Рудолф Щайнер за българите в брой 48

Рудолф Щайнер за българите
Категория: Сърцето, душата

Въпреки всичко имаше много хора, живеещи в южните и централни области на Европа, които мислеха по следния начин: „Наистина, моето вътрешно същество има независим живот във времето между заспиването и събуждането ми – то принадлежи на добрия свят и на област от злия свят.“. Отново и отново хората мислеха и премисляха за дълбочината на силите, които внасят доброто и злото в човешката душа. Те силно усещаха факта, че човешката душа се намира в свят, където силите на доброто и злото воюват помежду си. През първите векове на християнството в южните и централните части на Европа все още нямаше (масово) такива чувства, но през пети и шести век станаха все по-чести и по-чести. Това състояние на душата процъфтя особено сред тези, които получиха познания и учения от Изтока – а както знаем, такива учения от Изтока могат да се разпространят по много начини. Разпространението беше най-широко в онези области, които впоследствие станаха известни с името България. По чуден начин това име се наложи, въпреки че тези области се населяваха от различни народи.
И така в по-късните векове, всъщност за много продължителен период в Европа, тези с най-силно развито такова състояние на душата бяха наричани българи. За хората от Западна и Централна Европа, живяли през по-късните векове на християнството и в първата половина на Средновековието, българите бяха човешките същества, които най-силно усещаха противодействието между космическите духовни сили на доброто и злото. По цяла Европа срещаме името българи, ползвано за хора като тези, които описах.

Душите, за които говоря тук, в по-голяма или по-малка степен бяха в това състояние. Имам предвид душите, които и в по-нататъшния ход на своето развитие запазиха тези могъщи картини от свръхсетивните церемонии, в които самите те дейно участваха и които се случиха в духовния свят през първата половина на 19 век. Всичко, което тези хора преживяха, съзнавайки, че участват в битката между доброто и злото, беше пренесено от тях между смъртта им в онзи живот до новото им раждане. А в промеждутъка, докато стояха сред могъщите космически картини, тези души получиха специфичен оттенък и оцветяване.
Към всичко това може да се добави още нещо. Тези души всъщност бяха последните в европейската цивилизация, които опазиха малко от онова специално усещане на етерното и астралното тяло при събуждане и по време на сън. Като се разпознаваха по тези общи отличителни способности на вътрешния им живот, те като цяло живееха в (свои отделни) общини. А от останалите християни, които все повече и повече се приобщаваха към Рим, тези по-особени хора бяха разглеждани като еретици. Еретиците тогава все още не бяха толкова жестоко заклеймявани, както през по-късните векове. И все пак на тях се гледаше като на еретици. Всъщност останалите (християни) винаги имаха смътно, обезпокоително чувство за тях. Имаха впечатлението, че тези хора виждат повече, отколкото останалите хора – сякаш са свързани с Божественото по различен начин: чрез факта, че възприемат сънното състояние по-различно от останалите хора, сред които живеят. А останалите хора отдавна бяха загубили това умение и вече бяха по-близки до състоянието на душата, което стана почти всеобщо за Европа от 14 век насам.


Рудолф Щайнер – „Духовни състояния в еволюцията, водещи към антропософското общество“.

Статията е прочетена 17293 пъти
Назад към брой 48Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017