МАСИ И ВЛАСТ - Двойна маса: ВОЙНАТА в брой 36

МАСИ И ВЛАСТ - Двойна маса: ВОЙНАТА
Категория: МАСИ И ВЛАСТ

Есе ХXII от поредицата МАСИ И ВЛАСТ на Елиас КАНЕТИ

По време на войни се убива. „Редиците на враговете оредяват.” Става въпрос за

убиване на множества.

Покосяват се колкото може повече врагове; от опасната маса на живи противници трябва да се получи грамада от мъртви. Победител е този, който е убил повече врагове. Това е масата на съседите, която се е увеличила и срещу която се изправяме по време на война. Нейното увеличение само по себе си е тревожно. Нейната заплаха, която се съдържа дори само в растежа й, отприщва собствената агресивна маса, която се стреми към война. При воденето на война винаги се търси превъзходство, а именно, на полесражението да се разполага с по-многобройни групи и във всяко отношение да се използва слабостта на противника, преди сам той да увеличи своя брой. Следователно, воденето на война в частност е точна картина на онова, което изобщо се случва. Човек изпитва желание да бъде част от по-многочислената маса на живите. По-голямата грамада на мъртвите трябва да е на противниковата страна. В тази надпревара на маси, които нарастват, се крие съществената, може да се каже, най-дълбоката причина за войните. Вместо да се убива, могат да се вземат роби, особено жени и деца, които след това множат масата на собственото племе. Но войната никога не е истинска война, ако преди всичко няма за цел грамада от мъртви врагове.

Всички познати думи за военни събития в древните и нови езици точно изразяват това отношение. Говори се за „битка” и „сеч”. Говори се за „поражение”. Потоци кръв обагрят реките в червено. Врагът се посича до последния човек. Води се битка до „последния човек”. „Без пощада.”

От значение е обаче да се посочи, че и грамадата мъртъвцисе възприема като единство, и на някои езици се обозначава с определени думи. Немската дума „Walstatt” за бойно поле съдържа стария корен „wal”, който означава „останалите на бойното поле”. На старонорвежки „valr” обаче означава „труповете на бойното поле”; „valhall” не е нищо друго освен убежището на падналите воини. С промяна на коренната гласна от старовисоконемската „wal” е произлязла думата „woul”, тя означава „поражение”. В англосаксонския обаче съответната дума „wol” означава „чума”, „епидемия”. Общото във всички тези думи, независимо дали става въпрос за останалите на бойното поле, за поражение, за чума или епидемия, е представата за грамада от мъртъвци.

Но тази представа в никакъв случай не е само на германите. Тя се среща навсякъде. В едно видение на пророк Йеремия цялата земя се вижда като едно-единствено поле с разложени трупове. „Тук по едно и също време ще лежат убитите от Господа от единия до другия край на земята; те няма да бъдат оплакани, нито прибрани, нито ще бъдат погребани, а ще трябва да лежат на полето и да станат тор.”

Пророкът Мохамед има толкова силно усещане за грамадата на своите мъртви врагове, че се обръща към тях с нещо като триумфална проповед. След битката при Бедр, първата голяма победа над неговите врагове от Мека, той наредил да хвърлят убитите врагове в една щерна. Само един от тях бил погребан под пръст и камъни, защото бил толкова подпухнал, че не могли да му снемат бронята. Така само него оставили да лежи. Когато другите били вече в щерната, Мохамед се изправил и извикал: „О, вие мъже в щерната! Сбъдна ли се пророчеството на вашия Господар? Аз се уверих в правотата на пророчеството на моя Господар.” Неговите спътници казали: „О, пратеник Божи! Та те са трупове!” Мохамед отвърнал: „Те все пак знаят, че пророчеството на Господаря се сбъдна!”

Така той събрал онези, които по-рано не искали да се вслушат в думите му; в щерната те са на сигурно място и са плътно един до друг. Не познавам друг такъв пример, който приписва на грамадата от мъртви врагове остатък от живот с характер на маса. Те вече не заплашват никого, но могат да бъдат заплашвани. Върху тях може да се упражнява безнаказано всякаква заплаха. Независимо дали все още могат да я почувстват или не, човек приема, че могат, за да повиши собствения си триумф. Така са събрани заедно в щерната, че никой не може да се помръдне. Ако някой от тях се събуди, няма да открие около себе си нищо друго освен мъртъвци и собствените му хора ще му отнемат дъха; светът, в който той би се върнал, ще бъде свят на мъртъвци, и то на онези, които са му най-близки.

Измежду древните народи египтянитевсъщност не са смятани за войнолюбиви, енергията на тяхното древно царство е била използвана повече за строеж на пирамиди, отколкото за завоевания. Но още тогава те също от време на време са предприемали бойни походи. Уне, върховен съдия, провъзгласен от своя фараон Пепи за пълководец срещу бедуините, съобщава за себе си в своята гробница и описва следната картина:

„Тази войска вървя щастливо и разсече страната на бедуините.
Тази войска вървя щастливо и разруши страната на бедуините.

Тази войска вървя щастливо и срина техните кули.

Тази войска вървя щастливо и изкорени нейните смокини и лозя.

Тази войска вървя щастливо и опожари всичките й села.

Тази войска вървя щастливо и покоси там войски

с десетки хиляди.

Тази войска вървя щастливо и доведе оттам множество пленници.”

Ярката картина на разрухата достига своя връх в стиха, с който се съобщава за десетките хиляди посечени врагове. След това в новото царство, макар и не задълго, се стига до последователна агресивна политика на египтяните. Рамзес II води продължителни войни срещу хетите. В една възхвала за него се казва: „Който прегази страната на хетите и я превърне в грамада от трупове; прилича на Сехмет, яростна след чумата.” В мита се разказва още, че Сехмет, богинята с лъвската глава, е хвърлила в ужасно кръвопролитие непокорните хора. Тя остава богиня на войната и на клането. Авторът на възхвалата обаче свързва представата за грамадата трупове на хетите с тази на жертвите от епидемия; връзка, която вече не е нещо ново за нас.

В своя прочут разказ за битката при Кадеш, която води срещу хетите, Рамзес II описва как е бил откъснат от своите хора и с каква свръхчовешка сила и смелост е спечелил битката сам. Според неговите хора, „всички народи, които съм поразил, лежат посечени в кръвта си, заедно с всички най-добри воини на хетите, с децата и братята на техния господар. Направих така, че полето на Кадеш да побелее, и не можеше да се стъпи сред множеството от трупове”. Това е множеството на труповете и техните бели дрехи, които променят цвета на полето; те са най-страшен и най-нагледен пример за резултата от битката.

Но това е резултат, който могат да видят само воините. Битката се води далече, а народът в страната също иска да получи нещо от множеството мъртви врагове. Воините обаче са изобретателни и съумяват да му дадат това удовлетворение. За следващия фараон Меренптах, синът на Рамзес II, се съобщава как е спечелил голяма битка срещу либийците. В ръцете на египтяните пада целият им лагер с всичките му богатства и с близките на техния владетел; след плячкосването лагерът бива опожарен. Плячката е допълнена с 9376 пленници. Но и това не е достатъчно; за да докажат на народа в страната броя на мъртвите, те отрязват половите органи на убитите; ако пък вече били отрязани, се задоволяват с ръцете, и натоварват тази плячка на магарета. По-късно Рамзес III трябвало отново да воюва срещу либийците. Броят на трофеите в този случай възлиза на 12535. Ясно е, че тези ужасни товари не са нищо друго освен умалена грамада на мъртвите врагове, която може да се пренесе и да се види от целия народ. Всеки от убитите дава нещо от своето тяло за грамадата; и е важно, че всички те като трофеи си приличат.

Други народи държат повече на главите на убитите. Асирийците дават възнаграждение за главата на враг; всеки войник се стреми да донесе колкото е възможно повече. На един релеф от времето на цар Асурбанипал се вижда как писарите стоят в своите големи шатри и отбелязват броя на отрязаните глави. Всеки войник донася главите на убитите от него, хвърля ги върху една обща грамада, съобщава името и частта, в която служи, и си отива. Асирийските царе са много пристрастени към тези грамади от глави. Когато са с войските си, те присъстват при донасянето на трофеите и лично награждават войниците. Когато отсъстват, нареждат да им се донесе цялата грамада глави; ако това е невъзможно, са принудени да се задоволят с главите на вражеските предводители.

Следователно

непосредствената и съвсем конкретна цел на войната е ясна.

Излишно е да се търсят други примери за онагледяване. Историята действително е разточителна в това отношение. Създава се впечатление, че тя е щедра в описанията и с многократни големи усилия е принуждавана да се обръща и към други спомени на човечеството.

Ако насочим вниманието си и към двете страни, които воюват, то войната предлага картина на две двойно ограничени маси. Възможно най-голяма войска се стреми да направи възможно най-голяма грамада от мъртви врагове. За противната страна важи абсолютно същото. Ограничаванетопроизтича от това, че всеки участник в една война принадлежи винаги към двемаси едновременно: за своите собствени хора той принадлежи към числото на живите воини; за противника - към броя на потенциалните и желани мъртви.

За да се поддържа бойният дух, постоянно трябва да се подчертава колко силни сме ние, т.е. от колко воини се състои собствената ни войска, а след това - колко голям е броят на мъртвите врагове. От древни времена свидетелствата за войните винаги се характеризират с тази двойна статистика. Толкова свои хора потеглят, толкова врагове са мъртви. Всеки е склонен да преувеличи, особено броя на мъртвите врагове.

Докато се води войната, никой няма да признае, че броят на живите врагове е много голям. Дори когато това е известно, по този въпрос се мълчи и се правят опити да се преодолее това незавидно състояние чрез преразпределяне на воюващите части. Както вече бе отбелязано по-горе, прави се всичко с незначително разместване и гъвкавост на войсковите части да се постигне превъзходство на полесражението. Едва следвойната се говори колко свои хора са били загубени.

Това, че войните могат да се водят толкова дълго, дори и след като отдавна са загубени, се дължи на най-дълбокия нагон на масата да се съхрани в своето възбудено състояние, да не се разпадне, да остане маса. Това чувство понякога е толкова силно, че воините предпочитат да загинат с отворени очи, вместо да признаят поражението си и по този начин да станат свидетели на разпадането на собствената маса.

Как обаче се стига до образуването на войнствена маса?

Как в нея мигновено се създава тази невероятна сплотеност? Какво кара човека внезапно да постави на карта толкова много, всичко? Този процес е все още толкова загадъчен, че към него трябва да се пристъпва с известна предпазливост.

Начинанието е извънредно учудващо. Човек решава, че е застрашен от физическо унищожение, и го оповестява публично, пред целия свят.

„Може да бъда убит”

- заявява той, а в същото време в себе си мисли:

„Защото аз искам да убия този или онзи.”

Ударението би трябвало да пада всъщност върху допълнителното изречение: „Аз искам да убия този или онзи, затова сам може да бъда убит.” Но за началото на войната, за нейното избухване, за възникването на войнствената нагласа сред своите хора важи само първата реакция, на която човек се поддава. Дали в действителност сам е нападател или не,

винаги ще се полагат усилия да се създаде илюзията, че той е застрашен.

Заплахата се състои в това, че някой си присвоява правото да убие някого. От своя страна всеки поотделно е изложен на същата заплаха: тя прави всички равни, заплахата се насочва срещу всеки. От момента на обявяването на война, който е един и същ за всички, на всекиго може да се случи едно и също нещо. Физическото унищожение, от което иначе животът на човека е защитен в собственото му общество, се приближава извънредно много именно поради това, че той е част от това общество. Над всички, които са част от определен народ, по еднакъв начин надвисва най-ужасната заплаха. Хиляди хора, на които поотделно, но в един и същ момент се казва: „Ти трябва да умреш”, се събират заедно, за да отхвърлят смъртната опасност. Те се опитват бързо да привлекат всички, които би могло да попаднат под същата заплаха; събират се плътно, и за да се отбраняват, се подчиняват на едно действие в обща посока.

Засегнатите от двете страни обикновено се събират много скоро, било физически, било в представите и чувствата си. Избухването на войната най-напред е избухването на две маси. Веднъж образували се, най-висшето намерение на всяка от тези маси е да се съхраняткато убеждение и действие. Да се отрекат, би значело да се откажат от самия живот. Войнстващите маси винаги действат така, сякаш всичко извън тяхе смърт, и отделният човек, надживял толкова много войни, по време на нова война, без да се съпротивлява, отново ще се поддаде на същата илюзия.

Смъртта, която в действителност постоянно застрашава всеки, трябва да се оповести като колективна присъда, за да може човек да й се противопостави активно. Може да се каже, че има, така да се каже, оповестено време на смъртта, когато тя се обръща срещу определена, произволно избрана група като цяло. „Сега става въпрос за всички французи” или „сега става въпрос за всички немци”. Въодушевлението, с което хората възприемат такова заявление, е плод на страха на отделния човек от смъртта. Никой не може да я посрещне сам. Много по-лесно е, когато са двама, когато двама неприятели изпълняват един на друг присъдата си, и това съвсем не е същата смърт, когато хиляди заедно вървят срещу нея. Най-лошото, което може да се случи на хората по време на война, е да загинат заедно,това им спестява смъртта поотделно, от която те се страхуват повече от всичко. Те обаче изобщо не вярват, че най-лошото ще се случи. Виждат възможност да отклонят и прехвърлят колективната присъда, която е произнесена над тях. Техният смъртоотвод е врагъти всичко, което трябва да направят, е да го изпреварят. Човек само трябва да е достатъчно бърз и нито за миг да не се колебае в сделката със смъртта. Врагът идва, сякаш е повикан, присъдата е произнесена от него, той най-напред е казал „Умрете!” Върху него се стоварва това, което той насочва срещу други. Врагът винаги започва с това. Може би не го произнася пръв, но все пак го предвижда; ако не го е предвиждал, си го мисли; ако все още не го мисли, скоро щего помисли. Като желание, смъртта наистина е навсякъде, и не е необходимо да се надникне дълбоко в хората, за да се измъкне от тях.

Странното и несъмнено високо напрежение, което е присъщо на всички военни действия, се дължи на две причини: човек иска да изпревари смъртта и действа в масата. Без последното изобщо няма изгледи за успех на първото. Докато трае войната, масата трябва да се съхрани; и войната всъщност завършва, след като масата вече не съществува. Изгледите за известно продължаване на живота, които войната предлага на масата, допринася твърде много за популярността на войните. Може да се види, че в сегашно време нейната плътност и трайност е свързана с много по-големите двойни маси, изпълнени с войнствени убеждения.

Из „Маси и власт”

изд. „Леге Артис”

Превод: Елисавета Кузманова

Редактор: Саня Табакова

Статията е прочетена 1356 пъти
Назад към брой 36Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017