125 ГОДИНИ ОТ ПОЯВАТА НА МЕЖДУНАРОДНИЯ ЕЗИК ЕСПЕРАНТО
На 26 юли 1887 година в някогашната Руска империя излиза книгата „Международный языкъ. Предисловiе и полный учебникъ. por Rusoj”, представяща неутралния международен език Есперанто.
Този публикуван проект за международен език обаче не е първия. Преди него, още от времето на Ян Коменски през 17 век, са създадени над 500 проекта за международен език, които да не облагодетелствуват нито една отделна страна, неуспели да се наложат в общественото пространство. Единствено авторът на Есперанто съумява да създаде език, говорен в продължение на 125 години от хора от цял свят, на който е създадена вече и богата култура.
Лудвиг Лазар Заменхоф живял като дете в град Бялисток в някогашната Руска империя, днес в Полша, в многонационален квартал, в който се говорели над седем езика, пораждащи неразбирателство между децата. Той замечтал още от малък да създаде език, на който всички хора, независимо от каква националност са, да могат да се разбират, което според него ще доведе до ликвидиране и на войните между отделните държави. Още в девети клас той прави първия си опит за създаването на такъв език, който унищожава. Изпълнявайки желанието на баща си да се насочи към прагматична професия, Л. Л. Заменхоф става лекар, но не забравя мечтата си. Така международния език есперанто, в буквален превод „надяващ се”, се появява в обществото. За да не го ангажира с някое от обществените движения и партии, които с отмирането си могат да повлекат и езика след себе си, Л. Л. Заменхоф издига идеята за политическия неутралитет на езика.
Много скоро, след появата на първия учебник по есперанто, езикът намира много привърженици. Те са от всички сфери на живота, очаровани от лекотата за изучаването му. Независимо че е обявен като неутрален език, още с появяването си той започва да се ползва от всички обществени движения и става популярен. След Първата световна война в Обществото на народите се поставя въпроса за приемането му като международен език, но поради острата реакция на привържениците на френския език, използван тогава като международен, въпросът отпада от дневния ред. След Втората световна война есперантското движение започва бурен разцвет не само на Запад, но след епохата на сталинизма и в бившите социалистически страни, които стават водещи в универсалното есперантско движение.
България е една от страните, в които международният език есперанто навлиза наскоро след появата му поради близостта на българския с руския език. Първият български есперантист Милослав Богданов намира последователи и скоро в София е създадено третото в света есперантско дружество след тези в Германия и Русия. През 1907 година се образува Българския есперантски съюз. През 20-те и 30-те години на 20 век се издават много вестници и списания на есперанто и чрез есперанто на български език.
От 1905 година до днес, като изключим годините на Първата и Втората световна война, в различни страни по света се провеждат ежегодно Световни есперантски конгреси. В България са проведени два универсални конгреса и съответно два конгреса на Световната младежка есперантска организация – през 1963 година в София и Враца и през 1978 година във Варна и Велико Търново. В резултат на оживлението след проведените универсален и младежки есперантски конгреси у нас през 1978 година Българският есперантски съюз застана в 80-те години на 20-и век на едно от челните места в Световното есперантско движение и през 1987 година, в юбилейната 100-годишнина от създаването на международния език, му бе връчена купата „Файн” за най-бурно развитие в света. Създаденият още в края на 50-те години Български есперантски театър с артисти като Николай Бинев, Искра Радева, Николай Узунов, Белка Белева, Венета Зюмбюлева и много други популярни по онова време наши артисти тогава ежегодно изнасяше представления на есперанто в различни страни по света по време на международните конгреси, за което и досега си спомнят с възхищение есперантисти от цял свят.
Неслучайно световните есперантски конгреси се наричат „универсални” – организирани от Световната есперантска организация, в тях участват освен привърженици само на езика също професионалисти, сторонници на най-различни обществени виждания или хора с различни интереси – железничари, музиканти, научни работници, журналисти, филателисти, религиозни дейци, „Граждани на света” и много други, обединени в свои професионални или по интереси есперантски организации. Те всички работят за идеята за използване на есперанто в помощ на съответната сфера.
Българските есперантисти, работещи за една на пръв поглед утопична идея за езиково равноправие, са наблюдавали с интерес появата на нови положителни течения у нас, свързани с бъдещето на човечеството. Те установяват контакт с техни представители и започват да работят чрез есперанто за тяхната кауза, което правят още по-успешно, ако приемат тази кауза и станат част от нея. В това отношение учението на Петър Дънов, получило извънредно голяма публичност през 20-те и 30-те години на 20 век, не прави изключение. Много български есперантисти приемат неговите идеи, отговарящи до голяма степен на тяхното мирозрение, и започват чрез своите съидейници да ги разпространяват по света. В голяма част от есперантските издания по онова време се появяват кратки анотации за учението, които заемат все повече и повече място на страниците на есперантския печат в чужбина. В списание „Libera laboristo”, год.4, бр.5, пише за обновяванетo на човечеството чрез окултни и трансцедентални идеи, в сп. „Vegetarano”, год.11, бр.2 – за новата култура, която се създава в България, в сп. „Bulgara esperantisto” – че учението се базира на християнството, поради което се призовава за абонамент на книги по темата, в сп. „Heroldo de Esperanto”, извънредно популярно и до днес независимо международно издание, се прави паралел между учението на Петър Дънов и учението „Ооmoto” в Япония, в сп. ”La nova tago”, орган на бахаистите, се констатира, че в странатa ни се заражда ново съзнание, за което есперантистите и привържениците му имат обща цел за обновяването на човечеството, в японското списание „Inter ni” са отпечатани мисли на Учителя, в списание „Еsperanto” на Световната есперантска организация се отбелязва напредъка на учението, в списание „Espero teosofia” има положителна информация за него и т.н. Интересът и у нас, и в чужбина става толкова голям, че започва да излиза на есперанто библиотека „Nova kulturo”, поставяща си за цел да издаде на есперанто някои от беседите на Учителя и запознае света с основните принципи на Всемирното Бяло братство. Само през първата и годишнина се предвижда издаването на 9 книги, от които 8 с беседи на Петър Дънов. Вследствие на тези книги и информации светът се запознава с учението за Бялото братство и в много страни се образуват групи от негови привърженици. С него намират много общи неща бахаистите и членовете на японската религиозна организация „Oomoto”.
За разпространение на учението на Петър Дънов чрез есперанто работят редица български есперантисти, имената на някои от които заслужава да се споменат, тъй като са допринесли много чрез дейността си. Прегърнали първо идеите на есперанто, а след това и на Бялото братство, те с еднаква сила работят и в двете направления. Активната им дейност започва в края на 20-те и продължава през 30-те години на 20 век. Сред тях на първо място трябва да споменем името на Петър Пампоров.
Той е роден в Смолян през 1894 година. Учи в Цариградската духовна семинария, завършва Софийската духовна семинария, записва и завършва философия и педагогика в Софийския университет. Учил е есперанто още в ученическите си години. Толстоист по убеждения, научавайки за учението на Петър Дънов, той го приема безрезервно и работи и за есперанто, и за Бялото братство. По лично предложение на Учителя той участва през 1929 година с доклад в 21-я Световен есперантски конгрес с 1200 участници, провел се в Будапеща. Пампоров се представя отлично като докладчик и е поканен за лекции от спиритистите в Словения. Междувременно той усвоява метода на Андрео Че за изучаване на есперанто, извънредно популярен и до днес, и е канен като преподавател по езика в различни страни. Водейки есперантски курсове, Петър Пампоров не забравя обаче и за учението на Бялото братство, за което агитира и набира привърженици където и да е по света – а той обикаля през 30-те години доста страни в Европа. През 1930 година преподава есперанто в Южна Франция, където е имало курсисти от цяла Европа, притекли и и се на помощ във връзка с големите наводнения по онова време. След това посещава Англия – изнася лекции в Лондон, Манчестер, Оксфорд и други градове; Латвия, в която провежда курсове по есперанто почти ежегодно до 40-те години; Югославия, където изнася 48 лекции в цялата страна през 1934 година, както и Швеция през същата година; през 1936-37 година изнася лекции и в Полша; чете лекции в Чехия и Италия и в други страни на Европа. Навсякъде, където е бил през онези години и е изнасял лекции, има превъзходни отзиви за него в местната преса – и в Англия, и в Чехия, и в Литва, и във Франция, и в други европейски държави. Това легитимира учението на Бялото братство в съответните страни и увеличава привържениците му. До края на живота си, вече в България, Пампоров не забравя есперанто и учението на Бялото братство.
Голям принос за разпространението на учението на Петър Дънов има и проф. Стоян Джуджев. Той също е емблематична фигура в българското есперантско движение. Музикален фолклорист, завършил Историко-филологическия факултет на Парижкия университет, защитил докторат през 1931 година, отказал на Рабиндранат Тагор да отиде да работи в Индия, той си идва в България. Ставайки професор в Държавната музикална консерватория в София с много трудове по българския национален фолклор, той и до днес е ненадминат в изследванията си. Носител е на международната Хердерова награда, на наградата на БАН, почетен доктор е на Музикалната академия. Учил в най-ранните си години есперанто, той става последовател и на идеите на Петър Дънов. Публикува материали в списание „Булгара есперантисто” и „Сциенца мондо”. Участвал е в много есперантски форуми, вероятно е намирал начини да изрази и философията си, свързана с Бялото братство. През 1943 година, когато международният език есперанто е бил забранен от Хитлер, той рискува и намира начин да издава българо-унгарско есперантско списание. Явно, че освен есперантистите в Унгария и България може би помощ е имало в онзи рисков момент и от привържениците на Бялото братство в България и Унгария. Бил е главен редактор на списание „Сциенца мондо”, излизало в България в така наречения „социалистически период” благодарение на неговия личен авторитет и на авторитета му като председател на световна научна организация. По онова време за Бялото братство не се говори, а за Есперанто „под сурдинка”, тъй като е политически неутрално движение, а тогава всичко беше държава, партия и политика. Това се отразяваше и в научната сфера, където за есперанто също не се говореше и не се приемаше като научен обект. Стремежът на есперантистите беше езикът да заеме поне филологически и исторически своето място в науката и научните учреждения и организации. Чрез приемането за член на Съюза на научните работници на работещ в есперантската научна сфера с негова препоръка тогава е направена една от първите крачки в това отношение.
Друго име, свързано с Есперанто и учението на Бялото братство, предимно с Латвия, е това на Петър Камбуров. Той прави резюмета на беседите на Петър Дънов, които разпраща до есперантисти в цяла Европа. По този начин чрез есперанто той създава канал за разпространението им в чужбина. Особено близко Камбуров е свързан с Латвия. След курсовете на Петър Пампоров в Рига чрез изпратени от него адреси той започва да кореспондира на есперанто с негови курсистки, които Пампоров е привлякъл и към Бялото братство. В едно от писмата той получава снимка от три момичета, които пишат, че искат да дойдат в България. Той показва снимката на Учителя и му разказва за тяхното желание. Учителят за сетен път проявява своите феноменални особености. Той го предупреждава, че ако едното от момичетата на снимката дойде в България, освен че няма да се осъществи това, заради което ще дойде, ще има и проблеми и ще бъде загубено за Бялото братство. Петър Камбуров пише до момичето за мнението на Учителя, но то въпреки това решава да дойде в България. Живее повече от година у нас, без да може да изпълни намеренията си. Въпросът опира дори дотам, че привържениците на Бялото братство от Казанлък събират пари, за да й купят билет да се върне обратно в родината си. На следващата година в България идват другите две момичета, които Камбуров е показал на снимката на Учителя и за които той е казал, че ще имат развитие за Братството. Момичетата престояват в България известен период и се връщат обратно в Латвия. След завръщането си едната става ръководител на Бялото братство в Рига, а другата превежда и отпечатва на руски език книга за Ученика, с което допринася за разпространението на идеите на учението и в тази необятна страна.
Заслужава да се спомене и името на Невена Неделчева, известна като есперантска писателка, печелила конкурси за есперантска поезия в Италия и в други страни. Учителят още от най-ранните и години я направлява и окуражава да пише.
Друго име на изявен есперантист е това на д-р Михаил Стоицев. От по-новото поколение, работещо за двете идеи, може да се спомене името на Цветана Ганчева. Има и много други есперантисти, прегърнали идеите и на есперанто, и на Бялото братство. Самият Петър Дънов високо е ценял езика и така наречената „вътрешна идея” на есперантизма, прокламирана от Лудвиг Лазар Заменхоф.
Както може да се види от беглия преглед на връзките на есперантистите с привържениците на учението на Бялото братство, те са били достатъчно много и задълбочени. Дълг ще бъде на новото поколение историци на есперантското движение и Бялото братство да проучат по-задълбочено тези връзки и попълнят липсващите имена, както и опишат огромната дейност, извършена от привържениците на Есперанто и Бялото братство през 20 век. Това ще бъде една база и за продължаване на по-нататъшната съвместна дейност.
125 годишнината от появата на международния език есперанто в общественото пространство е един добър повод първо да си спомним за благородния замисъл на Лудвиг Лазар Заменхоф, от който се ражда международния език есперанто, и второ за връзките на привържениците на идеята за езиково равноправие с привържениците на друга идея с благороден характер, свързана с учението на Бялото братство за нова човешка култура, на което не е нужно да си непременно привърженик, за да го оцениш положително. Да се надяваме, че световната есперантска култура, еманация на различните национални култури, градяща интеркултурата на бъдещия глобален свят, в която българската есперантска култура има съществен дял, и новата култура, за която работят повече от век привържениците на идеите на Бялото братство, ще бъдат в основата на общочовешката култура през следващите хилядолетия.
Извори
1.http//:www.bialobratstvo.info/
2. ”Libera laboristo”, год.4, бр.5
3. “Vegetarano”, год.11,бр.2
4. “Bulgara esperantisto”, год.9,бр.9
5. „Inter ni”, 1929, бр.4,5
6. Доц. д-р Маргарита Терзиева, университет „Проф. д-р Асен Златаров”-Бургас, „Петър Пампоров – живот и педагогическа дейност”
7. Енциклопедия България, т.2, стр.300
8. „Обзорен план за историята на Бялото братство от Латвия, Рига” 12.04.2011, 177
9. www.beinsadouno.com