Илюстрация арх.Константин Коцев
Всичко започна от мига, в който актьорът Петър Иванов кихна в гримьорната, и то точно преди да излезе на сцената да играе Ромео в пиесата на Уилям Шекспир „Ромео и Жулиета”. После гримьорът чевръсто му каза числото 828, сборът от чиито цифри даваше числото 18, което пък от своя страна съответстваше на осемнадесетата буква от азбуката „С”. Осъзнал изведнъж това, Петър широко отвори очи:
- Господи, но това е тя! – радостно възкликна той.
- Коя бе? – равнодушно запита гримьорът.
- Как коя? Жената, чието име започва със „С” и която мисли за мен, докато аз кихам.
- Кой, Софка ли? – ухили се до уши възрастен актьор, бъдещ спектакълен представител на рода Монтеки.
- Глупости, Софка! - Софка бе старата циганка, която бе взела под аренда тоалетната на театъра. - Не е Софка, а Снежанка.
При тези думи всички в гримьорната се спогледаха.
Иванов, обаче, дори не забеляза това. Понесен върху крилете на щастлива еуфория, той си шепнеше в транс „Снежанка, Снежанка...”, докато под сръчните пръсти на гримьора той лека-полека се преобразяваше, превръщайки се от Петър в един напълно автентичен Ромео. Но той за жалост вече бе влюбен не в Жулиета, а в Снежанка.
Последва шеметен спектакъл. И в него превъплътеният Ромео вложи най-истинската страст, най-дълбокото чувство, което би могло да се изрази с думи, жест и мимика. Ала източникът на тази страст не беше нито Жулиета, нито колежката от НАТФИЗ Цеца Господинова, превъплътена в нейната роля, нито дори свръхпрофесионализмът на Петър Иванов. Причината за нея бе трепетната представа за Жулиета като за ледената принцеса от Лапландия.
След този ден влакът на Петъривановия живот пое своя ход, задвижван от двигателя на мечтите. Всяка нощ той съзираше в съня си празничната рокля, с която Снежанка щеше да се яви в неговия дом в компанията на възрастния господин, известен в цял свят като Дядо Коледа. „Дрън-дрън!- бе се укорил веднъж той след подобна мисъл. – По-полека, Снежанка да не обърне внимание на някой простосмъртен, и то пък точно на мен!” Размислил, обаче, той тутакси се бе изпълнил с надежда.” Добре де, ама нали кихнах. И ми се падна буквата „С”. Значи Снежанка мисли само за мен.”
И ето, че настъпи коледната нощ. От снежната нощ навън в затопления хол долетя сребърният глас на звънчетата, дочу се тихо съскане от плазовете на шейна и...
- Добър вечер, млади човече! – поздрави благодушно старецът. – Знам, че чакаш
Снежанка. /Че откъде ли знае? Впрочем, той нали всичко знае – кое дете слушка, кое не слушка.../ Но Снежанка разбра, че нещо много си кихал и си остана в къщи, за да не я заразиш. Изпраща ти, обаче, ей този подарък.
И белобрадият филантроп му поднесе един първокласен хомеопатичен сироп за кашлица, производство на „Буарон”.