Използването на животински изображения като знаци и кодирани символи намираме от най-дълбока древност до наши дни. Най-старите писмени паметници (скални рисунки на животни) археолозите датират отпреди 15-20, дори 30 хиляди години и са открити край Байкал. Според учените тези рисунки съдържат информация за основния поминък, вярванията и живота на древните обитатели на пещери и каменни жилища. Примитивно е да се твърди, че изображенията на животни в пещерите са ловни сцени и са свързани с бита на хората, живяли по тези места. Руският археолог Алексей Окладников на базата на своите проучвания прави периодизация на материалната и духовната култура на древни племена от централния азиатски регион и въз основа на намерените паметници от 5-4 хил. пр. н. е. заключава, че религиозните представи и духовната култура са били на доста високо ниво на развитие. Според него живеенето на групи се е свързвало с определен вид животно (или животни), което е довело до тъждественост между групата и животното, така че представлявали едно цяло - думата, обозначаваща животното, обозначава и групата хора. Така възникват тотемите.
Според други учени тотемизмът в първоначалния си вид не е включвал вяра в свръхестествени сили и божества. В религия се е превърнал, когато впоследствие се прибавя вярата в тотемните предци (по Симеонов). Сред най-известните изследователи на тотемизма е Золоторьов, който казва: „Тотемизмът е първата форма на религиозно съзнание на родствените отношения. Тотемният прародител е персонификация на колектива в митологичния образ на животно”.
Кои са най-често срещаните тотеми, които са се запазили до днес? През различните периоди различните народи са почитали различни тотеми. Например през Палеолита широко разпространени са изображенията на бизони, коне, змии и птици. При бурятите мечката била тотемно животно и те я наричали „цар-човек”, при алтайските народи – самурът, лосът и др.
Широко разпространен до наши дни е т. нар. Китайски календар със знаци животни. Половината от знаците се свързват с мъжкото начало (светлото, ян), а другата половина - с женското (тъмното, ин). Китайският календар се свързва с астрологията, стихиите, планетите, цветовете, годишните времена и т.н. Цикловите години от даден знак или названието на животното получават допълнително наименование, за да бъдат различавани петте циклови години (напр. Годината на огнения кон). За това как е възникнал китайският календар се разказва следната легенда: „Преди много години Буда извикал животните на потайно място, когато започвала новата Лунна година по Китайския календар. Трябвало да дойде по един представител от всеки животински вид. За всекиго имал тайна мисия. Най-страхливите отказали да дойдат. По реда на идването първи се явил пред Буда хитрият плъх, след него – биволът, после – тигърът, дотичал и заекът, последвал го драконът, пропълзяла и змията, следвана от коня, овцата, маймуната, петела и кучето. Последен бил глиганът. Буда благословил дванадесeтте интелигентни животни, възнаградил ги богато и им подарил по една година.” Така се появил Китайският хороскоп. Дванадесeтте знака от зодиака носят имената на животните, които Буда свикал в тайнствената нощ.
Колкото и старинен да изглежда Китайският календар, трябва да се има предвид, че българите въвеждат първия календар с дванадесетгодишния животински цикъл, който после се възприема от Китай. Дванадесетцикълният астрономически календар прабългарите са изработвали върху корубата на костенурка – тотемно животно, символизиращо дълголетие (т. нар. „космическа костенурка”). Други характерни тотеми, използвани от прабългарите, са змията, орелът, конят, кучето, лъвът и др., които се свързват както с бита, религията, културата и социума, така и с родовата принадлежност. Знае се, че орелът като ритуална фигура означава власт, сила, небесна закрила, владетелски знак, войнски символ, духовност, слънчевия бог и е родов тотем на рода Дуло, от който произхождат българските владетели. У нас се среща в изображения, рисунки, златни и сребърни апликации на знамена и военни принадлежности, скални фигури и надгробия.
Змията като прабългарски тотем обозначава царственост, тъмните сили, света на мъртвите. В стилистиката на Аспаруховия орел в борба със змия д-р Д. Александров вижда източен произход, където „орелът символизира небесното, духовно и божествено начало, а змията – земното, материално и сатанинско начало. Противоборството на двете хералдични животни символизира вечната борба и единство на противоположностите в природата и е свързано с древното българско учение за Върховното единство”.
Друг типичен прабългарски символ-тотем е конят. Той е обожествяван от конните народи, какъвто е и българският. Изобразяван е с крила, в полет, потъпкал други ритуални животни (Мадарският конник). Намерените от археолозите златни и железни стремена, юзди и амуниции показват важното значение на конете в живота на прабългарите.
Към тотемните животни на прабългарите се отнася и кучето, което се е използвало за прогонване на злите сили, за свещенодействия, за гадаене по вътрешностите му от шамани и жреци. И до ден днешен в Странджа е запазен обичаят „тричане на кучета”, с който по Сирни заговезни се гонят злите духове, а изображения на кучета се наблюдават из могили и пещери в региона. Древните вярвали, че който бие куче - е нечист, и не се допускал до религиозни обреди.
Странно е, че в България нямаме лъвове, а техни изображения се намират при царски погребения, върху царски сервизи, върху седла, стремена, ножове. Като култова фигура можем да го видим върху пещерата царска крепост „Лъвската глава” край р. Ропотамо. Лъвът символизира безспорната власт на земята и силата на владетеля.
Биха могли да се посочат още много символи тотеми, които са съпътствали битието на прабългарите и други, които все още търсят своите изследователи.
Интересно е, че признаването на тотемното животно за член на човешкия колектив е ставало с тържествен ритуал и танци. По време на обредите участниците слагали маски и се обличали в кожи, докато танцували около главата на животното и изпълнявали магически заклинания. Жените-шаманки извършвали жертвоприношения, за да умилостивят боговете. Тези ритуали с тотемни животни стават предпоставка в по-късните етапи да се развие религията.
Литература:
1. Александров, Д. ”Тракийските могили, светилища и храмове”, в. ”Родово имение”, бр. 34
2. Александров, Д. ”Българската позиция за гроба на кан Аспарух (Исперих, Есперих, Еспор)”, в. ”Родово имение”, бр. 44
3. Костов, Г. ”Погребението на хан Аспарух в светлината на археологическите данни”, С.,1998 г.
4. Мутафчиев, К., ”История на прабългарите”, кн. ІІ