Есе ХXI от поредицата МАСИ И ВЛАСТ на Елиас КАНЕТИ
Най-сигурната и често единствена възможност да се съхранимасата е съществуването на една втора маса, с която тя е свързана. Било на шега, като се изправят едни срещу други и се сравняват, било сериозно, като се заплашват взаимно, видът или ярката представа за друга маса не позволява на първите да се разпаднат. Докато, от едната страна, краката са плътно събрани един до друг, то очите са насочени срещу други очи. Докато ръцете тук се движат в общ ритъм, ушите се вслушват във вика, който очакват от другата страна.
Човек се чувства физически близо до свои хора и действа в познато и естествено единение с тях. Цялото любопитство и очакване през това време или целият страх са насочени към друго множество от хора, ясно разграничено от отделния човек. Ако човек ги гледа насреща, той е поразен от гледката; ако не ги вижда, все пак може да ги чува. От действието или намерението на второто множество зависи всичко, което човек сам прави.
Противопоставянето въздейства
върху тези, които са редом с него. Всяка група се съсредоточава в себе си по различен начин, тъй като гледането очи в очи предизвиква особена предпазливост и у двете. Докато другите не са се разотишли, трябва да останат заедно. Напрежението между двете множества действа като натиск върху собствените хора. Ако става въпрос за напрежението на ритуално действие, натискът се проявява като вид срам: използва се всичко, за да не се разкрие собствената страна пред противника. Ако обаче противниците заплашат и въпросът действително стане на живот и смърт, натискът се превръща в броня за собствена решителна отбрана.
Във всеки случай едната маса съхранява живота на другата, като се предполага, че по сила и големина двете са приблизително еднакви. За да се съхрани, масата не бива да има противник, който я превъзхожда, най-малко не бива да го смята за такъв. Там, където надделее чувството, че не може да устои, членовете й ще се опитат да се спасят с масово бягство и ако това се окаже безнадеждно, масата ще се разпадне панически, всеки ще бяга сам за себе си. Но не този случай представлява интерес. За да се изгради системата от две маси, както можем да я наречем,
и двете страни трябва да имат чувството за приблизително еднаква сила.
Ако искаме да разберем възникването на тази система, трябва да имаме предвид три основни противоречия. Те съществуват навсякъде, където има хора, и всяко общество ги е осъзнавало. Първото и най-очевидно противоречие е това между мъже и жени; второто, между живи и мъртви; третото, за което днес като че ли единствено се мисли, когато се говори за две противопоставени маси, е противоречието между приятел и враг.
Мъже и жени
Ако насочим вниманието си към първото разделение между мъже и жени, то лесно може да се разбере какво общо могат да имат те с образуването на специфични маси. Мъже и жени живеят заедно в семейства. Те могат да проявяват склонност към различни дейности, но човек едва ли може да си представи, че могат да се противопоставят едни на други в обособени и възбудени множества. Трябва да погледнем в миналото към сведенията за първичните отношения в живота, за да си създадем друга представа за формата на това противоречие.
Жан дьо Лери, млад френски хугенот, през 1550 година е бил свидетел на голям празник на племето тупинамбу в Бразилия.
„Заповядаха ни да останем в колибата, където бяха жените. Още не знаехме какво ще правят и тогава от колибата на мъжете, на не повече от трийсет крачки от нас и жените, внезапно се чу приглушен шум. Звучеше като шепнене на молитви.
Когато жените, около двеста на брой, го чуха, вкупом скочиха, наостриха уши и плътно се притиснаха една до друга. Скоро след това мъжете извисиха гласове. Ние ясно чувахме как всички заедно пееха и за да се окуражават повтаряха непрекъснато един вик: „хе, хе, хе, хе!” Бяхме много учудени, когато жените им отговориха със същия вик „хе, хе, хе, хе!” В продължение на четвърт час те ридаеха и крещяха така високо, че ние не знаехме как да реагираме.
Докато ридаеха, те скачаха много ожесточено, гърдите им се тресяха, а около устата имаха пяна. Някои падаха на земята в безсъзнание като хора, които страдат от епилепсия. Имах чувството, че самият дявол се е вселил в тях и ги е подлудил. Съвсем близо до нас чувахме шума и гълчавата на децата, събрани в отделно помещение. Независимо, че повече от половин година общувах с диваците и съвсем добре се бях приспособил към тях, бях - не бих искал да крия - изпълнен с ужас. Питах се как ще завърши всичко това и изпитвах желание отново да се върнем в нашия форт.”
Оргията на вещиците постепенно стихва, жените и децата замлъкват и Жан дьо Лери чува мъжете да пеят в хор така прекрасно, че копнее да ги съзре. Жените се опитват да го задържат, те познават забраната и знаят, че никога не трябва да отиват при мъжете оттатък. Той обаче успява да се промъкне, без да му се случи нищо, и заедно с други двама французи присъства на празника.
Мъже и жени, следователно, са строго разделени едни от други в различни колиби, разположени наблизо. Те не могат да се виждат, но толкова по-ревностно едната група се вслушва в шума на другата. Надават едни и същи викове и се въодушевяват от тях до общо състояние на масова възбуда. Истинските събития се разиграват при мъжете, но във въодушевлението на масите участват и жените. Забележително е как те възприемат първите звуци, които идват от колибата на мъжете, скупчват се плътно, и на дивите викове от там отговарят още по-диво. Обзети от страх, понеже са заключени - в никакъв случай не трябва да излизат - и тъй като не знаят какво се случва при мъжете, тяхната възбуда придобива особен оттенък. Те скачат нависоко, сякаш ще изскочат навън. Наблюдателят забелязва хистерични нотки, характерни за масово бягство, което бива възпирано. Естествената реакция на жените е да побягнат към мъжете, но тъй като върху това тегне тежка забрана, те като че ли бягат на място.
Забележителни са усещанията на самия Жан дьо Лери. Той съпреживява възбудата на жените, но в действителност не може да е част от тяхната маса. Той е чужденец и е мъж. Сред тях и все пак отделен от тях, той се страхува да не се превърна в жертва на тази маса.
На друго място в описанието се вижда, че участието на жените има своеобразно значение. Магьосниците на племето или „караибите”, както ги нарича Жан дьо Лери, най-строго забраняват на жените да напускат колибата си. Заповядват им обаче внимателно да следят пеенето на мъжете. Въздействието на събраните жени върху тълпата на техните мъже може да е от значение дори ако те са много далеч едни от други. За успеха на бойните походи понякога жените допринасят по свой начин. Следват три примера, от Азия, Америка и Африка, следователно от народи, които никога не са били в допир помежду си и, естествено, не са си влияли един на друг!
При кафиритев Хиндукуш жените изпълняват боен танц, докато мъжете отсъстват и са на поход. По такъв начин те вдъхват на воините сила и кураж, повишават тяхната бдителност, за да не допуснат да бъдат изненадани от коварен враг.
При хиваритев Южна Америка, докато мъжете са на боен поход, жените се събират нощ след нощ в определена колиба и изпълняват специфичен танц. Около кръста си носят дрънкулки от черупки на охлюви и пеят заклинателни песни. Този боен танц на жените навярно има особена сила. Той пази техните бащи, мъже и синове от копията и куршумите на врага, приспива бдителността на врага, така че да забележи опасността, когато вече е станало късно, пречи му да си отмъсти за поражението.
„Мирари”се нарича древният танц на жените на Мадагаскар, разрешено е той да се изпълнява само в момента на битката. Пратеници съобщават на жените за началото на битката. Тогава те разпускат косите си, започват танца и по този начин установяват връзка с мъжете. Когато през 1914 година немците настъпват към Париж, жените в Тананарив са танцували мирари в защита на френските войници. Изглежда, въпреки голямото разстояние, той е подействал.
По цялата земя има празници, на които мъже и жени танцуват в обособени групи, гледат се едни други, обикновено танцуват обърнати едни към други. Излишно е да се описват, те са общоизвестни. Съвсем съзнателно съм се ограничил до някои крайни случаи, при които разделението, разстоянието, а също и степента на възбудата са особено очебийни. Тук спокойно може да се говори за двойни маси, които имат дълбоки корени. Двете маси в този случай са добре настроени едни към други. Възбудата на едните трябва да насърчава добруването и разцвета на другите. Мъжете и жените принадлежат към единнарод и са зависими едни от други.
В легендите за амазонките, които изобщо не се ограничават до гръцката античност и за които се срещат примери дори при туземците в Южна Америка, жените завинаги се отделят от мъжете и водят срещу тях война, както един народ срещу друг.
Но преди да започнем да разглеждаме войната, в която най-ярко е изразена опасната и привидно неизбежна същност на двойната маса, е уместно да се хвърли поглед към древното противоречие между живите и мъртвите.
Живи и мъртви
От всичко, което се случва около умиращи и мъртви, важна е представата, че от другата страна действат много повече духове, при които най-накрая ще отиде умрелият. Страната на живите с нежелание дава своя близък. Загубата я отслабва, а ако става въпрос за мъж в разцвета на силите си, живите го преживяват особено болезнено. Те се бранят срещу това, доколкото могат, но знаят, че от съпротивата им няма голяма полза. Онази маса отвъд е по-голяма и по-силна и тя ще го привлече при себе си. Каквото и да се предприеме, става със съзнанието за онази свръхсила отвъд. Трябва да се избегне всичко, което дразни онези. Те имат влияние върху живите и могат навсякъде да им вредят. Сред някои народи масата на мъртвите е източникът, от който се взимат душите на новородените. От тях зависи дали жените ще имат деца. Понякога духовете пристигат като облаци и носят дъжда. Те могат да лишат човек от растения и животни, с които да се прехранва. Могат да вземат нови жертви сред живите. Мъртвецът близък, който е бил предаден само след яростна съпротива, се успокоява вече като част от онази могъща армия отвъд.
Умирането, следователно, е битка, битка между двама неравни по сила врагове. Виковете, които се надават, раните, които сами си нанасят от мъка и отчаяние, навярно са замислени и като израз на битката. Мъртвият не бива да мисли, че са го предали лесно, за него са се борили.
Битката, за която става въпрос, е специфична. Тя винаги бива загубвана, независимо колко смело е водена. Поначало човек има намерение да бяга от врага и всъщност само привидно се създава впечатление, че му се противопоставя с надежда да се отърве от него с ариергарден бой. Битката, следователно, създава впечатление за омилостивяване на умиращия, който скоро ще умножи редиците на врага. Мъртвият, който се преселва отвъд, трябва да бъде добре, или поне да не е твърде лошо настроен. Ако стигне там гневен, той може да предизвика потенциалните врагове към нов опасен грабителски поход.
Същественото в този особен род битка между мъртвите и живите е нейният периодичен характер. Никога не се знае кога отново ще се случи нещо. Може би дълго няма да се случи нищо. Но човек не може да разчита на това. Всеки нов удар идва внезапно от мрака. Няма обявяване на война. След един-единствен смъртен случай всичко може да свърши. Възможно е обаче и да продължи дълго, също като при чума и епидемия. Човек винаги е в отстъпление и то никога няма край.
За отношението на живите към мъртвите ще говорим допълнително. Тук става въпрос за това, те да се разглеждат като двойна маса, чиито части винаги са свързани помежду си.
Третата форма на двойната маса е тази на войната. Тя е, която днес ни засяга най-силно. Човек би дал много, след преживяното през този век, за да я разбере и да я премахне.
Из „Маси и власт”, изд. „Леге Артис”
Превод: Елисавета Кузманова
Редактор: Саня Табакова