В навечерието на новия 21 век, от който даже вече измина първото десетилетие, бяха направени много прогнози за бъдещето на човечеството и отделните страни. Говореше се много как ще се развият САЩ, Русия, Китай, Индия,Бразилия, Люксембург, Белгия, Холандия и други малки и големи страни. За България за съжаление никой не се сети и никой не я спомена в прогнозите си. Наскоро в най-новата книга на виден американски футуролог по случай края на първото десетилетие на века отново се появиха прогнози за развитието на света, в това число и на Балканите. Странно, но и този път на фона на Сърбия, Косово, Черна гора и други страни пак не бяхме даже споменати. Добре че нашите управници, увлечени да ни управляват, нямат време да четат много книги, защото сигурно щяха да се обидят, че новият „Голям брат” не ни е споменал. Дойде преди 10 години новият век, след топовните гърмежи за възвестяването му се изниза и първото десетилетие от него, а нас не ни споменават нито в единия, нито в другия случай. Може би това не би било толкова тревожно, ако онези там далечни футуролози се грижеха за бъдещето на света, а ние за собствената си държава. За съжаление у нас обаче никой не мисли за бъдещето. Ние не мислим за утрешното бъдеще, какво остава за по-далечното, защото утрешното бъдеще е функция на днешния ден, а по-далечното – на утрешното, явявайки се по веригата функция и на настоящето. Ако настоящето ни беше в ред, нямаше защо да се тревожим за бъдещето. Без да сме черногледи обаче трябва да си признаем, че в него все още има неща в различните сфери на живота, които ни смущават. Смущението не е само в това, че сме според Евростат най-бедни, най-слаби в демографско отношение и в края на редицата по Брутен вътрешен продукт и по други показатели, а в това, че всички тези слаби показатели са следствие от други причини, свързани с управлението на страната. Ако в навечерието на 21 век все още имаше редица обстоятелства, поради които в резултат на бурните „Деветдесетте години” на 20 век нямаше кой да мисли за бъдещето, защото „мислителите” мислеха преди всичко за себе си и за „успешната приватизация”, то вече през следващите години не би трябвало да има извинение за това, че никой не мисли не само за по-далечното, но и за близкото бъдеще. Следователно трябва да се търсят причините за това. Не е нужно човек да е специалист – анализатор, за да си отговори кои са те. На първо място причината е в партиите, които, както казва народът, „не искат да пуснат кокала”. Не случайно за 20 години се нароиха над 400 партии – значи там има кой да мисли за бъдещето им, гледайки какво правят някои техни „роднини”. На второ място сред причините се нарежда константната група управляващи в тези партии, от които голямата част, макар и попрехвърлили години, още държат кормилото или дърпат конците. Ако се погледнат програмите на партиите – от добри по-добри. Тъй като нищо по-добро не могат вече да измислят, започнаха да си ги преписват и да се обвиняват една друга в преписвачество. Всичко е, разбира се, докато вземат властта – после се появяват непреодолими обстоятелства и Европейският съюз застава със строгите си правила на пътя към осъществяването на хубавите им програми.
В първата редица на тези партии са се подредили няколко партии, които изнесоха целия преход, поеха цялата приватизация и ако не можаха да купят всичко родно, го продадоха с комисионни на чужденци. Зад тях стоят строени мнозинството малки партии, които чакат да падне някоя троха от държавната трапеза на големите братя и да ги поканят в коалиция. В третата редица са граждански сдружения и „независими инстанции”, част от които са се вредили да обслужват партиите и треперят да не отпаднат от политическата игра. Зад тези три редици е той, обикновеният електорат, в името на който работят тези 400 партии и над 3000 сдружения. Електоратът е възпитан през изминалите 45 години преди прехода да слуша една партия, която все му даваше по нещо, но сега от толкова много партии вече нищо не остава за него – хранят го само с риторика пред избори. За да не се счита за безгласна буква, дадоха му право да се сдружава и да предлага независими кандидати за изборите, но досега независим кандидат, неподкрепен от партия, не се е класирал някъде, защото пак партиите контролират нещата.
През тази и следващите години се задават нови избори, но отсега се вижда, че промени няма да има, ако нещата така продължават. Отпред пак се кипрят партиите, в чиито листи почти няма млади хора. За инициативни комитети рядко се чува или ако ги има, то те са пак партийни създания, само че вече „независими”. Всички тези партии, ако не се сдружат в името на преписващите си една друга красиви програми, няма да направят нищо за онези, за които ги подготвят. Какво пречи тези партии да се обединят, вместо да се хулят една друга, в името на обикновения електорат, като си избистрят почти еднаквите програми и направят обща програма за Нова България на 21 –я век, в която всеки да каже с какво може да допринесе за осъществяването и? Тогава, ако наистина мислят за народа, сигурно ще се сетят, че само нови млади хора до 35 години, родени и израснали през прехода, учили и работили у нас и в чужбина, неопетнени от него, трябва да поемат властта и държавната администрация като експерти, за да могат да мислят как после ще се отчитат пред онези, които са ги поставили на този пост.
Двата варианта са теоретично много добри, за да станат истина. Предпоставки за осъществяването им има, най-малко от исторически аспект, макар и в далечната история. В основата трябва да стои единението. Единението, което направи от траки, славяни и прабългари един народ, което доведе до християнизацията на българската държава, дала своя принос за цивилизационното и развитие. Единение, което управляващи и народ не трябва да забравяме, защото бъдещето на българската нация зависи от него.
Изхождайки от инерцията в българското общество обаче това няма да бъде лесно скоро да се осъществи. За да може то да стане реалност, трябва да се работи активно и от гражданското общество, и от медиите. Определено може да се каже, че и в България, а и в чужбина, където прокудихме нашата младеж, има достатъчно компетентни българи, които мислят за единение и могат да покажат различни пътища за развитието ни, от които да изберем най-краткия път. Необходимо е само, изхождайки от примерите и в нашето минало, и от нашето настояще, които за съжаление все още не са много, да им дадем възможност да се проявят в името на нашето бъдеще.