СИЯВУШ – БОГ СИЯЕН КОННИК (част 4)
В средноазиатските страни намира широко разпространение култът към Нана - майката на Героя-Слънце Сиявуш. Думата „нана” на български винаги е означавала „майка” /вж. „Речник на българския език” от Найден Геров; предполагам идва от Нъ Нъ – уста давам – на, на-на, нани, нанка, думи свързани с кърменето на бебето/. Обожествяването на Нана достига до ранг на Велика богиня майка, с характерните за трако-фригийската Кибела атрибути – държи в ръцете си купа и клонка, а понякога два лъва лежат пред нейните крака. (Вж. фиг. 7 – изображение на божествената Нана върху златна кушанска монета от 2-ри век.) Името Нана звучи твърде близко до имената на шумерската главна богиня майка Нинту, на шумерската богиня Инана, на персийската Анахита, на римската Юнона, което още веднъж очертава мащабите на индоиранския /арийски/ езиков ареал. Разбира се, Нана не би могла да персонифицира Луната /с имена като Мара, Мария, Злата мале и др./ в качеството си на майка на Героя-Слънце, защото в ортодоксалния Зороастризъм както Луната, така и Слънцето са светлинни творения на Ахура Мазда и тяхната основна функция е да осветляват божествения и нравствения порядък във Вселената. Затова зороастрийската Нана-Анахита, богинята-майка, майката на Героя-Слънце Сиявуш, често е изобразявана държаща в едната си ръка слънцето, а в другата луната, като свои собствени атрибути. Зороастризмът счита слънцето и луната за божества-язати, слънцето е Кхоршед или Хваре Кшаета /при кушаните - Мииро, Миоро/, а луната е Мохор или Мах /при кушаните - Манаобаго и Мао/. Често рисуват Нана четириръка, подобно на бог Шива. Макар много по-рядко, „многоръчието” се среща в европейската иконография на богинята-майка, напр. четириръката римо-тракийска богиня Хеката-Бендида и православната Богородица Троеручица.
В българските народни песни понякога дивите, юдите и самодивите по-скоро напомнят за ведическите добри божества деви, отколкото за зороастрийските дайвове /дайви/ – зли духове, слуги на Ангра Майниу - Най-черната Мисъл. Но така или иначе, българският митологичен речник определя юдите, дивите и самодивите като зли духове. Очевидно авестийската дума „дайва” представлява фонетичен първообраз на християнските аналози „дявол” и „демон” и показва за пореден път силното присъствие на зороастрийски понятия в Християнството. Произходът на думата „дайва” би могъл да се изведе от Дъ Бъ – зъб голям – дъвча, див, отнасящо се за диви зверове, синоним на злото от праисторически времена. Всичко това още веднъж затвърждава убеждението, че зороастрийската /арийска/ некнижовна цивилизация информационно се основава върху езика, породен от „Говорещата азбука”, първия универсален звуково-азбучено мотивиран език на духовното човечество.
В популярна народна песен от Охридско се казва:
Сива, сива Василица, каде си се осивила?
- Тамо долу на Бел Дунав!
- Што имаше, што немаше?
- Ми имаше златна чаша,
златна чаша канатица, ми канеше слава Божа,
слава Божа и Божика. Божик ми е на небото,
слава му е на земята! Оооооо и в година!
Удивително, как народната памет съхранява последователността на езиковите преображения в името на скитския златно-сияен соларен бог Млада Бога /Божа/ – Колаксай – Коледа, през различните религиозни епохи. Споменът за Колаксай – Коледа /Санта Клаус при католиците/ идва от далечните времена на ранноскитската култура, описана от Херодот /5 в. пр.н.е./. В постзороастрийска среда, преди покръстването на българите, той вече е Сива Бога – Сиявуш /Сияен Бог/. Преходът му към християнската църкава /7 – 9 век/ преминава през Александър – Василеос /”Василеос” е „цар” на гръцки/, за да се слее окончателно с образа на Исус Христос в съзнанието на православните българи някъде към 10 век. Този процес на асимилация, разбира се, продължава векове и въпреки всичко в Дунавска България до ден днешен най-древният скитски езически бог на слънцето Коледа /Колаксай/ продължава да дели празника и датата на слънчевото раждане с всемогъщия човекобог Исус Христос. Свети Василий се чества на първи януари - първия ден от слънчевия календар. А в народния епос героят-закрилник продължава да бъде юначният конник-великан от царски произход Крали Марко, митологичен приемник на кеянидския Герой-Слънце Сиявуш. Същото може да се каже за волжко-българския скитски зооморфен /с животински образ/ соларен бог-герой Мардукан Гарван /негови други имена са Сабан, Субаш/. През вековете на тотално господство на книжовните религии Християнство и Ислям, споменът за старите слънчеви богове в народното творчество избледнява. При българите, както и при останалите християни, се запазва под някаква форма честването на стария слънчев бог Коледа /Санта Клаус/, макар преобразен от християнската доктрина в „стареца” Дядо Коледа, представящ слънцето в края на годишния жизнен цикъл, символ на една отмираща езическа епоха. По църковния сценарий Дядо Коледа съвсем логично би трябвало да остъпи на новия сияен божествен младенец – Исус Христос, сакралната дата на слънчевото Рождество, но явно този замисъл остава неприложим в масовото съзнание на българите.
На пръв поглед, „Веда словена” описва поредица от различни богове на българите - Сива Бога, Вишну, Бела Бога, Коледа, Крали Марко, Църна Бога, Млада Бога. На своя „личен ден” /празника за честване на бога/ съответният бог слиза на земята при хората, които го почитат с обреди и с курбани. На Суров-ден Сива Бога слиза в пещерата /езическия храм?/, за да смени „църна година” със „сура година”. Сива Бога удря със „златна тояга” Църна Бога /Черния бог/ и го прогонва от земята, защото „е веке Сурва година; Сурва година Суров-ден; Суров-ден Сурувак-ден”. В песните Суров-ден съвпада с Коледов-ден, за което съдим още по златните атрибути, несъмнени соларни признаци – златната тояга на Сива Бога, златна чаша, златно лице на Коледа, позлатена звездна книга, дори майката на Бог Коледа се казва Злата мале. Следователно в началото на Новата слънчева година /Сурва-година/ българският бог Коледа /скитският Колаксай/ напълно съответства на ведическото понятие Сур /Surya/ – слънце, като се има също предвид тракийското соларно божество Суре-гетес, както и асирийския бог Асур, изобразяван като крилат слънчев диск. По начало думите „злато” и „слънце” имат общ корен, произтичащ от ЗъРъ – светлина много – светъл, заря, зора, жълт. Ето защо „сур” е „слънце”, а „зар” на скитски означава „злато”. На старобългарски „сърма” също е „злато”, на авестийски „zaranya” е „злато”, а „hvar” – “слънце” /с характерния авестийски преход на буквите „с” и „з” в „к” и „хв”/. Народните представи обикновено сливат ролите на Върховния светлинен бог-отец и на сина цар-Слънце. Явно Сива Бога в качеството на Върховен светлинен бог /ЗъБъ – светлина/ е разпоредител на слънчевата календарна година, докато Млада Бога Коледа е Сурва или Сур /от Суров-ден/, т.е. Слънцето. Сива Бога няма четири ръце и не е светлинно и полово двойнствен, но навярно е взел нещо от образа на индуисткия бог Шива - кушанския Оешо, ако се съди по жезъла /златната тояга – сурвака, аналогична на тришулата на бог Шива/, по змиите, увити около главата, и по властта над календара, природните стихии и плодородието. Очевидно във фолклора соларните функции на Сива и на Сурва-Коледа се смесват в началото на новата календарна година на Суров-ден, Коледов-ден. Да не забравяме, че Сиявуш също съчетава младежки слънчев блясък със зряла отговорност за природния и за нравстевния порядък. Сива Бога от „Веда словена” демонстрира някои от войнските качества на Сиявуш – язди „бърз кон”, в ръката му „люта стрела пламениста”, прогонва Черния бог със „златна тояга боздуган”. Името на Бог Коледа съвпада с името на скитския митологичен герой, олицетворение на слънцето, Колаксай-Скит-Азак, родоначалник на скитите, азите и българите /вж. кн. „Поклонници на светлината”/. А присъствието на Бела Бога и на Църна Бога /Черния Бог/ в народните песни показва дуалистично влияние, характерно за ведическия, но най-вече за зороастрийския религиозен мироглед. В българския фолклор и до днес са запазени древни скитско-индоирански следи – оброк, мартеници, сурваки, коледуване, лазаруване, русалии /калушари/, неравноделни тактове в народните песни и редица други. Навярно отглас от култа към Сиявуш е празникът Сивуйница /Совойница/, познат във Великотърновско и в някои родопски села, наподобяващ коледните обичаи.
От „Веда словена” и от други български фолклорни извори може да се заключи, че според религиозните представи на нашите предци на небето властват три главни бога, които според своите същностни черти се оказва, че имат двойници сред най-висшите зороастрийски божества. Главните божества в Зороастризма са седемте инкарнации /проявления/ на Ахура Мазда, наречени Амеша Спенти - Безсмъртни святости. На фиг. 8-2 са показани три от лъчите на розетата от Плиска (8 век) с надписи на прозвищата на трима от седемте Амеша Спенти /за надписите върху розетата вж. книгите ”Безсмъртна птица на вярата”, „Следи от светлина” и „ Поклонници на светлината”/. От ляво надясно това са Ахура Мазда – Царстващата Мъдрост, олицетворява върховната духовна и творческа сила. Негов култов цвят е белият, а негово висше творение е човекът. Върху розетата е изписан неговият епитет ТъЧъ – творец /баща/ човек – творец на човека. Кшатра Ваиря – Желаната власт, контролира леенето и обработката на металите, затова негов култов цвят е оранжавият – цветът на разтопения метал, цветът на блестящото огнено слънце /жълто-червен, огнено-златен, риж/. Върху розетата е представен с надписа РъЩъ – много искам – желание, надежда. Аша Вахища – Най-добрата истина, покровителства огъня. Негов култов цвят е червеният. Неговият надпис върху розетата гласи КъБъ ЗъЗъ – хубав съюз – в смисъл на добри порядки, добро общество, но също може да означава купи, съпруги, визирайки семейството и благата, напълно в съзвучие със зороастрийската максима „Истината е най-доброто благо”. Всеблагият и най-светъл бог-творец Ахура Мазда – Царстващата Мъдрост, най-точно съответства на вечно добрия Бела Бога от фолклорните извори. Сред седемте безсмъртни Амеши Спенти само Кшатра Ваиря /Шахревар/ - Желаната власт, е в състояние да обедини в себе си качествата на цар-воин, на Герой-Слънце и на ковач-металург с вулканична гръмовност, каквито в народното съзнание са соларните богове Хурса и Тракийският конник /Тракийският Херос, Тракийският Герой/. При кушаните тези функции са разделени между три божества: Шахревар – войн, Мииро /или Миоро; очевидно идва от Мар, Марко/ – слънце, Атшо /Адшо, Аошо/ - бог на металите. Така че Кшатра Ваиря най-пълноценно покрива представата за Герой-Слънце, което се подкрепя и от соларния знак „+”, първата буква от прозвището му Ръ Щъ – много искам – желание, надежда. Затова Кшатра Ваиря най-добре представя соларната същност на Коледа, Сива Бога, Сиявуш, Сурва. От своя страна, Аша Вахища – Най-добрата истина /Най-добрата правда; но също и Арта Вахища – Най-добър порядък/ несъмнено олицетворява божествената истина и божествения порядък, установен от Всевишния Бог, както и огнепоклонническата вяра, към която средновековните свидетелства причисляват българите. Ето защо българите отреждат на Аша Вахища мястото на въздаващия справедливост Бог, Бога, Божич, Божик, Вишну. Ако надписите от трите лъча на розетата на фиг. 8-2 се съпоставят с известната тройка знаци от камъка от Бяла (8 век) на фиг. 8-1, лесно се установява принципно сходство между някои букви от двата паметника – вж. фиг. 9. Това определено дава основание за „разчитане” на трите знака върху камъка от Бяла като монограми на Кшатра Ваиря, Ахура Мазда и Аша Вахища.
Разбира се, първото нещо, с което могат да се сравнят троицата висши богове, са трите основни дневни и годишни фази на слънцето, отнесени към трите съзнателни възрастови етапи в човешкия живот - младежка възраст, зряла възраст, старост /в Християнството се наричат Син-Отец-Дух/. Кшатра Ваиря /Коледа, Млада Бога, Сурва, Сиявуш, Божа, Сива Бога/ - блясъкът на изгряващото и на пролетното младо слънце, Аша Вахища /Бога, Божич, Божик, Вишну/ – огнените пламъци на дневното и на лятното зряло слънце, и Ахура Мазда /Бела Бога/ – светлината на залязващото и на есенното старо слънце. Абсолютно същата схема се наблюдава при египетската триада, Хепри – изгряващото слънце, Ра – дневното слънце и Атум – залязващото слънце.
Съобразявайки се със слънчевите фази, така образуваната зороастрийска триада от фиг. 9, Кшатра Ваиря – Желаната власт, Аша Вахища – Най-добрата истина и Ахура Мазда – Царстващата Мъдрост, едновременно се стреми привидно да преповтори извечната божествена семейна тройка – сияен цар Син-слънце /с култово число 1/, Велика богиня-майка /най-често луната; с култово число 2/ и Върховен светлинен Бог-отец /с култово число 3; вж. кн. „Поклонници на светлината”/. Защото при Кшатра Ваиря – царската власт, и при Ахура Мазда – твореца на вселената, подобно сравнение не буди съмнение. А при „мъжкото” божество Аша Вахища – истината, тази теза намира подкрепа в иранската митология, където женско божество Аши олицетворява късмета, успеха, изобилието, по аналогия с Фортуна - римската богиня на съдбата, често отъждествявана с Великата богиня-майка, защото е почитана например като Изида Фортуна и Фортуна Брауро.
За разлика от християнския човекобог Исус Христос, скитският човекобог Сиявуш не се примирява с неправдите, завладяли финансиализираното книжовно общество, вследствие на технологическото несъвършенство на паричните знаци без информационен еквивалент, чиято анонимност прикрива престъпниците. Когато „целият свят лежи в лукавия” (1. Йоан 5:20), Сиявуш е безкомпромисен воин, унищожител на злото и защитник на онеправданите. Пазител на нравствените добродетели, сияйният конник Сиявуш се превръща в главен бог на скитските народи от предкнижовната епоха, все още непокварени от корупцията в Римо-византийската империя и съхранили зороастрийската мечта за изграждане на Земния Рай – страната на справедливостта и щастието Ариана Вежа.
гр. Бургас, 14.11.2012 г.
Книгата на Борислав Иванов - "Сиявуш - Бог сияен конник" можете да намерите в нашата онлайн книжарница.