Силвия Георгиева Маркова е родена на 14 март 1982 в град Бургас. Завършила е Приложна лингвистика и Международни отношения в универсетета „Жан Мулен”, Лион, Франция. Сега работи като администратор във Финанси и човешки ресурси по проект с Лекари без граници в Папуа Нова Гвинея. Мениджър е на проект в сферата на транспорта във Франция - Лион, Тур, Валенсиен, Екс ен Прованс.
Скоро се завърнахте от хуманитарна мисия в Папуа Нова Гвинея по линия на "Лекари зад граница". Разкажете малко повече за организацията и как попаднахте в редиците й.
Здравейте! Ще ви разкажа как попаднах в хуманитарната организация Лекари без граници и как осъществих моята мечта да замина на хуманитарна мисия. Първо бих желала обаче да ви разкажа какво представлява организацията, в която работих, и какви са нейните цели. Лекари без граници е независима медицинска хуманитарна организация, създадена преди повече от 40 години, която осигурява спешна помощ на хора, засегнати от въоръжени конфликти, епидемии, природни бедствия и липса на здравно обслужване. Организацията предлага медицинско обслужване на хора въз основа на техните нужди и независимо от тяхната раса, религия, пол или политическа принадлежност. Дейностите на организацията се ръководят от медицинската етика и принципите на неутралност и безпристрастност. Тя си запазва правото да говори, за да привлече вниманието към пренебрегвани кризи, за да оспори недостатъци или злоупотреби на системата, отрази геноциди и злоупотреби, както и да се застъпи за подобряване на медицинското лечение в засегнатите райони. Работим в 70 страни в Африка, Азия, Близкия Изток и Южния Пасифик. Няма да мога да опиша различните проекти, както и цялата дейност на организацията, защото за това са изписани доста книги и всеки проект е тясно свързан с политическата обстановка в страната и проблемите на населението й.
Организацията отхвърля идеята, че бедните страни заслужават трето качество медицинска помощ и се стреми да осигури висококачествени грижи за пациентите. През 1999 г., когато организацията бе удостоена с Нобелова награда за мир, обяви, че парите ще отидат за борбата срещу пренебрегваните заболявания. За тези, които са по-любопитни, бих казала само, че се работи в изключително изолирани и бедни райони с липсващо здравеопазване - затова сме и без граници.
Бих искала също така да ви разкажа как аз самата попаднах в тази организация и какви бяха личните ми мотиви да се ориентирам в хуманитарната сфера. Завършила съм успешно приложна лингвистика и международни отношения в университет Жан Мулен в Лион. Cлед като приключих университетското си образования, работих няколко години във Франция в различни фирми в сферата на частния бизнес. Идеята да дам своя принос в сферата на хуманитарната и социалната сфера се роди много отдавна, още когато бях ученичка. И реших, че искам да работя в тази насока Отне ми десет години, за да узрея достатъчно и да осъществя това, което цялото ми същество желаеше. В живота има време за всяко нещо и нещата се случват не винаги, когато ние поискаме, а когато сме готови. Имах нужда да виждам къде отива енергията и трудът ми и да вярвам в каузата и това, което правя. Желаех да се чувствам полезна и знанията и уменията ми да се използват за блага цел.
И така взех решението да посветя шест месеца от времето си на хуманитарна идея, в която да служа на другите и уменията и знанията ми да отидат за кауза, която отговаря на моите вътрешни принципи и стойностна система. Отидох на организирано събрание в Лекари без граници на улица Сент Сабин, до Бастилията в Париж. И така на събранието, което се състои всеки трети четвъртък на месеца, от 2 следобед, бяхме около двадесетина човека. Спомням си, че бяхме от различни профили - лекари, акушерки, гинеколози, медицински сестри, фармацевти, финансисти, счетоводители, логистици, архитекти, електротехници, механици, мениджъри човешки ресурси и други. Прожектираха ни филм около 20 на минути на организацията Лекари без граници. Филмът показваше дейността на организацията в различни райони на света.
Още със самото си влизане в залата и в офисите се почувствах вкъщи и знаех, че съм на правилното място. Изискванията за кандидатстване за работа бяха минимум две години професионален опит по специалността, свободно владеене на английски и френски език, готовност да се живее в необичайна среда, далеч от роднини, близки и приятели, висока толерантност и мотивация. Кандидатствах по стандартния път, както се кандидатства във всяка друга фирма с автобиография и мотивационно писмо, след което бях поканена на интервю, което продължи около два часа, и кандидатурата ми беше валидирана. Присъствах на две подготвителни обучения в Париж, преди да ми бъде възложена мисия.
Когато отидох на това събрание, не съм си и представяла, че шест месеца по-късно ще съм в Папуа Нова Гвинея. Всъщност дори не знаех къде се намира тази страна, наречена Папуа Нова Гвинея, на картата. Още по малко знаех за историята на остров Буганвиль и за място, наречено Буин. Предстоеше ми дълго пътуване във всяко едно отношение.
Какво е усещането да пропътуваш 17 000 мили до Папуа Нова Гвинея?
Пристигането ми до това толкова далечно място си беше цяло приключение. Отне ми една седмица точно, за да пристигна до крайната си дестинация до екипа и проекта. Прекарах повече от 24 часа във въздуха и смених шест самолета, прелетях половината земно кълбо, взех лодка, за да прекося на отсрещния бряг на пасажа на буkа и след това още седем часа с джип през джунглата, докато стигна до крайната ми дестинация Буйн. Сега разбирам на какво му се казва да пътуваш девет дена път с камили в днешно време. Самолет от София до Париж, нощен полет от Париж до Сидни през Сингапур, от Сидни друг самолет за Брисбън, от Брисбън полет за столицата на острова Порт Морсби, водещ се за един от най опасните градове на света. От Порт Морсби полет за Рабул Бука, тоест остров Буганвил, от полуостров Бука бананова лодка и оттам на отсрещния бряг както по план ме чакаше колата на Лекари без Граници с Андрю, местния ни шофьор. От там прекосихме целия остров, минавайки покрай Арава, добре развит бизнес и туристически център преди кризата на острова. От Арава взехме бреговия път, който освен че е изключително красив е и по-безопасният от двата пътя, и така пристигнах в Буйн, малко селце в джунглата.
Кацането в столицата беше истински шок за мен. По данни на световната статистика столицата Порт Морсби е на второ място по опасност за живеене сред градовете. Условията ни там бяха много строги, нямаме право да излизаме сами, нямаме право да се движим пеша и да стъпваме на улицата. Придвижването става единствено с коли и местен шофьор, който ни транспортира от точка А до точка Б, но местата, на които ни е позволено да ходим, са доста ограничени - не повече от две или три. Всяко излизане става с разрешение на координатор по сигурността ни, винаги имаме в себе си радиостанция, телефон, плик със сума пари за сигурност, която е задължителна да носим в себе си непрестанно. Седалището ни беше на улицата на посолствата. Имахме задължителна охрана 24 часа в денонощието и висока ограда с бодлива тел за повече сигурност. На една от снимките виждаме охраната, която ме придружава.
Не се ли страхувахте да работите сред хора, за които знаем, че през 1975 година със закон е отменено чевекоядството?
Човекоядството се е практикувало между племената като знак на сила и е било по-скоро ритуал. Все пак във вътрешността на Папуа Нова Гвинея, на основния остров, все още има племена, за чиито живот няма данни. По-скоро е останал митът за тази практика. Бих казала, че хората са станали по-съвременни оттогава. Децата в по-развитите градове имат училища, а в столицата има университет и фирми на международно ниво.
Разбрахме, че без задължителните 8 ваксини има опасност за здравето Ви. Кои са разпространените болести там и как Ви се отрази климатът там?
Ваксините са задължителни за острова, тъй като има опасност от доста тропически болести. Основните ваксини бяха за хепатит А и Б, бяс, тетанус, японски енцифалит и други. Когато пристигнах, беше сухият период и бе доста горещо и влажно. По-късно дойде и дъждовният сезон, валеше средно по 5–6 часа на ден силен дъжд. Времето беше хладно за географското ни разположение - около 25 градуса. Повечето пъти вали по обяд, както и следобед и през нощта, а сутрин е слънчево. Понякога заради дъждовете активността ни беше по-слаба. Повечето хора на острова вървят по час-час и половина до работа или до селото, така че в болницата имаше по-малко пациенти поради тази причина. Земетресения бяха често срещано явление, тъй като в тази част повечето от островите са вулканични. Усещаха се през нощта поне три и четири земетресения.
В какво точно се състоеше вашата работа там и с какви проблеми се сблъскахте, попадайки на това място?
Най голямото ми предизвикателство на мисията бяха 32-та човека национален персонал, които работеха за Лекари без граници в болницата в Буйн. Имахме няколко медицински работници, акушерки, социални работници, логистик, който отговаряше за поддръжката на болницата и ел. захранването, охрана, офис асистенка, специалист по канализацията и пречистване на водата, шофьори и други. Отговарях за наемането и набирането на необходимия местен персонал и за финансовата част на проекта. Интересното е, че освен оказване на медицинска помощ Лекари без граници осигурява и заетост на местното население, като в повечето ни проекти винаги се стремим да обучим местния персонал до степен те сами да могат да поемат изпълнението на проекта в един момент. Идеята е да са максимално квалифицирани и самостоятелни. Част от работата включваше и пътувания до помощните медицински пунктове и центрове във вътрешността на острова с цел да обуча местните болнични мениджъри и да се осигури максимално добре връзка между болницата и тях, доставянето на необходимите лекарства и осигуряването на надежден трансфер на пациенти. Доста трудно беше да се намери компетентен и обучен медицински персонал на остров, който е страдал от 10 години въоръжен конфликт и всички училища са били затворени. Повечето от болничния персонал бяха на възраст над 60 години. Стремихме се да докараме млади специалисти.
Това което се случи в болница в Буйн за шестте ми месеца престой, беше невероятно. Видяхме броя на пациентите ни да се увеличава, не загубихме нито една майка, родиха се много здрави бебета, а други бяха излекувани. Хората не се страхуваха да дойдат в болницата и да потърсят помощ – нещо което в Буйн се случваше рядко, хората отиваха в болницата, за да починат, а не за да бъдат излекувани. Мисля, че тези проекти имат огромно бъдеще, защото след години съвместна работа и обучение тези райони ще са способни да се грижат сами за своето здравеопазване. Идеята е винаги да мислим в дългосрочен план.
Опишете как изглежда този за мнозина екзотичен остров? Флора, фауна, население, обичаи, традиции през очите на една европейка и българка.
Остров Буганвил е част от Соломоновите острови. Намира се край бреговете на Тихия океан. Островът е с изключително богата растителност. Има доста какаови и кокосови плантации. Никога няма да забравя как един от работните ни дни отивахме в едно малко селце в джунглата с цел да проведем обучителна кампания пред младите за безопасен полов живот и семейно планиране. По пътя срещнахме дете на около 8 години, което носеше чувал с какаови ядки. Явно в тази затънтена част на джунглата не се беше сблъсквало с европейци или бели. Изплаши се, захвърли торбата на пътя и тръгна да бяга. Събрахме какаото в торбата и го оставихме на пътя. На връщане видяхме, че детето се беше върнало и си го беше прибрало.
Голяма част от населението в тази част на света се изхранва от растениевъдство и градинарство. Почвата е богата, има изобилие от плодове - банани, манго, папая, ананаси, кокос и други екзотични плодове. Буганвил е едно забравено от боговете място. Местните хора има с какво да се гордеят. Девствени плажове, тюркоазено син океан, разнообразие от папагали, екзотични птички и морска фауна. Островът прилича доста на острова от романа „Робинзон Крузо” на Даниел Дефо.
Разказахте ми, че подготвяте първата си фотоизложба с фотоси от Папуа Нова Гвинея - какво ще представите?
Смятам да представя няколко фотографии от личната ми колекция по време на мисията ми на остров Бугънвилъ. Изложбата ще отразява основно бита и културата на аборигените в тази част на света, природата и част от дейността на организацията. Ще се радвам да я споделя с публиката, тъй като считам, че хората са все повече и повече жадни за знания в днешно време.
Споделихте, че пишете и книга по темата, която е на своя финал. Разкажете нещо в аванс от нея на бъдещите ви читатели.
Започнах да пиша пътепис с извадки от личния ми дневник по време на пътуването. Пътеписът ми описва подробно живота в джунглата и това, с което се сбълскват хората в 21 век на едно толкова отдалечено място. Ще отразя и някои по-ключови и интересни ситуации, свързани с работата ни там, и моменти от живота на екипа. Това ще е първата ми книга. Предполагам, че читателите й ще са хора с любопитен дух, които обичат да пътуват и да се срещат с нови култури и цивилизации. Ще привлече и хора, които се занимавам със социални дейности и хуманитарни проекти и търсят начин да се чувстват полезни, правейки нещо за обществото ни.
Над какви проекти работите в момента и предстои ли ви нова мисия, в кой край на света?
В момента основните дейности на организацията са в Централна Африка, Сирия, Йемен и Пакистан. Знаете какво се случва в тези райони на света и колко напрегната е политическата обстановка там. Предложиха ми мисия в Централна Африканска република за девет месеца, но за момента желая да остана в родния Бургас и да прекарам повече време с близките и семейството си. Желая да продължа да работя и да се развивам в социалната и хуманитарна сфера. Ще се радвам да се създадат организации на местно ниво за подпомагане на населението в нужда чрез обучение, достъп до знания, интеграция, социална помощ и други.
Интервю на Мариана ПРАМАТАРОВА