изцеление от болести, незабавната връзка с всеки и всичко и пътуването във времето да са нашето истинско наследство във Вселената?
Изглежда, че колкото повече се отклоняваме от своята естествена връзка със Земята, със своите тела, един с друг и с Бога, толкова по-празни ставаме. В своята празнота се стремим да напълним своя вътрешен свят с „неща”. Когато погледнем на света от тази гледна точка, не мога да не се сетя за подобната дилема,представена в научнофантастичния филм Контакт. Научният съветник на Президента (в ролята му беше Матю Макконъхи) търси отговор на основния въпрос, пред който е изправено технологичното ни общество. По време на телевизионно интервю той пита дали сме станали по-добро общество благодарение на нашите технологии - дали те са ни сближили, или са ни накарали да се чувстваме още по-отделени. Във филма не беше отговорено на този въпрос, а дори само по тази тема може да се напише цяла книга. Но съветникът обръща внимание на това - колко енергия отдаваме на нашите развлечения. Когато чувстваме, че нашите видео игри, филми, виртуални он-лайн отношения, безгласни комуникации и контакт „лице-в-лице” ни поглъщат, това може да послужи като знак за едно общество, което е в беда. Докато електрониката и развлекателните медии сякаш правят живота ни по-интересен, те могат също така да послужат и като червена сигнална лампа, която ни казва колко сме се отклонили от своята сила да живеем изпълнен с богатство, здраве и смисъл живот. В допълнение, когато фокусираме своя живот върху това как да избягваме болестите, а не как да живеем здравословно, как да се опазим от войни, вместо как да си сътрудничим в мир, и как да създаваме нови оръжия, вместо това как да живеем в свят, където въоръжените конфликти са излезли от употреба, ясно е, че пътят, по който се движим, е този на оцеляването. В подобен свят никой не е истински щастлив и никой не „печели”. Когато се окаже, че живеем по този начин, очевидното решение е да търсим друг маршрут. Именно това се кани да направи тази книга и поради тази причина споделям с вас тази история.
- Как свършва тази история? - попитах аз.
-Накрая хората намират ли своята сила и успяват ли да си спомнят кои са?
Междувременно слънцето се беше скрило зад стените на каньона и едва тогава успях да видя на кого всъщност говорех. Потъмнелият от слънцето мъж се усмихна широко, като чу въпроса ми. Замълча за момент, а след това прошепна:
- Никой не знае, защото историята не е свършила. Хората, които са изчезнали, са именно нашите предци, а именно ние сме онези, които пишем края на историята. Какво мислиш...?
Срещнах този човек само още два пъти по местата и на Земята, която и двамата обичаме. Често си мисля за него. Докато гледам накъде отиват нещата в света, си спомням неговата история и се питам дали краят й ще настъпи в този живот? Дали вие и аз ще сме тези, които
ще си спомнят?
Изводите, които могат да се направят от историята, която ми разказа мъжът в каньона, са много. Традиционната мъдрост на историята е, че инструментите на отминалите цивилизации - независимо колко древни са, са били някак по-малко напреднали, отколкото съвременната технология. Макар да е вярно, че тези хора не са използвали „съвременната“ наука за решаване на своите проблеми, те може да са разполагали с нещо още по-добро.
В дискусиите с историци и археолози, чийто живот е посветен на разбулването на миналото, тази тема води до разгорещени емоции. Ако са били толкова напреднали, къде са доказателствата за техните технологии, питат експертите. „Къде са им тостерите, микровълновите печки и видеото?” За мен е много интересно, че при анализирането на развитието на цивилизацията толкова много може да се крепи на нещата, които хората изграждат. А онова, което са направили? Макар че, доколкото знам, е вярно, че досега не сме намирали нито телевизор, нито цифрова камера при археологически разкопки в американския Югозапад или където и да е другаде, въпросът, който трябва да си зададем, е: Защо? Възможно е, когато видим останки от напреднала цивилизация като онези в Египет, Перу или Югозападната американска пустиня, ние в действителност да ставаме свидетели на останки от толкова напреднали технологии, че изобщо да не са имали нужда от тостери и видео. Може би са били надраснали нуждата от претрупан и усложнен външен свят.
Може би са знаели нещо за себе си, което им е давало вътрешната технология да живеят по различен начин - познания, които ние сме забравили? Тази мъдрост може да им е давала всичко, от което са имали нужда, за да поддържат живота си и да се лекуват по начин, който ние едва тепърва започваме да разбираме. Ако това е така, значи може би трябва да се вгледаме отвъд природата, за да разберем кои сме и каква е истинската ни роля в живота. И може би някои от нашите най-дълбоки проникновения са вече на разположение в мистериозните открития на квантовия свят. През последния век лекарите откриха, че нещата, от които са изградени тялото ни и Вселената, не следват непременно подредените закони на физиката, които са били смятани за нещо свещено в течение на почти три века. Всъщност самите частици, от които сме направени, нарушават правилата, които твърдят, че сме разделени един от друг и че сме ограничени в своето съществуване. На ниво „частици” като че ли всичко е свързано и безкрайно. Тези открития предполагат, че във всеки от нас има „нещо” което не е ограничено от времето, от пространството и дори от смъртта. Основата на тези открития е, че, изглежда, живеем в „нелогична” Вселена, където всичко винаги е свързано.
Дийн Рейдин, учен от института „Ноетик Сайънсис”, е пионер в изследването на въпроса
„Какво означава за нас да живеем в такъв свят?” Той обяснява, че „Нелокалността ” означава, че това са начините, по които нещата, които изглеждат отделени, всъщност не са отделени.
Съществуват аспекти от нас, които се простират отвъд „тук-и-сега” и които ни позволяват да бъдем разпръснати през времето и пространството. С други думи този „Аз”, което живее в нашия физически „Аз”, не е ограничен от кожата и косата ни, които оформят нашите тела.
Както и да изберем да наречем това мистериозно „нещо” всички ние го имаме; и „нашето“ се
смесва с това на „другите” като част от Полето енергия, в което се къпят всички неща. Вярва се, че това Поле е Квантовата мрежа, която свързва Вселената, както и микроскопичен и енергиен Шаблон за всичко - от изцелението на нашите тела до световния мир. За да разпознаем своята истинска Сила, трябва да разберем какво представлява това Поле и как работи то. Ако древните в този каньон в Северно Мексико - или където и да е по света, са разбирали как работи тази забравена част от нас, в днешно време за нас има огромен смисъл да почитаме знанията на нашите предци и да намерим място за тяхната мъдрост.
СВЪРЗАНИ ЛИ СМЕ - ДАЛ И НАИСТИНА СМЕ СВЪРЗАНИ?
Съвременната наука е на път да реши една от големите загадки на всички времена. Може да не чуете за това по новините и да не го видите на първите страници на USA Today или The Wall Street Journal. При все това почти 70-годишните проучвания в областта на науката, известни като „новата физика” водят до заключението, че не можем да избягаме. Ключ 2: Всичко в нашия свят е свързано с всичко друго. Така е - наистина! Това е новината, която променя всичко и която разклаща основите на науката такава, каквато я знаем днес. „Добре, казвате вие, „чували сме това и преди. Какво прави това заключение толкова различно? Какво означава това да бъдеш толкова свързан?” Това са много добри въпроси и отговорите могат да ви изненадат. Разликите между новите открития и онова, в което сме вярвали преди, е, че в миналото на нас просто са ни казват, че тази връзка съществува. С техническите фрази „зависимост на чувствителността от началното състояние” (или „ефектът на пеперудата”) и теории, предполагащи, че онова, което правим „тук“, оказва влияние „там” сме могли смътно да наблюдаваме връзките в своя живот. Но новите опити отиват една крачка отвъд това. Освен че доказват, че сме свързани с всичко, сега изследванията демонстрират, че връзката съществува заради нас. Нашата свързаност ни дава сила да подредим колодата в своя полза. Във всичко - от търсенето на романтика и лекуването на нашите любими хора до изпълнението на нашите най-дълбоки желания и стремежи, ние сме неразделна част от всичко, което ежедневно преживяваме. Откритието показва, че можем да използваме нашата връзка съзнателно, и отваря вратите към нашата възможност да задвижим същата тази сила, която ни води към цялата Вселена. Чрез единството, което живее във вас и всички хора на планетата, ние имаме пряка връзка със същата Сила, която създава всичко - от атоми и звезди до ДНК на живота! Но има една малка уловка. Нашата сила да създаваме всичко е спяща, докато не я събудим. Ключът към събуждането на тази Сила е да направим леко изместване в начина, по кой- то гледаме на себе си в света. Точно както посветените на Лог открили, че могат да летят, едва след като били леко побутнати във възприятията им, така и ние можем да отключим същата тази Сила във Вселената, за да се обърнем към някоя също толкова невъзможна ситуация. Това става, когато позволим на себе си да гледаме на своята роля в света по нов начин.Понеже Вселената изглежда като наистина голямо място - почти прекалено голямо за нас, за да можем да го обхванем с мисълта си, можем да започнем с това - да започнем да виж- даме себе си различно в своя ежедневен живот. „Лекото изместване” от което имаме нужда, е да видим себе си по-скоро като част от света, а не като нещо отделно от него. Начинът да убедим себе си, че наистина сме едно с всичко, което виждаме и преживяваме, е да разберем как сме свързани и какво означава тази връзка.
Ключ 3: За да събудим Силата на самата Вселена, ние трябва да се видим като част от света, а не като отделени от него. Чрез връзката, която свързва всички неща, „нещото”, от което е направена Вселената (вълни и частици енергия), като че ли нарушава законите на времето и пространството такива, каквито сме ги знаели. Макар че резултатите изглеждат като научна фантастика, те са много реални. Установено е, че частиците светлина (фотоните) например билокират, тоест че са едновременно на две различни места, на разстояние много мили. От ДНК на нашето тяло до атомите на всичко друго, нещата в природата, изглежда, обменят информация по-бързо, отколкото Алберт Айнщайн е предсказал - по-бързо от скоростта на светлината. В някои опити данните пристигали на съответното място, преди да са напуснали първоначалното място! Исторически погледнато, подобно явление се е смятало за невъзможно, но всъщност те са не само възможни, но могат и да ни показват нещо повече от интересни аномалии при малки единици материя.
Свободата на движение, която квантовите частици показват, може да разкрие по какъв начин работи останалата част от Вселената. Макар че тези резултати могат да звучат като футуристичен сценарий от „Стар Трек”, те се наблюдават сега - от днешните учени. Поотделно експериментите, които създават подобни ефекти, определено са очарователни и заслужават повече проучвания. Преценени заедно обаче, те показват, че ние може и да не сме толкова ограничени от законите на физиката, колкото си мислим. Може би нещата наистина могат да се придвижват по-бързо и да бъдат на две места едновременно! А ако нещата могат това, то какво остава за нас? Именно това са възможностите, които вълнуват изобретателите и нашето въображение. Това е съчетаването на въображението - идея-
та за това, че нещо може да бъде, с емоцията, която ни дава възможността, която на свой ред се превръща в реалност. Проявлението започва с желанието ни да направим място сред нашите вярвания за нещо, което предполагаемо не съществува. Ние създаваме това „нещо“ със силата на съзнанието и осъзнатостта. Поетът Уилям Блейк признаваше силата на въображението като същина на нашето съществуване, а не като нещо, което просто преживяваме случайно в свободното си време. Човекът е въображение, казва той, пояснявайки: Вечното тяло на Човека е Въображението, тоест Самият Бог. Като философ и поет Джон Маккензи обясни нашата връзка с въображението, като каза: Разликата между реалното и въображаемото не може да се поддържа лесно... всички съществуващи неща са... въображаеми.
В тези две описания конкретните събития от живота трябва първо да бъдат видени като възможности, преди да могат да станат реалност. Но за да могат въображаемите идеи да се превърнат в реалността на друг, трябва да има нещо, което ги свързва заедно. В тъканта на Вселената трябва да има връзка между това, което сме си представяли в миналата, настоящата и бъдещата реалност. Айнщайн твърдо вярвал, че миналото и бъдещето са тясно свързани като неща от четвърто измерение - реалност, която нарекъл пространство – време. „Разликата между минало, настояще и бъдеще е просто упорито присъстваща илюзия” , казвал той.
(Следва)