Пред „пещерата“ на оплождащите духа ни идеи в брой 1

Пред „пещерата“ на оплождащите духа ни идеи
Категория: Сърцето, душата
Съществуването във Вселената е една безбрежност, която непрекъснато нараства и се разширява по правила, които не са непроменими. Затова реалността винаги далеч е надхвърляла нашите представи и прогнози за нея. Точно тази нейна характеристика е най-типична за квантовата реалност. Защото в точките на решения застава единствено Мислителя, Големия ум, който подобно на компютър свързва нишките в кристалната мрежа, което пък рефлектира в също кристалната субстанция съзнание, чиито клетки се изпълват с новата информация, предадена от Центъра. И във всеки един момент ние сме осведомени за нея. Важното е, обаче, да я извадим наяве и да я предоставим на самите себе си. А онова, което виждаме в нея, ще се определя от онова, което вярваме че е възможно. Но за това, че все още сме в задънената в двата края улица на възприятията изобщо не е виновен Първосъздателят, Първоизточникът на „новините”. И вместо да се научим на неговата игрова осведоменост, ние все още се движим по повърхностните информационни нива.
Да вземем, например, темата Левски. Непрекъснато се ровят фактите около него – къде е гробът му, кой го е предал, дали да се канонизира и т.н. Както става дори и с Исус Христос. Все още хората се питат дали не е умрял на кръста, дали е доживял дълбоки старини някъде в Тибет или Индия. Тези догадки стават и поводи за конфронтации, за страх в църковните среди. В същото време духовните му послания, като свобода от кръвно родство, например, остават на заден план. Така е и с Левски. Енергията ни, свързана с неговите годишнини от раждането и гебелта му, е впрягана във външни, показни и нищо недопринасящи празненства. А тържествената празничност можеше да се живее всеки ден, ако можехме да се потапяме в светостта на Левски, която е заложена в паметта на нашите клетки.
Както казва Дънов, духът на Васил Левски се спуска от една много висша духовна йерархия само еднократно в един много важен период от нашата история, когато е трябвало да се изгради чрез него базиса за материализиране на идеята за вътрешната свобода. А това е можел да направи само неговият високо посветен дух, който, както казва Ваклуш Толев, съчетавал дързостта на хан Аспарух, прозрението на княз Борис, мъдростта на цар Симеон, далновидността на цар Калоян, копнежа на цар Иван Асен II, жертвоготовността на патриарх Евтимий и бродничеството на Отец Паисий.
Така както чрез родения Христос се даде възможност светът да изпълни предназначението си да стигне до духовни прозрения, така и чрез Левски се повтори слизането на Небесния Адам, за да стане той земен и да осъществи еволюцията чрез голготските пътища и да възкръсне в Единосъщие.
Но за да се стигне до този връх, се минава през всички сътворителски стъпала-принципи, оставени ни от Хермес. А именно - през магнетизма на ума, през съотношението, вибрациите, полярността, ритъма, причината и следствието и през възпроизводството. Този последният, седми принцип, навсякъде се осъществява с подпринципите воля и утробна любов.
В днешните междинни времена ние би трябвало да се намираме точно в това вътреутробно съзряване в дълбините на нашето съзнание. Но вместо това, ние стоим пред входа на неговата „пещера” и се боим да влезем поради страха от тъмнината - този, който най-много задръства каналите ни за божествената светлина. А само чрез този преход можем да отидем към целостта на интуицията и оттам към вечността на Духа. Затова пещерите винаги са били места за посвещение, в които смирените святи хора са поднасяли даровете на мъдростта.
Една от тези пещери е Пещерата-утроба край Кърджали. Тя се свързва и с вярата на траките в нейните възраждащи функции. Те смятали, че за да се роди новата година, царят трябва символично да умре и да се прероди. Владетелят-първожрец се качвал високо в планината, принасял в жертва едро черно животно – козел, кон или бик, което символизирало неговата смърт. След това встъпвал в символичен брак с Богинята-Майка, влизал в сношение с нея в нейната утроба в пещерата и се възраждал заедно с околния свят. А с т.нар. „свещеногледане” в сюблимните минути на свещения брак между Великата Майка-Земя(Скала) и Бога-Слънце свещенодействащите помагали за активиране и контролиране на природните процеси.
Утробата е символ на износването на семето (зародиша на Светлината) и на изтръгването му от царството на мрака. Символ е на едно голямо търсене и осъзнаване на царуващия в нас Бог. Затова и живата вода, според митологията, се намирала в най-дълбокия мрак. Утробата е един подстъп към Вечния Дух, достъпът до който е от най-малкия отвор, но широко достъпен за всички. Като идея, тя е медиатор, свързващ земното с небесното. Един преход, тунел към Светлината. Така както го описва изпадналият в кома, след като дойде в съзнание: един вид скок от тъмата в сияйната битийност, която е най-вече вътре в човека.
Утробата, като символ, е един мост между преходното и вечното, едно междинно състояние между земната и вечната градина. Тя е едно транспониращо средство и един благослов към физическия свят, към физическото тяло, което създава необходимите трептения, импулси за духовно преображение. Тя е образът на земно обусловената духовна любов. Без този, оставен ни от нашите прадеди символ-напомняне, нямаше да сме съвсем наясно, че не може да се премине от тъмата направо в светлината без свързващото звено на преходното състояние. Защото тъкмо то учи на смирение, наблюдение, съзерцание. На отърсване от страха, съмнението, осъждането, което най-много ни е нужно сега, когато преминаваме през граничното състояние между тъмнина и светлина.
Като символ, олицетворяващ Майката и матрицата на възпроизводството, утробата въплъщава свещената сила на енергията. Но заедно с това олицетворява и посвещението, просветлението, великото мълчание и тайната изповед. Неслучайно светците са се оттегляли в пещери, за да просветлят своята душевност и да се освободят от земното притегляне. Неслучайно в пещери са родени и много мъдреци, като Дионис, Хермес, Мойсей и др. А древната книга „Сифра Ди-зениута” казва, че когато майката е оплождана, тя се просветлява. Ваклуш Толев пък твърди, че Майката съхранява равновесието, дори тя го е създала от Материя и Дух. Духът, казва той, е Мъжът; материята е Жената и когато се уравновесят, се създава хармонията. Затова неслучайно и нейният символ е този на прабългарската богиня Умай, който се намира на една скала на върха на Перперикон. Това е свещеното място на прабългарската богиня Жънай, която след раждането на своя син – Слънцето, става Умай. Нейното изображение е вторият по значение релеф на българското пластично изкуство след Мадарския конник. Изписва се подобно на буквата “Ж” и представлява жена с три лъча на главата и крила. На скалата на Перперикон се явява като стилизиран символ на утробата, но в нея се срещат небесния със земния триъгълник (символ на оплождане и равновесие). По-късно от тяхното пресичане се ражда и Давидовата звезда.
Умай е съпругата на Тенгри и е покровителка на плодородието и детеродството. Името й в превод означава плацента. Тя е богиня на домашния праг, олицетворяваща женското, земното начало и закриляща новородените. Покровителка е на децата до тригодишна възраст. След тази възраст момчето се лишавало от покровителството й, ставало мъж. В плодородни години се казвало „от гръдта на майка Умай тече мляко”. Умай е качествено развитие на персийския доброжелателен дух Хумай.
На изток са запазени изображения на богинята, които дават основание да се приеме, че характерни за нея са чашата с мляко, нимбът около главата, тризъбецът.
Във фолклора на днешните народи на Сибир тя е изобразявана като красива жена със златни крила, спускаща се от небето. В дохристиянската култура, освен закрилница на децата, е приемана и като покровителка на знатни хора. Богинята Умай е персонаж и от вярванията на народите на Алтай, според които тя е съпруга на Алтай.
В българската историография има още едно предположение за неин образ - а именно на един от съдовете на съкровището от Наги Сент-Миклош проф. Иван Добрев вижда тази прабългарска богиня и то като покровителка на хан Омуртаг.
Всичко раждащо се идва от майчина утроба. Умай (Умайя) обяснява този процес като най-мистично олицетворяване с Чашата, Граала, който, по думите на Ваклуш Толев, няма земно съответствие, защото всъщност е небесна категория, скрита в недрата на природата, където става истинското оплождане, както много добре са знаели траките. Тази Чаша е хранителка на истинското сърдечно познание, чрез което се предава истинската култура и истинското образование. А то не се учи. В него се вярва и то идва само. И животът ще се промени само когато се оставим Майката да говори чрез нас и нашите сърца. Само когато не се опитваме да подчиним нейната създаваща и трансформираща сила. Така както са правили нашите далечни предци, които са живели в съгласие с нейните закони. Хубавото е това, че сега потокът на тази Святост навлиза чрез дишането отново в нас и ни настройва на честотата на Божественото единство, за да постигнем целта на живота си – откровението и прозрението за нашите огромни възможности.
Затова Умай все повече ще ни очарова със заложения в нея древен смисъл, защото тя носи тишината на зародиша, на майчината утроба, на корените под земята, които ни нашепват за нейния голям потенциал, който скоро ще се прояви, защото идва времето на Женския път, когато Духът най-сетне ще се слее с материята. И към това сливане ни водят древните ритуали на траките. А също и датата 19.ІІ., когато маите през 2013 г. ще направят своята заключителна церемония по отварянето на Портика в чест на новия цикъл, за да могат хората да общуват с всички живи същества във Вселената. А това, неслучайно, е и денят, когато става най-цялостното символично „оплождане” чрез светлина в Пещерата-утроба. И не на последно място, когато нашият Васил Левски избира да се пренесе през Портика към вечността, (знаем от „Тибетската книга за живота и смъртта”, че всеки сам избира този миг). В пещерата се е съхранявал и един от 13-те кристални черепи, по думите на свръхсензитива Йорданка Николова, които ще бъдат събрани на едно място за заключителната церемония по отварянето на Портика. Между другото, маите ще я направят точно на 19.ІІ.2013 г., за да може Земята да се издигне в новото измерение.
И всичкото това говори, че датата 19.ІІ. и нашият Апостол, не са случайни явления. Потвърждават го неговите дати на раждане и смърт (1837-1873), които дават първи сбор 19 и втори единица. Числото 1 е Великия Разум, символ на единение с Бога; означава също и Божи пратеник с мисия. Числото 9 е фундаменталният принцип, Основата, Живият Бог. Също и посвещение, неуморно служение в името на другите. В девятката е и астралната светлина, силите, ангелите, които оплождат земята. Последните цифри от раждането и смъртта на Левски (1837-1873) са огледални и дават сбор десятка, т.е. завършено дело. Той и духом, и телом приложи Учението на Христос.
Това богосъчетаване сега се осъществява в пълна сила навсякъде. Но тази Божествена сватба между Дух и Материя най-ярко се усеща пред скалната тишина на Природния Утробен олтар, който точно на 19.ІІ. бива осветен от Аромата на Виделината. Дори и да не се наблюдава с физическите ни очи, ние го виждаме с вътрешните си сетива. Дори и да не сме на самото място, мястото е в нас. Но за предпочитане е да сме там, както и прави една група кърджалийци всяка година на този ден.
Усещането е незабравимо. То е нещо като Разливане на мироносен Елей, като Освещаване с Благост, Опрощение, Смирение, Вдъхновение. Нещо като отваряне Портите на Разбирането за Великото Оплождане. И за Оживяването във Вечността.
Статията е прочетена 1168 пъти
Назад към брой 1Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017