Бертолд Брехт:"Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му".Истинският ПО-Е-Т, навярно и той щеше да се съгласи, е този, който живее в Единосъщие с Бога, с неговото второ лице Ти/Теб, и ходи по него.
Да отидеш сам на „заколение”, дори и да не подпишеш сам „смъртната” си присъда – ето това се казва абсурд на абсурдите.Понякога историята си прави шеги с нас, за да ни тества, да види колко струваме. И то проверката става във възможно в най-екстрената ситуация. Иначе, както при всеки друг път, ще сглупиш, ще се опариш и пак ще забравиш, ще отминеш… Пък, казват, опитът учил. Само че колко пъти трябва да сгрешиш, за да се научиш. Оказва се, опитите все не са достатъчни. Особено, ако си толкова дебелоглав и упорито привлечен към фаталност. Пък, отгоре на това, ако имаш и нагон към смъртта. Как иначе щеше да се обясни наличието на толкова много некролози на всички възможни места около нас. Тяга към смъртта имате, нарече тази наша национална черта един руски поет, когато за пръв път дойде в България и се сащиса от налепените навсякъде знаци на нашата идентичност. Вероятно, защото вярваме в безсмъртието на душите си. Дори и така да е. Но хайде, холан, да оставим бъдещите си деца и внуци сами да изберат кога да преминат в безсмъртието си – преди да родят или малко след това…
От гняв ме обзема пълен делириум пред случващото се сега пълно безхаберие. Пред това да гледам как в толкова много случаи шепа хора решават съдбата ни. Какво значение има дали става въпрос за избори ли, заплати ли, пенсии ли, за Белене ли, щом въпросът е принципен. Когато превил гръб пред тази шепа властолюбиви маниаци и пред собствената си ленност, апатия и хипнотизираност, после охкаш и пъшкаш и ставаш все по-асоциален и все повече неотговорен и безразличен. Дори за собствения си живот, камо ли за този на бъдещите поколения. После – многовековното робство ти било виновно. Било унаследен модел. Българска национална черта било. По същия начин, както те е страх да отидеш на профилактичен преглед, за да не ти открият нещо нелечимо. Не всички мислят по този начин, разбира се, но повечето. А тези, по-малкото, обикновено си мълчат, чакат някой друг да свърши черната работа, вместо тях /дано поне поетите не влизат в това число/… Кой знае защо! Вероятно предусещат пълната си обреченост. Ах, това жалко чувство, което ни изпълва не само в екстрени ситуации, когато си казваш: каквото и да направя, злото, интересът пак ще победи. Затова по-добре да не си хабя енергията. Незнаейки, че така и твоята енергия свършва по-бързо, заедно с тази на другите, които са си я „губили” в напразната борба на „маймуни” за празни орехови черупки. Та нали сме в един цялостен и взаимосвързан свят.
Боже, Боже, как допускаш това? Чак толкова смирение, че така прилича на заколение. Може би, защото „утре ще бъда трева”, както казва поетът.
Какво пък, дори и така да е – нека поне тази трева бъде като свежите тучни пасища от библейския рай, а не повехнала, оръфана, неставаща дори и за сено. Пък и дали ще има на кого да става за храна…
Къде е сега Левски, за да ни попита: „Народе????”, къде отиваш? И какво от това, че ни пита вече толкова много години?... Случайно, да сме му отговорили. Или поне някой от нас…
Пък и какво от това, че питам и аз, толкова търсейки отговорите за моя достатъчно дълъг живот… Какво от това, че този въпрос ме буди в ранни зори, за да го пренеса на белия лист… Нали съм част от народа си, макар и не толкова единомислеща, дори и за няколко будни часове. Нали утре ще бъда, макар и малко по-свежа, но пак трева…
Боже, Боже, защо понасяш всичко това? Или това е начинът по-бързо да дойдем при Теб? Тогава защо изобщо трябваше да „посяваш”, „залесяваш” твоите частици извън рая, след като обратният път към Теб е толкова дълъг и болезнен? Макар че нищо от създаденото от Теб не се губи и че дори в мъртвото горене остават Твоите следи, за да не загубим Пътя…