ПРИЯТЕЛСТВО в брой 36

ПРИЯТЕЛСТВО
Категория: Изкуство, култура

(разказ)

Една ранна октомврийска утрин весела дружина от двайсетина деца и десетина възрастни напуска калдъръмените улици на града и се отправя към полето. Децата с весела гълчава вървят напред. Ровят с изгорелите от слънцето боси крачета пепелта на прашния коларски път, а след тях вървят възрастните, понесли кой кошница, кой кофа и весело разговарят. От време на време някой от тях подвиква на децата, че много прашат, но те даже не чуват забележките. Весело ровят с крачета, надбягват се. Денят им обещава различни интересни занимания. Най-подир трополи талигата, теглена от Кочо – гривест бял кон.

Когато стигат до висок жив плет, малчуганите спират и викат:

- Ето го, ето го! Стигнахме!

Явно не идват за пръв път. Накрая на живия плет има малко порте. Отварят го и навлизат навътре.

Но какво е това и защо идват точно днес?

Това е лозето на прадядо ми Мито Горчев от Пазарджик, а днес е гроздоберът. О, сякаш навлизат в райска градина. Едри кехлибарени гроздове висят по многобройните лозови кютуци. Големите орехи са разпукнали зелените обвивки на плодовете си и някои са нападали по земята. Навътре води меко пътче, обрасло със зелена тревица.

Момчетата веднага започват да се търкалят и правят каваци (кълбо напред) и така стигат до къщето. Вътре в него има легло, пейка, стола на дядо Мито и шише с вода. Там, пред къщето, е помпата-кърцалка.

Отстрани на пътчето са подредени като ученици сините сливи. Презрели, половината са накапали по земята. Толкова са сладки, че само като ги опиташ, и трябва да бягаш към помпата, за да пиеш вода.

- Хайде да започваме! - нетърпеливи са децата.

- А да закусим? Бързо на помпата да си измиете ръцете! - изкомандва дядо Мито.

С весел смях и пръскане с вода завършва миенето. А къде да се изтрият? Разбира се, от забрадките на бабите.

Децата са насядали на пътчето по тревата и всеки вперва очи в бохчата, която развързва неговата баба или дядо. Есенните слънчеви лъчи нежно галят гърбовете на всички.

Природата е създала толкова много красота! Да се чуди човек откъде взема толкова различни бои и как е могла така красиво да обагри листата на дърветата и лозите.

Тогава твърдият черен хляб и сухото сиренце, съчетани с едрите сочни зърна грозде, ти се струват най-вкусната закуска.

- Хайде, юнаци, скачайте и се захващайте за работа! - извиква дядо Мито след закуската.

Най-напред се почва със сливите. Децата събират окапалите по земята, а възрастните берат по дърветата. Когато привършат тази дейност, щайгите се натоварват в писаната талига, вряга се Кочо и се откарват по домовете на децата, за да сварят майките им мармалад. Ох, че е вкусен!

След това се започва бруленето на орехите. Мъжете с дълги пръти брулят, а жените и децата ги събират. Пълнят се в чували. През цялото време се прави съревнование – кой повече е събрал и кой колко е изял.

Най-после идва ред и на ароматното грозде. Децата са освободени от тази работа, за да не се пореже някой. Нали знаете, че то се бере по-лесно с помощта на различни ножчета и ножове. Пълнят се щайгите и Кочо, опънал шия, яко тегли талигата към града. Горкият кон - не му е лесно по време на гроздобера. Цял ден напъва с талигата с богатия и вкусен берекет. А такъв има в изобилие.

През цялото време дядо Мито седи на своя стол под ореха, който е на средата на лозето. Изглежда, че там му е любимото място.

Децата, след като се наиграят, сядат край него и започват да го подканят:

- Хайде бе, дядо Мито, разкажи нещо!

И се започват безкрайните приказки за животни различни, та се стигне до турското робство и Освобождението ни от него. Всичко това той го е видял и преживял.

На един такъв гроздобер дядо Мито рече:

- Сега няма да ви разказвам, а ще ви покажа нещо.

Всички затаяват дъх. Ама наистина ли има нещо, което не им е показвал досега?

- Сядайте и няма да говорите, ама няма и да се плашите от това, което ще видите!

- Еее, какво ли е това? - мислено се питат децата.

В това време идва моята баба и му се моли:

- Недей бе, тате! Ще се изплашат.

- Аа, време е вече да разберат за моето приятелство. Нали някой от тях трябва да го продължи.

- Бате, какво приятелство? - шепна аз.

- Шт! - е краткият отговор.

Ето, че и всички възрастни мълчаливо идват под стария орех.

„Какво ли ще става сега?” - се питам аз и за по-сигурно се гушвам в батко си.

Баба идва при нас и както квачката разперва криле и прибира пиленцата си, тя разтваря ръце и ни притиска към себе си.

Дядо Мито глади мустак и нещо се подсмива. Бръква в джоба на гайтанения си елек и изважда една свирка. Нищо и никаква си свирка, като тези, които си правят децата напролет от върбови клонки и им викат „пищидялки”. Всички са в трепетно очакване. Какво ще прави сега? Баба още по-силно ни притиска към себе си и ни шепне:

- Няма нищо страшно, тихо!

Дядо Мито ни оглежда весело и засвирва една провлачена мелодия. В тоя момент от дънера на големия орех се показва и пропълзява един... смок.

- Ей! - плаха въздишка излиза от всички детски уста.

Смокът се свива на кълбо в краката на дядо Мито. Ами сега? А той още по-развеселен бърка във вътрешния джоб на гайтанлията и изважда лимонадено шише с прясно мляко. Отпива глътка, навежда се и го излива в една калена паничка, която ние чак сега забелязваме. Паничка от тия шарените, които грънчарите продават на панаира. Смокът пропълзява до нея и жадно изсмуква млякото.

- Деца, запомнете, това е моят приятел. Нашето приятелство не е от вчера, то е от дълги години. Този смок ми пази лозето, затуй го черпявам всеки път с млекце. А със свирката му давам знак, че съм дошъл. Искам, когато мене ме няма вече, някой от вас да продължи това приятелство! - казва дядо Мито и прибира свирката. Смокът също се прибира в дупката си под дънера на стария орех.

На един от следващите гроздобери дядо Мито пак изважда свирката, засвирва, повтаря няколко пъти мелодията, но смокът не се показва никакъв. Излива млякото в паничката, пак свири, но смокът го няма и няма. Тъга покрива лицето на стареца.

- Какво е станало с моя приятел? Това ли е краят на хубавото ни приятелство? - и една едра сълза се търкулва по набръчканото му от годините лице.

Всички го зауспокояват, но той е неутешим.

- Трябва да продам лозето, иначе всеки път, когато идвам, ще тъгувам по изгубеното приятелство.

Така и направи. Продаде го.

Дядо Мито през целия си живот е здравеняк, едър и як българин. Почина на сто и четири години. Остави десет сина и дъщери, много внуци и правнуци. Неговият баща е живял 116 години, а чичо му - 120 години. Простият начин на живот, главно сред природата, чистата и свежа храна от растителен произход навярно са им помогнали да доживеят до дълбока старост.


Скръбна вест

Почина многогодишната сътрудничка на в. „Родово имение” Екатерина Стаева. На читателите на вестника са познати заглавията на разказите „Приятелство”, „Като родово имение”, „С аромат на парфюм”, „Камбаната” и др. Със статиите си на историческа и родолюбива тематика Екатерина Стаева се изяви като радетел за опазване на родовата памет, за възраждане на българския дух, морал и достойнство.

Светла й памет!

БЛЯН

Сън сънувам, блян бленувам –
де е мойта майка,
де е моят татко?
Няма го и моят батко.

Сън сънувам, блян бленувам –
животът да е мирен и спокоен,
животът да няма край,
земята да бъде рай.

Сън сънувам, блян бленувам –
хората да се обичат,
лошото да се затрие,
всички с цветя да се закичат.

Сън сънувам, блян бленувам –
смъртта да бъде победена.
Да не ни разделя с близки хора,
да не ни разделя с приятели добри.

Сън сънувам, блян бленувам –
нека моят сън се сбъдне,
нека моят блян да тръгне!
Животът да бъде лесен,
животът да бъде песен!

Статията е прочетена 591 пъти
Назад към брой 36Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017