Реформа „СВОБОДНИ ПАРИ” – Част 20 в брой 32

Реформа „СВОБОДНИ ПАРИ” – Част 20
Категория: Реформа „СВОБОДНИ ПАРИ”

Как ще бъдат преценени Свободните пари
Теоретикът на икономическите кризи:

Свободните пари ме ощетиха точно толкова, колкото ощетиха и моя колега, автора на теорията за лихвата; те сведоха цялата ми сбирка от теории до отпадъчна хартия.

Изглежда правдоподобно периодът на растеж да се следва от период на упадък. Както е в природата, така трябва да бъде и в икономическия живот, тъй като човекът и всичко, което той създава, е част от природата. Мравунякът и икономическата система на пчелите са продукт на природата, така че икономическата система на хората трябва да бъде същата. Човек расте и отива далече; защо тогава икономическият живот след период на растеж да не завършва с разхлабване? Съсипване е връхлетяло Римската империя, затова икономическа съсипия може периодично, на всеки няколко години, да връхлита икономическия живот на всеки народ под формата на криза. Точно както лятото следва зимата, така и разцветът може да бъде последван от криза.

Колко просто беше с помощта на теориите да се обясни сложния проблем на безработицата! Аз съм готов да връча успокояваща теория, гарантирана, че няма да смущава самодоволството на средната класа. Приспивна песен, а не теория беше това, което се търсеше, и в това отношение циркулиращите обяснения за икономическите кризи бяха най-подходящи:

Като последица от „спекулативните покупки” цените се вдигаха и имаше „трескава активност” във всяка област. Извънредна работа и нощни смени се изискваха, за да посрещнат нарастващото търсене; надниците литваха. Разбира се, този „растеж в горящата къща” бе нездравословна проява, свързана с внезапно сриване накрая. И сриването стана. Естественото търсене падна внезапно при огромно производство от всякакъв вид - и търсенето се провали, и цените паднаха. Всичко без изключение - продуктите на индустрията, на земеделието, на мините, на горите - западна в цената и цялата спекулативна структура се срути с трясък. Сребролюбивите работници бяха погълнали със своята извънредна работа целия „надничен фонд”, а „надничният фонд”, след като бе изчерпан, нямаше работа за всички. Имаше планини от хляб и дрехи и все пак работниците бяха на студено и гладни.

Или да вземем класическата теория на Макиавели - колко убедително е обоснована и колко широко се приема! Тя сериозно е порицавала разхайтването на масите: „Единственото средство, за да процъфтявате, е да се ожените; вие увеличавате своето жалко племе отвъд границите на приличието. При всяко обръщане очите ви се дразнят от бебешки пелени и люлки. Улиците гъмжат от хора; училищата са подобни на заешки развъдници. И сега вашите собствени деца са израснали, за да се тълпят около вас, когато сте без работа, и да намаляват надниците ви. Ниските надници означават падащи цени; падащите цени правят бизнеса губещо приключение и отрязват духа на предприятието още от пъпката. Разпространяването на забранения плод е заразено с първородния грях, но е двойно по-греховно за пролетариата. Тогава въздържайте се, оставете възпитанието, то е за езичника, изпратете дъщерите си в манастир и вече няма да имате работници повече, отколкото са необходими за справяне с наличната работа. С вдигащите се надници цените също ще се вдигнат и ще стимулират предприятието. Умереност във всичко, приятелю мой, както в производството на блага, така и в производството на деца, иначе ще имате свръхпроизводство и на блага, и на потребители.”

Има и нова теория, една от най-добрите в моята сбирка: Признавайки натрупването на богатства в сравнително малко ръце и диспропорцията между покупателната сила и производителната сила на масите, потреблението пада заради малките доходи на масите. Оттук пресищане с непродаваеми стоки на пазара, падане на цените, безработица, депресия и криза. Богатият не е в състояние да консумира над своите нужди, а работниците нямат доходи, за да консумират. Ако доходите бяха справедливо разпределени, потреблението би вървяло в крак с производството и кризите биха се избягнали.

Колко приемливо звучи това! А шумът е съществен, тъй като тази теория е била предназначена за пролетариата и е безполезно да се апелира към интелигентността на тълпа от хора, отглеждани с долнокачествена храна и бира, тълпа, смачквана от коли и неспособна да устои на силния шок.

Да, имам теория за всеки клас на обществото и за всеки вкус. Ако случайно срещна сериозни възражения, ще се обърна към моята резервна теория, която свързва кризите с паричната система. Обикновено думата „пари” е достатъчна да накара възразяващите да замлъкнат. „Това е достатъчно - крещят те. - Ние знаем какво казва Дизраели: да обичаме ближния и че разсъждаването върху паричния проблем е главна причина за лудост и ние не трябва да поемаме риска за опасно претоварване на нашите мозъци с теорията за икономически кризи!” Това беше относително най-простата и най-звучната от моите теории. Аз твърдях, че стоките са почти изключително разположени на пътя на търговията, т.е. тяхната размяна се влияе от агенцията на търговците. Търговецът обаче не купува стоките, ако не очаква да ги продаде с печалба. Очакваната продажна цена трябва да е по-висока от покупателната цена, цената, искана от работника или производителя. Ако цените се стремят да падат, търговецът е неспособен да оцени каква цена трябва да плати, а производителят не може, ударен от връхлетялата го действителна загуба, да сведе предложението си под своята костуема цена. С потребителя случаят е различен. Той купува, плащайки исканата цена. Той се радва, когато цените падат, и му е мъчно, когато се вдигат, като неговото ограничение за цените е собственият доход. Търговецът, напротив, трябва да реализира цена, която надхвърля някакво число, я именно цената, на която е купил стоката. Той не знае дали ще получи такава цена. Неговата продажна цена е несигурна, докато цената за купуване, веднъж спазарена, е окончателна величина.

Когато цените са стабилни или се вдигат, всичко е добре, по всяка вероятност продажбата ще покрива излишъка в разходите, така че търговецът е сигурен, подписвайки поръчките си. Но, когато цените падат и продължават да падат с 1, 2, 5, 10, 20 или 30%, както често се случва, търговецът няма опорна точка и единственото разумно нещо, което може да направи, е да чака. Защото търговецът не може да изчислява своята продажна цена въз основа на разхода си; той трябва да направи оценката на цената, която се надява да реализира. И ако в периода на купуването и препродаването цените падат, той ще е принуден да намали своята продажна цена и да инкасира загуба. Така че най-сигурното нещо, което може да направи във време, когато цените падат, е да отложи поръчките. Защото движещата сила в търговския оборот на блага не е нуждата от стоки, а надеждата за печалба.

Това отлагане на обичайните поръчки на търговеца означава спиране на продажбите на производителя. Но като правило производителят е зависим от редовното освобождаване от своето производство, тъй като не може да складира обемисти и развалящи се стоки. Затова спирането на продажбите го заставя да уволнява работниците си. Заетостта и надниците западат, работниците на свой ред са неспособни да купуват, което довежда и цените до понижаване. Така началното падане на цените създава порочен кръг.

Изводът от всичко това е бил, че трябва да предотвратяваме спадането на цените и че трябва да произвеждаме повече пари. По този начин винаги ще има достатъчно пари за купуване на стоки, а търговците, бидейки осведомени за големите налични резерви на банките и частните лица, никога няма да се тревожат от изгледа за недостиг на пари и криза в цените. Това е било предназначението на биметалния стандарт или книжните пари.

По своята същност никоя от тези теории не ме удовлетворява. Първата, която разглежда кризата като вид природно явление, е толкова груба, че не се нуждае от опровержение. Втората теория, която държи спекулата отговорна за кризата, не изследва дали излишъкът от пари в ръцете на частни лица и професионални спекуланти, които осъществяват спекулата, не е действителната причина за спекулата и, следователно, за самата криза. Какво е издигането на една централна Емисионна банка и даването на монопол за издаване на банкноти за целите на „приспособяване на паричното обращение към нуждите на пазара”, ако банката, с нейната монополна „спекулация”, може да решава насилствено да повиши цените, когато й хареса? И понеже тази теория недоглежда аспектите на въпроса, тя изпада в грешка, изразявайки набожни желания, вместо да посочва необходимата реформа. „Действай, моли се, въздържай се” е всичкото, което тя е трябвало за препоръча срещу кризата.

Освен това тази теория не разглежда действителния мотив за трескавата активност, извънредната работа и нощните смени. Всъщност без това надпрепускване в работата всички спекулации биха били обречени на провал. Каква е ползата на производителя, предлагащ извънреден труд на работниците си, ако те отвръщат, че сегашното работно време е достатъчно за посрещане на техните искания? По този начин сега, ако работниците искат да се присъединят към „трескавата активност”, това е просто защото имат неотложна нужда, която очакват да удовлетворят със заработените надници чрез извънреден труд. Но ако търсенето е толкова неотложно, колкото предлагането, как става кризата? Спекулата, която причинява парични резерви, които търсят пазар, разчита само на общо вдигане на цените, но не обяснява неуспеха на потреблението да върви в крачка с производството или факта, че продажбите обикновено падат с драматична внезапност.

Невъзможността да се обясни защо потреблението и производството, като правило, не се уравновесяват, се дължи на слабия пункт, общ за всички тези теории. Този въпрос обаче крещи гръмогласно за отговор в случая с третата теория, теорията за свръхнаселението. Свръхпроизводството като последица от свръхнаселението тук е издигната като причина за кризата, което е все едно да се каже, че крайно големите прахосничества се дължат на крайния глад! Абсурдността на този аргумент става очевиден, ако имаме на ум, че стоките се произвеждат за размяна и че гладните работници искат и могат да дадат други продукти в замяна на тези, от които се нуждаят. Ако ставаше въпрос просто за свръхпроизводство на някои специални видове блага, да речем ковчези, не би било необходимо обяснение; но има и много неща, например земеделски и промишлени продукти.

Следващата теория, която отдава кризата на недостатъчното потребление като последица от неравното разпределяне на доходите, е съвсем незадоволителна, тъй като не съумява да обясни защо в един момент продажбите опиват до небето, а в следващия момент падат до земята; защо постоянна и латентна причина (в нашия случай неравното разпределяне на доходите) трябва да има остър и внезапен ефект (разцвет и криза). Ако причина е била погрешното разпределяне на доходите, кризата по необходимост трябва да се проявява като непрекъснато латентно условие, постоянен неизменен излишък от продукция; но това е направо обратното на онова, което се наблюдава да става.

Даже приемането, че доходите на богатите класи са надхвърляли личните им нужди, е било грешно, и това бе доказано с дълговете на земевладелците, големи и малки, и техните викове за протест от държавата. Нуждите нямат граница; те са безгранични. Нуждите на тъкачите в Ойленгебирге навярно не са били задоволени с картофените обелки, които им се паднаха; и херцогските диадеми, които американските милионери са купували на дъщерите си, не са достатъчни да усмирят техния копнеж за достойнство. Те протягаха ръка към имперска корона, трупаха милион след милион, трудеха се ден и нощ, намаляваха своя собствен стандарт на живот и, разбира се, този на служителите си, за да я постигнат. И като постигнеха това, щеше да се появи свещеникът и да им каже, че короните на земята са краткотрайни и че те трябва още да работят и да спестяват, за да оставят милиардите си на Църквата и да си осигурят трон в Небесното царство. Между картофените обелки и църковните съкровища се простира океан от желания, достатъчно голям, за да погълне максимума, който хората могат да произведат. Едва ли има човек, толкова богат, че да не желае да стане още по-богат; обратно, жаждата за печалба се развива заедно с успешното й натрупване. Могъщото богатство на нашата епоха никога не би се появило, ако след натрупването на първия милион притежателите му бяха казали: „Ние добихме достатъчно, сега е ред на другите”. Никой богат човек не би позволил излишният му капитал да мързелува, когато има изгледи за доходна инвестиция. Без съмнение интересът беше основното условие за даване в заем парите на капиталиста, но в това отношение най-богатият действа не по-различно от най-бедния спестител на пенса. Няма интерес - няма пари беше ключовият момент в техните действия. Всички спестители правят заема на пари зависим от интереса. Дори ако бяхме изравнили всички доходи, нямаше да се промени фактът, че спестителите, хората, които произвеждат и продават повече блага, отколкото потребяват, не пускат в обращение излишните си пари, ако не им е осигурена лихва. Така дейността на спестителите довеждала до излишък от стоки, стагнация на пазарите и безработица, толкова по-скоро, колкото търговията и индустрията спирали да дават лихва. Причината за кризата лежи във факта, че капиталистите отказват да инвестират парите си, ако не получават лихва и че когато предлагането на къщи, индустриални заводи и други инструменти на производството премине известна граница, печалбата на работодателите пада под минималния добив, достатъчен за плащане на лихвата върху парите, инвестирани от капиталистите*. Когато тази точка бъде достигната, работодателите вече не могатда плащат лихвата, искана от тях, и капиталистите нямат мотив да заемат парите си даром. Те предпочитат да изчакат, тъй като на кризата би могло да се разчита да „облекчи” положението и да възстанови нормалния лихвен процент. Те са намирали за по-изгодно да откажат всякаква краткосрочна лихва, за да направят сигурна по-високата лихва, вместо да приковат парите си в дългосрочна инвестиция с ниска лихва. Една висока лихва може да се изтръгне винаги просто чрез изчакване.

Така че на диспропорцията между дохода и потреблението на богатите класи и между покупателната способност и производителността на работниците не може да се гледа като на истинската причина за кризите.

Последната теория, която свързва кризата с парите, се е доближила до истината. Факт е, че докато цените се стремят надолу и стоките биха могли да се продават само на загуба, никой не мисли да създава нови предприятия или да разширява съществуващите; търговците не купуват стоки, които биха били принудени да продават под цената, на която са ги купили. Очевидна истина е, че при тези обстоятелства кризата става неизбежна. Но тази теория отговаря на въпросите с нови въпроси. Правилно е твърдението, че кризата е еквивалентна на общо падане на цените, но тя не успява да даде задоволителен отговор на въпроса как става падането на цените. Наистина, падането на цените се е обяснявало с недостига на пари и поради това е предлагано като лекарство увеличено производство на пари (биметален стандарт, книжни пари), но е липсвало доказателство, че след нарастването на паричния резерв предлагането на тези пари би се нагодило към предлагането на стоки и особено, че парите могат да бъдат доставени на пазара, когато лихвеният процент е започнал да запада. А, след всичко казано, това е спорният въпрос.

Този пункт не е напълно недогледан; било е предложено да се разделят парите от металите чрез премахване на правото за свободно сечене на сребърни и златни монети, така че производството на пари (не предлагането на пари) да може да бъде регулирано: повече пари да се произвеждат, когато цените са паднали, и по-малко, когато са се вдигнали. Предполагало се е, че чрез този прост метод предлагането на пари би могло винаги да се нагоди към търсенето.

Това предложение никога не е било внедрено в практиката, което е цяло щастие, тъй като това би доказало провала му. Авторите са бъркали натрупването на пари с предлагането на пари, вярвайки, че щом големият запас от картофи е равностоен на голямото предлагане на картофи, същото трябва да бъде и в случая с парите. Но това не е същото. Предлагането на картофи, или каква да е друга стока, съответства точно на запаса, защото складирането въвежда тежки разходи. Ако традиционната форма на парите приличаше на общия ход на стоките, тогава не би било възможно да се спестяват пари без разход и предлагането на пари справедливо можеше да се оценява като натрупване. Но, както знаем, случаят не е такъв. Предлагането на пари зависи абсолютно от волята на собствениците им. И нито едно пени няма да бъде пуснато в обращение, докато не се получи лихва. Няма ли лихва, няма пари, дори ако натрупването на пари е нараснало стократно.

Сега да предположим, че такава реформа в системата за издаване на пари е постигнала целта си, а именно, предотвратяването на търговска депресия и остра криза. Страната, възприела реформата, тогава бързо би се затрупала с къщи, индустриални заводи и прочие, и тези неща би трябвало да провалят даването на обичайната лихва. Тогава старият кръг би стартирал отново: спестителите на пари и капиталистите биха се противопоставили на намаляването на лихвения процент, а работодателите биха били неспособни да плащат стария процент. Хилядагодишният опит е научил притежателите на пари, че парите им донасят 3, 4 или 5% лихва, според инвестицията, и че за да получат този лихвен процент, те трябва само да чакат. Така че те чакат.

Но, докато собствениците на пари чакат, търсенето на стоки се проваля, а цените падат. Това на свой ред би трябвало да разтревожи търговията, която, при неизвестно бъдеще, би трябвало да връща поръчките. И така би трябвало отведнъж да застанем лице в лице със спад, безработица и криза.

Наистина, било е предложено в такива случаи държавата да помогне на работодателите да продължават, доставяйки им пари при ниска лихва или, ако е нужно, без лихва. По този начин държавата би трябвало да замени парите, изтеглени от обращението от спестителите и капиталистите. Но до какво би довело това? От една страна, до безполезни за капиталистите маси от книжни пари, а от друга страна, до съответната маса от бонове и дългосрочни менителни полици в националното съкровище, такива бонове, каквито искат работодателите, неподложени на изземване в кратък срок.

Тази маса от книжни пари, натрупани от частни лица (всички частни богатства в крайна сметка би трябвало да се възприемат в такава форма), може някой ден да бъде поставена в движение от някакво тривиално събитие и тези пари, бидейки обезщетени на пазара в замяна на стоки, могат внезапно да станат огромна маса от търсене, което държавата би била безсилна да контролира посредством боновете и дългосрочните полици. По този начин цените биха литнали до небето.

Цяло щастие е, че избягахме от тази опасност, въвеждайки Свободните пари, тъй като зловещият провал на частичната реформа, разбира се, би се използвал като аргумент срещу теорията за книжните пари и отново, може би за век, бихме изпаднали във варваризма на металните пари.

Свободните пари правят предлагането на пари независимо от всякакви условия; точното количество пари, което е пуснато в обращение от държавата, се доставя на пазара. Това, което би трябвало да се въведе много отдавна, а именно, предлагане на пари, което да е подобно на предлагането на картофи, и което винаги да бъде равно на резерва, за пръв път става реалност. Предлагането на пари вече не върви по независим път; то престава да бъде произволен акт; то не се влияе от човешката воля. Сега количествената теория се държи добре, дори в простата й форма, понякога наричана „груба”.

Как може да се случи криза при тези обстоятелства? Дори ако лихвеният процент намалява, дори ако той падне под нулата, пари ще бъдат предлагани. И дори да се появи тенденция цените да падат, държавата отново ще ги вдигне просто чрез нарастване на паричния резерв. Следователно, предлагането на пари при всички мислими обстоятелства уравновесява предлагането на стоки.

Щом Свободните пари не допускат кризи, ние трябва да търсим причините за кризите на традиционните пари в пункта, където традиционната форма на пари се отличават от Свободните пари. А разликата лежи в мотивите, контролиращи предлагането на пари сега и преди. Преди лихвата беше същественото и очевидно условие за обращението на парите; докато сега парите се доставят без лихва.

Преди, когато настъпваше общо падане на цените (вече индикация, че предлагането на пари е недостатъчно), парите се изтегляха от пазара (защото при падащи цени никой не купува или неможе да купува суровини, без да си навлече риска да загуби в производството) и в този случай общото падане на цените често се развиваше в диво всеобщо боричкане за готови пари, което неизбежно устремяваше цените към най-ниските дълбини. Докато сега пари се предлагат при всички мислими обстоятелства.

Преди, когато настъпваше общо вдигане на цените (показател за крайно предлагане на пари), тогава всички частни резерви от пари търсеха пазара, защото всеки се стремеше да участва в очакваното по-нататъшно вдигане на цените с възможно по-голям запас от стоки и индустриални акции. Това правеше очакваното вдигане неизбежно, насилствено повишавайки цените до най-високите равнища, достигани от предлагането на всички частни парични резерви. Докато сега, при Свободните пари, цените въобще не могат да растат, защото вече няма частни резерви от пари.

Сумата от пари, предлагана на пазара, т.е. отговорът на въпроса дали капиталистът трябва или не трябва да купува стоки, често се определя от догадки, обществено мнение, настроение, често просто от мръщенето или усмивката на суверена. Ако е звучало усвояването на „водещия” запасите гешефтар и чудесното време е съвпадало с някаква благоприятна част от сведения, „духът” на пазара се е сменял и вчерашните продавачи са ставали купувачи днес. Предлагането на пари е било сламка, духната от вятъра. И нека да разгледаме случайната мода, при която са се произвеждали парите! Добре е, ако копачите намерят злато; ако не намерят, преживяваме без него. Цялата търговия през Средните векове, преди откриването на Америка, трябва да е била осъществявана със запасите от злато и сребро, наследени от римляните, защото тогава всички мини са били изчерпани. Търговията и трафикът са били ограничени до минимум, понеже оскъдността на средствата за размяна не е позволявала разделението на труда. Оттогава е било открито много злато и сребро, но колко неравномерни са били тези открития! Те са били „намерени” в пълния смисъл на думата.

Към тази флуктуация в откриването на злато се добавят и колебанията в паричната политика на различните страни. Когато някоя държава (Италия, Русия Япония) е въвеждала златен стандарт чрез заемане на чуждо злато, тя по този начин е оттегляла огромни количества злато от пазарите, а когато се е възвръщала към стандарта на книжните пари, е изтласквала златото обратно към външните пазари.

Така при повечето изменящи се и конфликтни обстоятелства предлагането на пари е ставал спорен въпрос. Това е била причината за икономическите кризи. Това е разликата между предишните парични системи и Свободните пари.

*Конкуренцията между притежателите на жилища по отношение на наемателите има същия ефект, както конкуренцията между собствениците на индустриалните предприятия по отношение на работниците: тя понижава лихвения процент. В първия случай намалява рентата, във втория случай повишава надниците.

Превод от английски:
Георги Е. Андреев

Статията е прочетена 1186 пъти
Назад към брой 32Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017