Как ще бъдат преценени Свободните пари
Теоретикът на лихвата:
Свободните пари ограбват целия мой интелектуален капитал. Моите най-изискани теории бяха отхвърлени чрез тази омразна иновация. Лихвата, която от дълбините на историята винаги е оставала на едно и също равнище, сега, в крайно пренебрежение към всичките ми теории, е стартирала в своето движение към нулата. И тези заеми без лихва, които винаги са ми изглеждали просто като утопична мечта, сега се считат не само за възможни, но и за вероятни. Заеми без лихва! Пари, машини, къщи, фабрики, стоки, суровини -а вече няма капитал! Главата ми се върти!
Убедителната „теория за полезността”, привлекателната „теория за оплодотворяването”, възпламеняващата „експлоатационна теория”, малко буржоазната, но толкова по-популярната „теория на въздържането”* и каквато и друга да призова, са се сринали с пришествието на Свободните пари.
Очевидно този процес е естествен. Наистина, даващият заеми, инструменти за производство, неизбежно си осигурява лихва за своята „услуга”. Все пак лихвата пада до нула и капиталистите (ако още могат да бъдат наречени така) се радват, когато някой се съгласи да вземе техните пари без никакво друга условие освен простото възстановяване на заетата сума. Те казват, че конкуренцията е нараснала до такава степен, че за тях е по-изгодно за заемат пари по този начин, отколкото да ги държат вкъщи като резерв за бъдеща употреба. Защото вкъщи част от парите би се загубвала ежегодно чрез обезценяване, така че е по-добре да се дават назаем даже без лихва, за ипотека или менителна полица, които могат да бъдат отново превърнати в готови пари чрез продажба или дисконтиране. Наистина, няма лихва, но няма и никаква загуба от обезценяване.
Безлихвените заеми сега са не само за даващите заеми, но също и за взимащите. Кой някога си е представял такава възможност!
Все пак сега тя е осъществена, така че какво да прави спестителят? Човек спестява за бъдещето, за стари години, за поклонничество в Йерусалим, за трудни времена, за сватба, за болест, за децата си и т.н. Но какво да прави със спестяванията си междувременно, докато се появи нужда?
Ако купува дрехи, храни, дървен материал и прочие и ги складира, не е по-добре, отколкото да пази Свободни пари, тъй като всички подобни запаси са подложени на ръжда, гниене и разваляне. Тук може да се възрази, че златото и скъпоценните камъни могат да се пазят безкрайно дълго без повреда, но какво би станало, ако тази форма на спестяване стане всеобща? Колко високи биха станали цените им през добрите години, когато всеки може спестява; колко ниско биха паднали те, когато след лоша реколта или във военно време спестяванията (т.е. златото и скъпоценните камъни) бъдат занесени на пазара в големи количества? Скъпоценните камъни са неща, които хората купуват последни и продават първи. Експериментът не би се повторил, тази форма на спестяване би се провалила по плачевен начин. (Това е вярно и за виното, за което се казва, че колкото по-дълго се пази, толкова по-добро или по-ценно става).
Сигурно е, че е по-изгодно да се инвестира в облигации. Правителствените застраховки, менителните полици и прочие, въпреки че не дават лихва, винаги са конвертируеми за готови пари без загуба.
Може да се попита защо тогава да се строят къщи или да се купуват индустриални акции? Но сега хората строят и купуват жилища, въпреки че къщите също са спрели да дават лихва. Те се задоволяват със сумите, изписвани ежегодно за обезценяването, които наемателите плащат в рентата. Тази форма на инвестиране е даже малко по-изгодна от купуването на правителствени застраховки, тъй като дава редовна възвращаемост и е в крачка с обезценяването на къщата (фабриката, машините, кораба и т.н.) и даже остава залог, а именно, собственост в ръцете на заемодавеца. Ето защо толкова много продължава строителството, въпреки че рентите стигат точно да се платят ремонтите, обезценяването, данъците и застраховките против пожар; ето защо къщите се считат като добро средство за спестяване.
Трудно е да се схване фактът, че хората, все пак построили къщи, позволят да получават като рента само възвръщане на капитала без лихва. Често се счита за научно установено, че парите са породили лихвата само защото инструментите за производство пораждат лихва и че лихвоносителната сила на парите е била фундаментално прехвърлена върху взетата назаем сила. Сега обаче изглежда, че е истина обратното, защото къде другаде Паричната реформа би могла да повлияе върху лихвата?
Всъщност е нелогично да се каже: „парите дават лихва, тъй като могат да бъдат използвани като инструменти за производство, даващо лихва.” Защото не може да се обясни как инструментите за производство, даващи лихва, са се продавали за пари, за които се обявява, че са безплодни. Може ли волът да даде мляко, като го смените за крава? Безсмислица е да се говори за прехвърлени или заети качества; такова прехвърляне на качества и сили е съвсем невъзможно в икономиката, както и в химията. Ако парите не са имали присъща им сила да събират лихва, откъде е идвал доходът, извлечен от издаването на пари?
Ако парите са били неспособни чрез собствената си сила да събират лихва, то лихвоносещите инструменти на производството и безплодните пари биха били несъизмерими неща, недопустими в никакво сравнение и затова неразменяеми. Има много неща, които не могат да бъдат купени с пари. Каква обаче цена е била плащана за парче земя с рента от 1000 долара? Изчислението се е основавало на факта, че 100 долара пораждат 5 долара лихва, а цената на земята е толкова пъти по 100, колкото 5 се съдържа в 1000. Но каква е в същността си тази стойност, произлизаща от 5%?
Така че не може да става въпрос за „прехвърлена” сила; лихвоносещата сила е била присъща сила на парите. Но къде е било скрито това тяхно качество? Преди би било трудно да се открие, но сега при Свободните пари като обект за сравнение трудността изчезва. Тъй като Свободните пари са показали загубване на лихвоносещото качество, ние само трябва да открием разликата в двете парични форми, за да положим оголен източника на лихвата. Свободните пари се отличават от традиционната форма на парите с това, че са подчинени на вътрешна принуда да бъдат предлагани в замяна на стоки, докато традиционната форма на пари бе свободна от такава принуда. Тогава тук, при абсолютната свобода на притежателя на метални пари да предлага своята собственост за размяна, където пожелае, и при силата на капиталиста и спестителя, които контролираха предлагането на пари, ние трябва да търсим
източника, от който води началото си лихвата.
Несъмнено парите са незаменими за търговията, за размяната на продуктите от разделението на труда. Защото какво правят производителите на блага, когато не могат да продадат своите продукти срещу пари? Спи ли мебелистът в своите ковчези, яде ли фермерът своите картофи? Нищо подобно, те се опитват да въздействат върху продажбата чрез намаляване на цените; всички те се опитват да привлекат пари, понижавайки претенциите си. Капиталистът и спестителят, ако са оттеглили пари от обращението, биха могли да ги върнат само ако им е обещана лихва. И в готовността на притежателя на стоки да предаде част от своята продукция, за да може да използва парите, те очевидно са намирали основата добре подготвена за събиране на лихва: „Вие искате пари за взаимна размяна на вашите продукти, а тези пари са затворени в нашите каси. Ако желаете да ни платите нещо заради тяхната употреба, ако желаете да ни платите лихва от 4% годишно, можете да ги имате, иначе ние ще завъртим ключа и вие ще трябва да правите прехвърлянето без тях. Лихвата е условието ние да сложим оръжието. Да погледнем по същество: ние можем да чакаме, ние не сме заставени от природата на нашите пари да ги предадем”.
Казано по-ясно, от собствениците на пари е зависело дали търговията ще продължи с пари или без пари. В същото време държавата прави употребата на пари неизбежна, събирайки данъци с тях. Следователно, собствениците на пари винаги са можели да изнудват лихва. Подобно на мост над река, разделяща пазара на две, който е охраняван от събирач на такси за преминаване. Тъй като мостът е необходим за трафика между двете половини на пазара, а само събирачът на такси може да го затваря и отваря, той е в състояние да събира такса за стоките на пазара.
Лихвата е такса, която производителите на блага са били принудени да плащат на собствениците на пари за използването на средството за размяна. Да няма лихва значи да няма пари; да няма пари значи да няма размяна на стоки; да няма размяна значи безработица и глад. И за да не умре от глад, производителят на блага е плащал лихва.
Лихвоносещата сила на парите не е била „взета на заем” или „прехвърлена” сила. Това е качество на металните пари, произлизащо от факта, че за производство на пари е бил избран материал, който държи привилегировано място между другите продукти на земята - защото може да бъде запазен безкрайно дълго без повреда и без разходи, докато всички други продукти на човешката индустрия се развалят, остаряват и опазването им е скъпо.
Това обяснява защо хората са разменяли поле за пари. Защото и полето, и парите, всяко поради своята сила, са давали рента. За да се установи разменното отношение между двете неща, е трябвало само да се изчисли сумата от пари, която ще произведе лихва, равна на рентата от полето. Полето и парите са били напълно сравними предмети. В случая с полето не става въпрос за „взета назаем” или „прехвърлена” лихвоносеща сила, същото е вярно и за парите.
Изтърканата и безсмислена фраза за „прехвърлената” сила на парите напълно ме разочарова, тъй като за парите, за средството за размяна, присъщ е бил капиталът.
Нека да разгледаме какво може да се случи, ако издигнем някакъв вид капитал, който да бъде средство за размяна на всички стоки:
1. Парите могат да бъдат капитал само като цена на стоките, защото парите събират такса върху стоките, която ги обгербва под формата на капитал.
2. Когато стоките трябва да плащат лихва, самите те не могат да бъдат капитал. Нито може да им се присвои ролята на капитал в техните взаимни отношения с парите. Те биха престанали да бъдат капитал.
3. Ако стоките в търговията ни изглеждат капитал поради продажната си цена, която освен производствените разходи и търговската печалба включва и капиталовата лихва, обяснението е, че търговецът вече е приспаднал тази лихва от възнаграждението на производителя или работника в цената за купувача. Стоките просто плащат на банковия куриер за паричния капитал. Ако продажната цена е 10 долара, търговската печалба - 3, а лихвата – 1 долар, производителят получава 6 долара.
От това следва, че ако средството за размяна, парите, не са от само себе си капитал, цялата размяна на стоки би се извършвала без никакво натоварване с лихва. Ето това е, което Прудон винаги е поддържал, и изглежда, че е бил прав.
Нека сега разгледаме въздействието на такова средство за размяна, което от само себе си е капитал, върху създаването на инструменти за производство. Как са се появили инструментите за производство (машини, кораби, суровини и прочие)? Дали все пак човекът е направил своите собствени инструменти за производство извън суровите материали, намерени в собствената му земя? Възможно е това да се е случвало по изключение, но общо правило е, че инструментите за производство е трябвало да бъдат купени и платени със сума от пари. Основният капитал на различните предприятия е сума от пари, които са влезли на първата страница на главната счетоводна книга. Но тъй като тези пари, плащани за инструменти за производство, са по същество капитал, и тъй като собствениците на капитал просто заключвайки ги, могат да предотвратят създаването на предприятие, ясно е, че те няма да авансират никакви суми за предприятия, които не дават лихва. Ако мога да получа 5% върху моите пари от продажба и покупка на стоки, очевидно е, че няма да се задоволя с по-малко в производството им. Ако мога да събера руда на повърхността, няма да копая шахта.
Оттук следва, че броят на построените къщи е ограничаван от факта, че рентите трябва да останат достатъчно високи, за да включват лихвения данък, който парите изискват. Ако случайно са били построени много къщи, ако предлагането е по-голямо от търсенето, рентата пада, разбира се, и къщите не дават изискваната лихва. Тогава работниците в строителния занаят се уволняват и строежът на къщите се преустановява. Възобновява се след увеличаване на населението, когато търсенето на жилища нарасне до степента, при която рентата отново дава пълната лихва, изисквана от парите. Само тогава строителният занаят стартира отново.
Абсолютно същото е и с индустриалните предприятия. Когато те станат толкова многобройни, че се наложи търсенето на труд да вдигне надниците до степен, при която работодателите вече не са способни да изцеждат капиталова лихва извън цената на продукта, създаването на нови предприятия се прекъсва. Възобновява се, когато увеличаването на броя на свободните работници и последвалото нарастване на предлагането на труд отново намали надниците и позволи събиране на лихва.
Инструментите за производство ни изглеждат капитал само защото те са създадени от паричен капитал; и паричният капитал изкуствено ограничава тяхното създаване, така че да постави себе си в привилегирована полиция в отношенията с работниците. Винаги има по-малко инструменти за производство, отколкото работници, и този излишък от работници - последица от съкращаване на фабриките - потиска надниците под продукт от труда.
Картината все пак става ясна, ако разглеждаме работодателя просто като съдържател на заложна къща, който авансира необходимите пари към работника за машини и суровини и ги връща с продукцията на работниците.
Парите са контролирали абсолютно размяната на стоки и създаването на инструменти за производство. Всяко нещо е било подчинено на тях. Те са се намесвали между потребителя и производителя, между майстора и работодателя, разделяйки тези, които естествено са били предназначени да се обединяват, и експлоатирайки възникналите от това затруднения. Тяхната плячка е била наречена лихва.
Едва сега започвам ясно да разбирам защо със Свободните пари лихвеният процент пада и вече приближава нула.
Парите вече не могат да се задържат извън пазара; независимо от лихвата, те трябва да се пуснат в обращение - направо в размяната на стоки или косвено като заем. Те не могат да се намесят между производителите и да ги разделят; въпреки хищническата си природа парите са принудени да извършват функцията си и да действат като средство за размяна на стоки. Парите вече не са тиранин или бандит, пречещ на размяната на стоки; те са станали безплатен слуга на размяната. Сега стоките не са изключени от пазара, никой не уволнява работници, лихвеният процент пада, размяната на блага продължава независимо от лихвата.
Когато работата продължава редовно, хората спестяват. Огромни суми са спестени и вложени в банките, за да бъдат предложени като заеми. И ако това продължава година след година, ако работниците не са принуждавани отново и отново от завръщащите се икономически кризи да подяждат спестяванията си, трябва да дойде време, когато парите, предлагани от спестовните каси като заеми, вече няма да се търсят, време, когато вземащите заеми ще казват: „Построили сме толкова много жилища, че не можем да намерим наематели за тях; построили сме толкова много фабрики, че не можем да намерим майстори за тях. Защо продължаваме да строим, щом дори сега намираме, че е трудно да се плаща лихва?” Но тогава спестовната каса ще отговори: „Не можем да оставим вашите пари бездейни, не можем да ги натрупваме. Свободните пари ни принуждават да ги даваме назаем. Вие не искате заем на 5, 4 или 3%, вие искате да се пазарите. Ако ние ви позволим да имате парите при 2, 1 или 0%, вие можете съответно да намалите вашите ренти, при което тези, които са удовлетворени с една стая, ще дават под наем две, а онези, които имат пет, ще искат десет. Тогава ще сте способни да построите повече жилища. Има реална нужда от жилища, въпросът е само в цената. Така че вземете парите при 2%, ако 3% сега са повече, отколкото можете да платите. Продължителният строеж намалява рентите ви, но не можете да претърпите загуба, тъй като ще се снабдите със съответно по-евтин паричен заем. Не можевие или ние да имаме недостиг от пари, още повече че ние намаляваме лихвения процент, а вие намалявате рентите – сумите, които спестителите ще отклонят, ще бъдат по-големи и ще преминат у нас. Нито има опасност това голямо количество пари да вдигне цените, защото всяко пени предварително ще бъде изтеглено от обращение; обемът на парите трябва да остане непроменен. Тези, които са спестили парите, са произвели и продали повече стоки, отколкото са консумирали, така че има излишни стоки, съответстващи на сумите от пари, които ви доставяме. Затова вземайте пари без тревога. Ако лихвата, давана от вашите къщи падне, ние ще следваме процеса с нашата парична лихва, дори ако чрез това лихвата трябва да се понижи до нула. Защото дори при лихва от 0% ние ще сме принудени да даваме пари назаем.
Но не само ние сме под принуда, вие сте в същото положение. Ако вие се опитате да поддържате рентата от вече съществуващите домове, прекъсвайки техния брой, и по този начин отхвърлите нашето предложение, ние ще посочим, че има други строители, които не притежават къщи и не са обвързани с такива съображения. Ще им дадем пари за строеж и новите жилища ще бъдат построени, независимо дали това ви харесва или не.”
Същото е и с промишленото предприемачество. Ако парите са налични при 0%, работодателят не може да извлича лихва от своето предприятие, било под формата на намаляване на надниците, било под формата на нарастване на цените. Това е законът за конкуренцията.
*Тази терминология е взета от трактата за лихвата на Бьом-Баверк.
„Теорията за нетърпението” на Ирвинг Фишер принадлежи на теориите на въздържанието за лихвата.
Превод от английски:
Георги Е. Андреев