СИЯВУШ – БОГ СИЯЕН КОННИК (8) в брой 63

СИЯВУШ – БОГ СИЯЕН КОННИК (8)
Категория: История

СИЯВУШ – БОГ СИЯЕН КОННИК (7)

на снимката: Медното гумно

Истината е вечна и безсмъртна, затова тя пресъздава вечния живот. Лъжата рано или късно умира, затова тя възпроизвежда смъртта. Лъжата разяжда човешката душа, превръща хората в зверове. Нравствената вяра учи хората, че благата и щастието са предназначени за този, за когото „истината е най-доброто благо”, т.е. който следва пътя на истината. Ако човек избере пътя на лъжата, неминуемо ще изгуби всички радости в живота. (Ормазд, Яшт 33). Истината е заложена в основите на вярата и на доверието между хората. Доверието в обществото се утвърждава чрез нравствени и законови норми. Ето защо нравствената религия слага знак за равенство между Аша – истината и справедливостта, и между Арта – порядъка, реда, организацията. В духовната сфера на човека Аша се осъществява като истина и праведност (техни противоположности са лъжата и несправедливостта), а в природата и в обществото - като закономерност и ред (техни противоположности са хаосът и беззаконието). За християните истината също е висше благо. Исус Христос заявява на своите последователи: „Истината ще ви направи свободни.” (Йоан 8:32), а също така: Аз съм пътят и истината, и животът.” (Йоан 14:6). В по-късната зороастрийска традиция Аша Вахища се идентифицира с огъня на домашното огнище.

От КъБъ – купа, купел, капище, кюп, гюм, гювеч, гумно (с преход на „б” във „в” и „м”), произлиза понятието „медното гумно” на българите, представляващо купел от медна сплав, в който гори свещеният огън на българската вяра (вж. фиг. 8). Именно в „медното гумно” на българите ромейските императори мечтаели да забият меча си, като триумф на пълна победа над България. Защото те са знаели, че унищожаването на вярата със сигурност води до унищожаване на държавата. Което в случая исторически се потвърждава от гибелта на Първото българско царство след насилствената християнизация.

Белият цвят е цветът на Ахура Мазда, цвят на Духа, цвят на божествената Мъдрост, която създава света и движи природата. Червеният цвят е цветът на Аша Вахища, цвят на истината, на огъня, на Вярата. Ето защо съчетаването на бялото и червеното според зороастрийския култов код би трябвало да означава послание за съпричастност към нравствената вяра. В Зороастризма връзването на преплетени въжета и връзки има изключително важна ритуална стойност. Например тройно преплетеният пояс служи за отличителен белег на всеки посветен зороастриец. Вързани шалчета-мартеници са задължителен атрибут в облеклото на персийските шахове. Навярно същата тази традиция виждаме запазена в днешния български обичай за връзване на мартеници. По принцип белият цвят се счита за символ на старост, студ, мъжко начало, мир, дух, жрец, а червеният цвят за символ на младост, топлина, женско начало, война, материя, цар. Така че за обикновените българи мартениците най-вероятно изразяват житейската философия за живота като хармонично единство между материя и дух, между топло и студено, между младо и старо, между лято и зима, между женското и мъжкото начало.

Фиг. 9-1 – Оловен печат от VIII-IX векНа фиг. 9-1, върху оловен печат от 8-9 век, намерен в Плиска, се вижда птица, държаща в човката си клонче с неразлистен цвят, силно напомнящ за класическото култово изображение на лотосовия цвят. Лотосът (водна лилия) също представлява соларен символ, защото сутрин се ориентира на изток към изгрева на слънцето. Ето защо в древния свят считат лотоса за свещено растение. Според средноазиатските легенди, на местата, където са паднали капки от пролятата кръв на Сиявуш, поникват лилии. Птиците-духове са ангелите в Авеста, те закрилят праведните и се грижат за тяхното благоденствие. Според мен птицата върху оловния печат е птицата Чинамрош, която свързва зороастрийската митология с култа към свещеното „Дърво на живота”, култ дълбоко вкоренен в скитската духовност. Според по-късната зороастрийска литература (напр. в „Дадестан-и Меног-и Храд” – „Беседи на духа на разума” от 6-9 век) „Дървото на живота” или „Райското дърво”, „Дървото на всички семена”, „Всеизцеляващото дърво” расте в зороастрийския рай Арияна Вежа, на висока планина в морето Ворукаша. На върха на дървото е разположено гнездото на величествената птица Сенмурв (Симург, Саена) - цар на птиците. При всяко нейно кацане от дървото падат семена от всички растения. Присъстващата наблизо птица Камрос (Чинамрош) ги събира с човката си и чрез дъждовните води ги разсажда по цялата земя. Както се вижда по самото име на птицата Чинамрош (Камрос), тя представлява ранен прототип на популярната през Средновековието птица-закрилник Сенмурв (Симург, Саена) и е останала свързана с нея в късната зороастрийска литература. Названието, предполагам, идва от ЗъНъ Мъ ЮРъ – слънце има крила – крилато слънце, слънчева птица – митологема с най-древен произход от крилатия слънчев диск, означаващ получаване на защита от самото слънце (летящ слънчев щит). В някои по-стари зороастрийски текстове птицата Сенмурв отсъства, но и без друго по името на птицата Чинамрош (Камрос) се вижда, че става въпрос за една и съща митологична птица-спасител, само че от различни исторически епохи на Зороастризма. Птицата Сенмурв (Саена, Симург), която се появява много по-късно в легендите, най-често се изобразява с глава на куче, тяло на паун и лапи на лъв, докато образът на нейния най-древнен аналог, птицата Камрос, би трябвало да изглежда нещо средно между орел, петел и гарван – най-известните птици, универсални емблеми на слънцето през древността. По думите на Ахура Мазда: „От всички драгоценни птици, враната е най-драгоценна” ( вж. „Бундахишна” - Сътворение на основите). Навярно защото в най-древната соларна птица – гарвана, много изследователи съзират свещената зороастрийска птица Вараган - „птица на мъдростта и на победата”, приносител на божествената благодат „царската хварна”. Птицата Камрос също се проявява в ролята на закрилник. Когато арийците са застрашени от нападение на чужди народи, птицата Камрос каца върху вражеските земи и изкълвава враговете като зърна...

Фиг. 9-2 – Знакът на Ахура МаздаОт другата страна на оловния печат от Плиска също е изобразен знакът на Ахура Мазда IYI във венец от огнени езици (вж. фиг. 9-2). С тази разлика, че отгоре върху знака е поставен кръст „+”, което говори за соларна насоченост на цялата емблема. Но през 8-9 век, почти два века след превземането на Персия от арабите, Зороастризмът като държавна религия отдавна е престанал да съществува. Ето защо с основание може да се приеме „+ IYI” от фиг. 9-2 за знак на кеянидския богатир Сиявуш, издигнат до божествен ранг на Скитски Христос в религията на българските канове от Първото българско царство. На сияйния конник-бог Сиявуш дължат своята божествена власт българските владетели канове, считащи се за негови преки потомци – „канове сюбиги” – конници сияйно божествени. За мащабите на разпространение на българското „Скитско Християнство” в Скития, може да съдим по „кръстовете” върху куполите на църковен храм от миниатюра в „Изборника на Светослав” от 11 век (вж. фиг. 10), които на вид стоят много по-близко до знака „+ IYI” на Скитския Христос Сиявуш, отколкото до християнския кръст. Това говори за мъчителен и продължителен преход от Скитското Християнство към Православното Християнство на скитските народи под диктата на Константинопол. Почитан както сред индоирано-езичните, така и сред тюркоезичните народи, конникът Сиявуш навярно е единственият бог, който има някакви шансове да обедини през Ранното Средновековие народите в Скития. Защото в неговия образ се сливат величествените фигури на соларни герои от отминали епохи – Сияваршан, Махасена, Спентодата, Колаксай, Саошянт, Сауас, Субаш, Мардукан-Карга, Ашандиат, царя на царете Александър. За съжаление, поради изостаналата си книжовна култура, скитските народи попадат под зависимостта на световните книжовни религии, проводници на чужди имперски интереси.

Дори само по тържествения ход на коня може да се заключи, че скалният релеф на Мадарския конник няма нищо общо с обичайна картина на царски лов, а тук става въпрос за висш бог на българите. Въпреки, че притежава ореол, този бог напълно се отличава по иконографска визия от Митра и от Тракийския Херос. Човешкият му облик по-скоро го доближава до фигурата на християнския светец св. Георги, сразяващ с копието си ламята, символ на злото. През 19 век българското население също счита Мадарския релеф за изображение на Свети Георги. Копието на Мадарския конник, пронизало лъва, е късо, каквито копия носят на гърба си войните от българската конница. Според мен, скалният релеф от Мадара представлява култово изображение на човекобога Сиявуш, Скитския Христос, който пробожда с копието си лъв, символ на злото. Кучето и конят съвсем не са случайни фигури в култовата композиция. Зороастрийците почитат кучето като второ по святост същество след човека, защото символизира нравствени категории - приятелство, жертвоготовност, вярност, добродетелност и пр. Не ще и съмнение, че ако съществува скитски Христос, то той непременно трябва да е конник. Конят и кучето са жертвените животни в българския религиозен култ до 9-10 век, за което има много сведения в документалните извори. В предхристиянски гробове на българи в североизточна България са открити цели скелети на коне и кучета, безспорно потвърждение за специалното положение на коня и на кучето в религията на българите (вж. Йордан Йорданов, кн. „Антропология на древните българи”). При монументалния релеф на Мадарския конник стриктно са спазени основни правила на култовата иконография. Положителните образи, в случая Сиявуш, конят и кучето са обърнати надясно, а лъвът наляво. Храмовият комплекс, намиращ се в подножието на скалата с конника, не оставя никакво съмнение, че това е релеф на главно божество, почитано от българите през 7-9 век, какъвто е сияйният конник Сиявуш, Скитския Христос, войн защитник на правдата, покровител и спасител на българите, митичен предтеча на царската династия.

Мадарският конник и други открити досега паметници навеждат на извода, че българското Християнство започва от Зороастрийския огнен олтар и от балхарския кеянидски принц Сиявуш /Сеос, Сияваршан, Сиявакс/ - Скитския Христос. Отчитайки древния произход на легендата за кеянидския принц Сиявуш, с основание може да се допусне, че слънчевосияйният човекобог Сиявуш от предкнижовната епоха, хронологически предхожда появата на човекобога Исус Христос от книжовната епоха. Навярно затова в „Новия завет” влъхви (синоним на зороастрийци в древността и в Средновековието), „мъдреци от изток” пристигат във Витлеем, следвайки новопоявилата се ярка звезда на небето, за да легитимират раждането на младенеца Исус.

През 7-9 век в Скития и на Балканите доминират могъщи български държави, в които българите пренасят духовното ядро на Зороастризма от Балх, столицата на Балхара (Бактрия), града на пророка Зороастър и на кеянидския принц Сиявуш. До каква степен вярата в човекобога Сиявуш – Скитския Христос, успява да завладее религиозните чувства на българите и най-вече на управляващите кръгове, тепърва ще се установява. Истината е, че през 864 г. всички христянски камбани в Европа бият тържествено, ознаменувайки покръстването по римо-византийски закон на „коравото и непокорливо българско племе”. Най-после се открива пътят към християнизиране на цяла Скития от свещенослужители на Рим и на Константинопол, с крайна цел – имперски контрол върху необятни територии. Думите на кан Омуртаг (814 – 831 г.) към ромееца християнин Кинамон: „Не унижавай нашите богове! Че тяхната сила е голяма за доказателство служи това, че ние като им се покланяме, покорихме цялата ромейска държава”, свидетелстват за силната религиозна ревност на българския владетел към отечествените богове (вж. Теофилакт Охридски (1092 – 1126 г.) „Житие на 15-те Тивериопулски мъченици”). А само след изминаване на около един век от драматичното покръстване по римо-византийски проект, България запада и изчезва като държава от картата на Балканите. В защита на държавата си българите са принудени да водят дългогодишни кървави война срещу наемници от цял свят, платени с парите на християнския Константинопол. Отчаяната съпротива на комитопулите от кавханския род на Билигите в Югозападна България, въстанията на Петър Делян (1040 - 1041 г.) и на Константин Бодин (1072 г.) удължават с цял век битката за Първото българско царство на Балканите, от 971 г. до 1072 г. Въпреки собствения църковно-славянски книжовен държавен език, неразвитата книжовна и оттам финансово-парична култура на българското, а и въобще на скитското общество, не му позволява да бъде равностоен съперник на Римо-византийския империализъм в Европа през Средновековието.

Роден в далечна безкнижовна епоха, сияйният конник Сиявуш, защитник на правдата, остава да живее в българските народни приказки и песни в образа на юначния Крали Марко. А през изминалите 20 века, на божествения трон, със свещена книга-Библия в ръка, назаретянинът Исус ще бъде Христос – Господ, пастир и вседържител на изначално „грешните”, и навярно затова „бедни по дух”, примирени със земното зло души, идеален избор за имперски верноподаници в епохата на информационно несъвършенните анонимни парични знаци.

Само вярващи хора са способни на любов, висока нравственост и саможертва, върху които добродетели се корени силата на обществото. Информационните технологии – реч, книжовност, медии, компютри, комуникации, служат на познанието и на истината, но в същото време крият огромна опасност, да бъдат използвани от престъпниците за усъвършенстване на лъжата. Историята е изпълнена с примери, как разядени от масова корупция (на английски „корупция” означава „развала”) огромни империи рухват демографски, икономически и политически, вследствие на моралния разпад на обществата им. Тяхното място се заема от технологически по-изостанали, но морално силни народи, които наследяват културните достижения на загиналите империи, продължавайки духовния и материален възход на цивилизацията по пътя на истината и на вярата, единствения възможен път за човечеството.

Сияйният конник Сиявуш предвожда българските ни предци навсякъде по света, където те създават своите прочути „държави на духа”. Към тях се присъединяват съседни племена и народи, които виждат в българските държави осъществени мечтите си за „онази добра страна, за която се разказвало в техните приказки за щастлив живот” (вж. летописа „Гази-Барадж тарихи” от 13 век). Тъй като „поради справедливостта и законноста, която българите най-много почитали, народите се присъединявали доброволно към тях” (ромейски Готски топарх от 10 в.). Защото българите изграждат своите държави, водени от вярата в постигането на Земния рай – страната на справедливостта и на щастието, тук, на земята. Това е вярата на Сиявуш.

гр. Бургас, 16.01.2013 г.

 

Книгата на Борислав Иванов - "Сиявуш - Бог сияен конник" можете да намерите в нашата онлайн книжарница.

Статията е прочетена 568 пъти
Назад към брой 63Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2024