Назоваващото истината изкуство ще ни става все по-нужно
Както човекът е жив, докато е влюбен, така и поезията, която е любов, ще бъде жива
Преди известно време поетът, писателят, драматургът и легендата на българското бард-изкуство Недялко Йорданов зарадва кърджалийци със свой авторски рецитал. Роден е на 18 януари 1940 г. в Бургас. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Първо работи като учител в Малко Търново, а от 1963 до 1983 г. е драматург на Бургаския драматичен театър. От 1980 до 1988 г. е главен редактор на Алманах „Море”, а през 1990 г. става драматург в театър „Възраждане” – София. Превежда поезия от руски и турски език. Негови произведения са превеждани на руски, полски, немски и други езици. Наскоро издаде всички свои авторски песни в шест диска (общо 89 песни), в комплект с песнопойка с текстовете на песните. Убеден е, че музикалният стих е същността на поезията и че той е най-прекият път към хората. Да изпее своята поезия го провокира руският бард Булат Окуджава, с който се запознава през 1969 година. Автор е на трийсетина стихосбирки, на няколко документални книги и журналистически разследвания, на мемоарния роман „Здравей, Аз!”, на 3 сатирични сборника, 9 книги за деца и трийсетина драматургични книги. Негови пиеси са преведени и поставени в СССР (Русия, Украйна, Белорусия, Литва, Естония и др.), в Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния, Германия, Белгия, Финландия, Франция, Япония. Оставил е зад гърба си и доста радиопиеси, мюзикъли, телевизионни киносценарии.
- Г-н Йорданов, какво е мнението ви за интервютата?
- Те са едно необходимо зло за интервюирания, защото винаги има недоволни от казаното, но от друга страна пък, творецът трябва да бъде чут от повече хора и затова аз не отказвам интервюта.
- В една от книгите си казвате, че суетността на прякото общуване носи особен трепет. Що за усещане е това?
- Подобно е на усещането, което изпитвам, когато пиша едно стихотворение и с написването на последната му дума се чувствам излекуван от болката на самотата, на отчаянието, предизвикала творческия акт, макар и да нямам впечатление какво си мисли четящият. Докато в театъра е съвсем друго. В началото това беше съвсем естествена суетност да виждаш как публиката реагира на това, което си написал. Но впоследствие прераства в едно удовлетворение, че си казал на повече хора какво мислиш. Изобщо съпреживяването на мига на изкуството е много нужно, защото то назовава истините недвусмислено. Точно по тази причина едно време театрите бяха малките митинги, а сега, когато големите митинги са навън, пак театрите са малките съзаклятия на разочарованите от политиката и духовната криза хора.
- И от много други неща. Но какво още можем да понесем като изпитание и ще останат ли след него сетивата ни живи?
- Бях на 22 години, когато написах своята първа стихосбирка „Всичко ще изпитаме”. Когато я пишех, не ми се вярваше, че ще изпитаме чак това, което става днес. Въпреки това е интересно и любопитно да се живее, като не знаеш какво още можеш да изпиташ и какво ти предстои, защото неизвестните усещания ни привличат. Засега сетивата ни са живи, защото българинът има в себе си здрави, непреходни качества и това му помага да оцелява.
- Но кое все пак може да го обезкуражи?
- Една от сигурните причини за това е промъкващият се отново днес страх - дали можем да надделеем над трудностите, да се справим със своите комплекси. Като че ли пак се затваря някакъв дяволски кръг. Но аз съм оптимист и не вярвам в повторенията на вече случилите ни се беди.
- Но страхът ни лиши и от много ценни наши качества. Дано заедно с младостта, а не дай Боже, и с любовта, не си отиде и вярата, че поезията ни е нужна и че тя не си отива…
- Доста често си мисля, че освен пишещите сега никой не се интересува от поезия. Но когато виждам, че се случват много поетични форуми, че читателите имат желание да се срещат с поетите и писателите, се окуражавам. Дори отивам по-далече от това, като си мисля, че точно сега хората имат повече нужда от поезия, от изкуство, въобще. И то, не защото то горчи и отразява доста загрубелия живот, а просто защото животът си върви. И така както любовта си е любов, поезията също си остава поезия. И тъй като поезията е любов и човекът е жив, докато е влюбен, тя винаги ще съществува.
- За какво нямаме време при днешната френетична забързаност?
- Нямаме време за самота, а тя ни е страшно необходима. Някога бяхме колективни „животни”, а сега се самоопределяме чрез някаква партия, вяра, група, но пак някакво стадо, някаква тълпа. И нямаме време да останем малко сами, за да обърнем очи навътре и да видим какво става там.
- И, въпреки случващото се, това да ни даде вяра, че вървим в правилната посока и един ден ще стигнем докъдето трябва…
- Да, това е безспорно. Без да съм особено религиозен, аз вярвам в стигането до тази крайна цел, защото отдавна вярвам в безсмъртието на душата, в това, че тялото остарява, но душата не ще. Самият аз се усещам същия, какъвто бях на 18 години. Затова ми се струва, че човек, общо взето, не се променя. А също и че там, в отвъдното, душите ни се събират пак заедно и заживяват значително по-добре, отколкото сега.
- Но дали е основателен този оптимизъм, че ще стигнем до крайната цел в някой друг свят и живот?
- Точно това е в основата на целия човешки оптимизъм. Без него животът би се лишил от всякакъв смисъл. Затова човекът е измислил своите богове, религии - за да му говорят за безсмъртието на душата.
Младостта се завръща
По зелената улица
към уютния дом
тя върви най-нахално…
Ето… влиза със взлом…
И със страст ме прегръща…
Задушава ме с вик…
Младостта се завръща –
пък макар и за миг.
Хирургично, без милост
впива свойта игла.
Младостта се завръща
и ми шие крила.
Младостта се завръща –
пее вятърът щур.
Младостта се завръща –
туй е пълен абсурд.
Знам, че никой не може
да го разбере…
Младостта се завръща,
мое старо море.
Ето… гмуркам се… плувам…
в моя стил бътерфлай.
От брега до небето…
От начало до край…
Моя детска съблазън…
Моя смелост… Мой страх.
Като първа целувка.
Като тайна… И грях…
Младостта се завръща…
Няма грешка… Напук…
Ужас! Как ме обърква…
Там ли съм… Или тук…
Или просто това е
мимолетно здравей…
Стар тийнейджър… Добре, де…
Стига толкоз… „ОК”.
Младостта се завръща…
Няма време, нали?
Неочаквано същата…
Боже мой, как боли!
Как витае въпросът:
Закъде? Докога?
Младостта се завръща
само днес и сега…
Или още и още…
Докогато умрем…
Младостта се завръща…
Не съвсем… не съвсем…
Недялко Йорданов
Интервюто взе: