Осенени, вдъхновени или окадени…
на снимката - Рождество Христово Стенопис от XI-XIII в. в пещерния храм Каранлик в Кападокия (Гьореме, Турция)
Рождественските празници са тези, които би трябвало да приемем като наши новорождения. Защото Господ се е въплътил в земна форма, за да ни помогне и ние да се новородим. Иначе какъв щеше да бъде смисълът на раждането Му, ако не ни водеше към мъдростта Си, вложена в праз-ни-ци-те. Та нали в тях е вложена Божията мъдрост на светлината, с която Бог ни гледа в лицето, по думите на Ваклуш Толев. И толкова години вече не се е уморил да го прави. Какво великотърпение! Но дали ние Го гледаме? Или само правим ритуално „свещенокадене”, „свещенопалене”, „свещеноядене”…
Какво ли иска да ни каже думата „праз-ник”, откъм какво да бъде празен? Едва ли имаме време от наистина празното празнуване да се замислим особено. И поради тази ни характерност ние, българите, тачим повече Великден, защото ни е по-лесно да умрем, отколкото да се родим за новото. Гледайки безбройните ни некролози, един руски поет добре ни обрисува, като каза, че имаме тяга към смъртта. Нали с нея се свършват страданията, болките, конфликтите, хаоса, повсеместната лудост… А кой, в крайна сметка, предпочита да битува в нея прекалено дълго? Пък и избирайки я пред трудността да се раждаш всеки ден, само утвърждаваш паразитния си начин на живот в клише, в догма.
Та, новото раждане, новото начало, за него става дума. За същото това ново, което е само добре забравено старо. Изтокът го нарича порочния кръг на самсара. Винаги започваш оттам, откъдето си свършил предишния път. Прокобата на биологичната ни дуалност, на биоформата, тъпчеща на едно място от прекалената си ненаситност да трупа презастраховки и подсигуровки. Материалният ни свят има това свойство да се самозатваря, да се ограничава, да не би да се свърши. Бои се от мисълта дори, че може да премине в нещо несвойствено, брани си границите. Дори с цената на войни, агресия, убийства. И защо? Само за да се огради с още повече прегради и „богатства”.
Ето от тези характерни за материята свойства, вероятно, трябва да опразваме пространството на празника. За източния човек е ясно, той знае, че тази свещена празнота-пълнота е най-сакралното пространство. И на него не му трябват специални поводи да пребивава в него. За да освещава ежедневно битието си, той си има своите ман-три /умствени освобождения/, своята медитация /мисловно съзерцание/, своята йога /съединяване с Всевишния/ и много други подобни способи.
А пък ние продължаваме да „варосваме старите гробници”/В.Толев/ с ритуали, за чийто смисъл дори не се замисляме. Защото пак не си правим труда да се върнем към корените си, към силата на тракийските мистерии, с които нашите жреци траки са творили своята реалност, синхронизирали са я с величието на своя дух.
Днес ние, техните наследници, също я творим, но със своите негативи я правим още по-негативна. И сме си сътворили един такъв хаос, който е на крачка от това да срине крехкия ни свят. Какви творци само!
И всичкото това – от леност, апатия, рутинна традиционност, бездушие и бездействие…
А само ако беше възможно да „умрем” преди смъртта за мимолетното, себичното, та да не се налага принудителното изчистване… Само така можеше да се надяваме, че е възможно да се родим и за истинската Рождественност. И защо не, след като сме така добри на мисловните проекции. Поне чрез тях можем всеки ден да умираме по малко, за да се доближим към Живота. Този, който сме. Вечният, неизменният, неизчерпаемият.