СИЯВУШ – БОГ СИЯЕН КОННИК - част 6
на снимката: Фрагмент от теракотена ваза (3–2 в.пр.н.е.) от гр. Амисос (дн. гр. Самсун в Турция на анадолското крабрежие на Черно море).
Индоиранските народи по традиция се считат за потомци на Героя-Слънце. В индийския епос слънцето Суря се отъждествява с божествения герой Мартанда, познат още под името Вивасват (жива светлина?), прародител на хората, ведически аналог на иранския първочовек Гая Маретан (Гайомарс, Каюмарс, Гайомарт). Според мен името Гая Маретан освен в обичайния си авестийски превод „жив смъртен” би могло да се тълкува и като „жива светлина”, защото „мар” е универсална дума за „светлина” (вж. кн. „Следи от светлина”). Изключение не правят траките със своя Тракийски конник Херос (Тракийски Герой, Сурегетес), както и волжките българи със своя зооморфен герой Мардукан-Гарван (Сабан, Субаш). Черноморските скити смятат за свой предтеча соларния герой Колаксай (Коледа), а родоначалник на средноазиатските владетели е Героят-Слънце Сиявуш от рода на легендарните Кеянидски царе от град Балх, столица на средноазиатска Балхара (Бактрия). Персийските царски династии също започват от Кеянидите. Балх е градът, в който пророкът Зороастър полага началото на нравствената Зороастрийска вяра. Кеянидските царе са първите покровители на тази религия, издигнала Човешкия дух до неподозирани висоти. Като се има предвид, че самата „Авеста” посочва Сияваршан (Сиявуш) за владетел на райската страна Кангха, често отъждествявана с арийската прародина Арияна Вежа, с основание може да се приеме Сиявуш за родоначалник на арийците-зороастрийци. Понятието „арийски” (авест. airya, староперс. ariya) в нравствен смисъл означава чист, светъл, възвишен, искрен, като отрицание на мръсен, мрачен, долен, подъл. Въпреки изключителната си популярност няма сведения за официален култ към Сиявуш в зороастрийска Персия. Там той остава само любим литературен герой (подобно на Крали Марко), защото ортодоксалният персийски маздеизъм не допуска обожествяване на човешки същества. В осетинския „Епос на нартите” бог създава героя Сауас и го закалява в огън и вода. Така той става първия Ас – предтеча на скитите аси (алани). Скит е името на скитския родоначалник, познат от херодотовата „История” (кн. ІV, 10) от 5 в. пр.н.е. Писателят от 10 век Ибн Фадлан нарича българите от Волжка България „ас-сакалиби”, т.е. ази-скити, което название указва възможно съответствие на скитските легендарни герои Сауас и Скит с известните български първопредци Зиези (според Анонимния римски хронограф от 354 г.) и Азак (Иджик; според „Джагфар тарихи” от 17 век; за историографската еквивалентност на имената Скит и Азак вж. кн. „Поклонници на светлината”). Принадлежността на българите към азите-скити се потвърждава и от арменската география „Ашхарацуйц” от 7 век, която разполага областта Велика Азия върху територии, съвпадащи със земите на известната Кубратова Велика България, простираща се в Скития, от Азовско море до река Дон и на юг до Кавказ.
Всеизвестно е значимото влияние на поначално безкнижовния Зороастризъм върху формирането на по-късните универсални книжовни религии. Хилядолетното господство на нравствената Зороастрийска вяра в Евразия (почти до 8 век) залага индоиранския авестийски език в основите на големите европейски езикови групи – романска, германска, славянска. Нищо чудно тогава, че „люлката на царете” Балх - градът на пророка Зороастър и столица на древна Балхара (Бактрия) в Средна Азия, се оказва епицентър на разпространение на териториалната държавност при скитите, мидийците, персите, партите, кушаните, атиловите хуни, ефталитите, кавказките, северно-черноморските, балканските и волжките българи, и навярно при още много други народи във всички посоки на света. Нравственият заряд на вярата и информационният потенциал на азбучно-мотивирания език са основни държавотворни фактори при изграждане на некнижовните териториални държави на азите-българи (вж. стат. „Велика земя държава” от кн. „Следи от светлина”). Така както градът-държава Рим се превръща в център на световна книжовна империя, а по-късно в център на книжовната Християнска религия, така векове преди това град Балх и Балхара (Бактрия) е център на некнижовната териториална държавност и на некнижовната Зороастрийска религия.
В предишни книги предложих възможно разчитане на името България с помощта на „Говорещата азбука” като БъЛъ ГРъ – велика земя – държава. Но обичайно „държава” е синоним на „царство”. Така че за нашите деди думите България, държава и царство са били равнозначни понятия. Още повече, че думата „бал” (”мал”) има универсално историческо приложение в смисъл на „владетел”, „цар”. Следователно би могло да се допусне, че известните от историята „царски скити” винаги са били българите, макар и под различни имена, например по Северното Черноморие басили (от „василевс” – цар на гръцки), в Предкавказието малкари (от „малк” – цар на арамейски), в Кавказ балкари (от балхара – цар на индийски; вж. Ал-Бируни „Хронография”), в Украйна черкаси или черни българи (от ЧъРъ – първи, цар), в Предкавказието също хоногури (от „хан” – цар на хунски) и сарагури (от „сар” – цар в Месопотамия).
Най-авторитетни средновековни писатели приписват на Александър Велики (336 – 323 г. пр.н.е.) основаването на град Болгар на река Волга. В епическото произведение „Искендер-наме”, световно известният азърбейджански поет Низами Гянджеви (1141 – 1203 г.) пише: „Цялата тази земя се нарича Болгар (Волжка България). Шаховете на тази земя са потомци на войните на Румската държава. Искендер (Александър) създал град Болгар, който преживял небивал разцвет.” А в първата космография на персийски език „Сътворени чудеса”, персийският автор от 12 век Наджиб Хамадани дава следните сведения за волжките българи: „В град Болгар е техният падишах, който се явява един от потомците на Александър Велики, наричан още Зул-Карнайн (Двурогият)”. Легендарната съпричастност на Александър Велики с гр. Болгар, столица на Волжка България на река Волга, очевидно се дължи на реалната историческа съпричастност на великия завоевател с град Балх, столица на срезноазиатска Балхара (Бактрия). След унищожаването на Балх от тюрките през 6 век, съвсем логично, свещеният за мюсулманите град Болгар замества Балх в преданията за Александър Велики, защото напълно основателно са считали българите за произхождащи от Балхара (Бактрия) със столица град Балх - люлката на царете, градът на Кеянидите, на Зороастър, на Сиявуш, на принцеса Роксана - съпругата на Александър Велики и майка на неговия официален наследник Александър IV.
Увенчан от историята с непреходна слава, „царят на царете” Александър е почитан и дори обожествяван през Античността и през Средновековието като соларен герой в различни религии по света, в епоха, когато на мода е обожествяването на човешки същества - царе и жреци пророци, например Буда, Залмоксис, Исус, Мани, египетски фараони, римски императори. На фиг. 5, фрагмент от теракотена ваза (3–2 в.пр.н.е.) от гр. Амисос (дн. гр. Самсун в Турция на анадолското крабрежие на Черно море) представя Александър в образа на Хелиос Космократор или на слънчев бог. Навярно поради дълбоко вкоренения сред населението езически култ към слънцето, изображения на Александър присъстват в средновековни християнски храмове. Сцената на възнесението на Александър върху колесница, теглена от два грифона, се среща както в руски православни храмове, така и в катедралата Сан Марко във Венеция. Летописецът Теофилакт Симоката (580 – 640 г.) в своята „История” (кн. 6, гл. 5, 2) свидетелства за известен християнски храм на „мъченика Александър” в гр. Анхиало (дн. Поморие), опожарен от аварите през 593 г. (Теофан Изповедник (760 – 818 г.) в „Летопис” нарича опожарения храм в Анхиало „светия Александър”).
В сърцевината на зороастрийската божествена космология стои разбирането за Мъдростта като първичен градивен елемент на вселената, от който произтичат всички явления и процеси в природата. Мъдростта е вечна, неделима, неизменна, изначална субстанция на вселената. Мъдростта предшества появата на божествата, предшества дори самия Творец, самосъздалия се Цар Мъдрост - Ахура Мазда. "В началото Ахура Мазда сътвори мисъл, и небесните царства се изпълниха със светлина.....” (Ясна XXXI.7). В сътворяващата мисъл на Ахура Мазда зороастрийците виждат висшата божествена воля за устройството на вселената, основополагащата истина за света - божествената истина. Сътворение чрез божествена мисъл е в състояние да извърши само първосъздателят Ахура Мазда – Небесният Цар Мъдрост, защото именно той е властелинът на изначалната Мъдрост. Така че вселената и всичко, което се случва в нея, включително и животът на хората, се явява продукт на висшия промисъл на Божествената Мъдрост Ахура Мазда, който е върхът на идеята за съществуването.
Според най-ранната авестийска теология на ”Гатите” (най-старата част от „Авеста”), за да предизвика духовното израстване на своето висше творение - човека, светлият и всеблаг бог Ахура Мазда с дълбок философски замисъл създава взаимно отричащи се духове на доброто и на злото, влияещи върху човешките души. Това са Спента Майниу – „Най-светлата Мисъл” и Ангра Майниу – „Най-черната мисъл”. По-късната зороастрийска традиция слива Ахура Мазда със Спента Майниу в ролята на непримирим противник на силите на злото, възглавявани от Ангра Майниу. Зороастризмът проповяда асиметричен дуализъм, защото от самото начало предрича, че чрез нравствено израстване на Човешкия дух, Ахура Мазда ще успее да прогони Черния дух. Така борбата между доброто и злото в душите на хората се превръща в движеща сила за умножаването на Човешкия дух на Земята. Ако човек избере пътя на лъжата, злото обзема душата му, Светлият дух угасва, а Черният дух се вихри в зловещ танц на разруха и смърт. Такъв човек сее унищожение около себе си до собствената си гибел. С изгонването на лъжата от „света на истината” ще бъде изгонен и Черния дух Ангра Майниу, а Човешкият Дух завинаги ще възтържествува над дивашките нагони – завист, алчност, омраза, изчадия на Ангра Майниу. Едва тогава на хората ще бъде разрешено да вкусят плодовете от дървото на живота. Вечно блаженство ще настъпи в безсмъртните човешки души и човешкото общество ще се превърне в мечтания земен рай. Животът на духовните хора ще бъде безкраен низ от радостни събития, без болести, без смърт, без измама и без насилие. Увеличавайки непрестанно технологическите си умения, хората ще предприемат заселване на галактиките във вселената. Такава е земната мисия на Човека – да достигне духовно и технологическо съвършенство, което ще му позволи да разпространи във вселената висшето божествено творение – Човешкия Дух, еманация на Божествения Дух.
Най-сакралният български знак IYI според мен е тясно свързан със зороастрийската религиозна практика и внушава култови стойности, които го превръщат в емблема на Ахура Мазда. Седемте краища на чертите изразяват свещеното число 7, отговарящо на седемте Амеша Спенти – Безсмъртни святости, седемте същности на Ахура Мазда. IYI в някои начертания наподобява буквата М, буквата на Мазда – мъдростта. „Говорещата азбука” разчита буквите I Y I – „този-е баща-творец този-е”, напомнящо много на библейското определение за Всевишния бог - „Този, който е”. Все пак, най-важната интерпретация на знака е, че той представлява идеографско изображение на зороастрийски огнен олтар - върховния символ на огнепоклонничеството. Фиг. 6-1 и фиг. 6-2 показват зороастрийски олтари от епохата на Ахеменидите и от по-късната епоха на Сасанидите. Предполагам, че двете странични вертикални черти от знака IYI, така наречените „хасти”, символизират задължителните ленти от двете страни на огнения олтар, а дори допускам те да са идеографски еквивалент на двамата царствени пазители на огъня, също постоянен елемент от култовата иконография на зороастрийския огнен олтар. И ако знакът Y несъмнено символизира огнения олтар и самия творец Ахура Мазда, то съпоставяйки
култовата схема от фиг. 6-1 и фиг. 6-2 с надписа от Бяла
(от фиг. 3), в пазителите на огъня биха могли да се разпознаят Кшатра Ваиря и Аша Вахища, съответно изгряващото слънце и дневното слънце от фиг. 2. Подкрепа на подобни разсъждения откривам в сасанидски монети (вж. фиг. 7 – златна монета на шах Шапур II (309 – 379 г.), върху които пазителите са обозначени със знаци, наподобяващи много двата крайни знака от надписа от Бяла на фиг. 3.
Върху розетата от Плиска емблемата IYI на Ахура Мазда (вж. фиг. 4-2) сочи лъча със знаците на Аша Вахища от другата страна (вж. фиг. 4-1), покровител на огъня в Зороастризма. Разчитането на тези знаци от позициите на „Говорещата азбука” би могло да изглежда - КъБъ ЗъЗъ – „купа огън” или „хубав съюз”, защото КъБъ - жена, хубав, купа; и ЗъЗъ – огньове, звезди, със, съюз, множествено число. (вж. кн. „Говореща азбука на прабългарите”). От така направения прочит следват три значения на Аша Вахища: 1. „Огнен купел” – защото е покровител на огъня - символ на вярата, която е божествен дар от Всевишния. 2. „Най-доброто благо” – защото купата в древността служи за универсален символ на блага (по аналогия същия смисъл имат - ботуш, чорап, обувка, колчан, торба, рог и пр.). А купата с огъня естествено ще се възприема като най-висше благо, тъй като огънят е най-красивото тяло на бога за зороастрийците. 3. „Най-добрият порядък” – защото „хубавият съюз” винаги е резултат на хармонично организирани отношения и несъмнено представлява значимо обществено благо. Тези три значения на надписа формират основното прозвище на Аша Вахища - „Най-добрата истина” - защото „Истината е най-доброто благо” за зороастрийците. Така че от едната страна на розетата стои огненият олтар на Ахура Мазда, а от другата страна на същия лъч гори огънят на Аша Вахища. С което розетата придобива напълно завършен вид като герб на господстващите зороастрийски религиозни фундаменти в Дунавска България през 8-9 век. Разбира се, „дръжката” на розетата от фиг. 4-1 сочи лъча със знаците на Кшатра Ваиря – Желаната власт, култов аналог на младото слънце и на Сиявуш – Скитския Христос, сияйния бог-конник на българите.
следва
Книгата на Борислав Иванов - "Сиявуш - Бог сияен конник" можете да намерите в нашата онлайн книжарница.