Eсе ХVII от поредицата на Елиас КАНЕТИ за характера на масите
Насъсканата маса се образува в името на някаква бързо достижима цел. Тя й е известна, точно обозначена и близка. Настървената маса има за цел да убива и знае кого иска да убие. С несравнима решителност се хвърля към тази цел – невъзможно е да бъде излъгана в нея. Достатъчно е целта да се оповести,
достатъчно е да се разпространи кой трябва да бъде погубен, за да се образува маса.
Концентрацията върху убиване е от особен вид и по интензивност не може да бъде надмината. Всеки иска да вземе участие, всеки замахва. За да може да нанесе удар, всеки се стреми да е най-близко до жертвата. Ако не може да я улучи, иска да види как ще бъде улучена от другите. Всички ръце сякаш са на едно и също същество. Все пак ръцете, които улучват, имат по-голямата стойност и тежест. Целта е всичко. Жертвата е целта, но тя е също и точката на най-голямата плътност – тя съсредоточава в себе си действията на всички. Цел и плътност съвпадат.
Важна причина за стремителното нарастване на насъсканата маса е безопасността на начинанието.
Безопасно е, защото превъзходството от страна на масата е колосално. Жертвата не може да им стори нищо. Мъчи се да бяга или е пленена. Не може да отвръща на ударите, в своята безпомощност тя е само жертва. Но е обречена на гибел. Съдбата й е предопределена, никой не се страхува, че ще понесе наказание за смъртта й. Разрешеното убийство замества всички убийства, от които човек е трябвало да се откаже, страхувайки се от тежки наказания. Повечето хора не могат да устоят на убийство, което е безопасно, разрешено, препоръчано и споделено с много съучастници. Към това трябва да се прибави, че страхът от смъртта, която заплашва всички хора и мисълта за която винаги живее у тях в най-различни форми, дори когато вниманието не е съсредоточено непрекъснато върху нея, превръща в необходимост едно прехвърляне на смъртта върху другите. Образуването на насъсканата маса задоволява тази потребност.
Това начинание е толкова лесно осъществимо и се разиграва така мигновено, че трябва да се бърза, за да се стигне навреме. В бързината, възбудата и увереността на такава маса има нещо зловещо. Това е въодушевление на слепци, които са най-слепи, когато внезапно повярват, че са прогледнали. Масата тръгва към жертва и екзекуция, за да се отърве ненадейно и като че ли завинаги от смъртта, отредена за всички, които са част от нея. Онова, което в действителност става, е пълна противоположност на надеждите им. В резултат на екзекуцията (но едва след нея) те повече от всякога се страхуват от смъртта. Масата се разпада и се разпръсва по начин, който прилича на бягство. Колкото по-издигната е била жертвата, толкова по-голям е техният страх. Те могат да останат заедно само ако серия подобни събития следват много бързо едно след друго.
Насъсканата маса съществува много отдавна, тя е издънка от най-старата динамична единица, която е известна на хората - ловната орда. За ордите, които са малобройни и в много отношения се различават от масите, по-късно ще говорим с подробности.
Сред видовете смърт, които се налагат на отделни индивиди от някоя орда или от някой народ, могат да се различат две главни форми: едната е прокуждането. Човекът се оставя там, където е беззащитен и изложен на дивите животни, или там, където ще умре от глад. Хората, част от които е бил преди, не бива да имат вече нищо общо с него – те не бива да го подслоняват или да му дават храна. Всяко общуване с него ги вини и опетнява. Самотата в нейната най-сурова форма е най-страшното наказание – отделянето от свойствената среда е мъчение, което са успявали да превъзмогнат само малцина, особено при примитивните обществени отношения. Една разновидност на това изолиране е предаването в ръцете на врага. То се възприема като особено страшно и унизително, особено когато се касае за мъже и не става по време на бой.
Другата форма е колективното убиване. Извеждат осъдения на полето и го убиват с камъни.Всеки взима участие в убиването; улучен от камъните, хвърляни от всички, виновният се строполява. Никой не е избран за палач, убива цялата общност. Камъните представляват общността, те са белегът на нейната присъда, на нейното дело. Дори там, където убиването с камъни не се прилага, тази склонност към колективно убийство съществува. Смъртта чрез изгаряне не е по-различна. Огънят действа вместо множеството, което е пожелало смъртта на осъдения. Пламъците обхващат жертвата от всички страни, би могло да се каже, че отвсякъде я нападат и убиват. В религиите, в които фигурира преизподнята, се прибавя още нещо: колективното убиване чрез огъня – символ на масите, се свързва с идеята за прокуждане в пъкъла, предоставяне на враговете в ада. Пламъците на преизподнята се издигат към земята и прибират полагащият им се еретик. Обсипването на някои жертви с дъжд от стрели, както и разстрелването на някой осъден на смърт от войници, се извършва от екзекутираща група, която е избрана и е част от цялата общност. При заравянето на хора в мравуняци, обичай, известен в Африка и другаде, това тягостно дело се предоставя на мравките, които заместват многобройната маса.
Всички форми на публичната екзекуция са свързани с древната практика на колективното убийство. Истинският палач е масата, събрана около ешафода. Тя одобрява спектакъла – обладана от страстна възбуда, се стича отдалеч, за да гледа всичко от начало до край. Тя не допуска жертвата да й се изплъзне. Вестта за осъждането на Христос е свързано с този процес, с неговата същност. Онова „Разпни го!” отеква от масата. Тя е истински активната, в други времена тя сама би се погрижила за всичко и би убила с камъни Христос. Съдът, който обикновено води заседанията си пред ограничен брой хора, замества голямото множество, което по-късно присъства на екзекуцията. Смъртната присъда, произнесена в името на правото и звучаща абстрактно и недействително, става истинска, когато се изпълни пред множеството. Защото всъщност правосъдие се раздава в името на множеството и с публичността на правосъдието се има предвид масата.
Средновековието извършва своите екзекуции с помпозен блясък и те протичат колкото е възможно по-бавно. Случва се жертвата да отправя към зрителите назидателни речи. Тя е загрижена за съдбата им, те не трябва да й подражават. Тя им показва докъде се стига с такъв начин на живот. Те се чувстват немалко поласкани от нейната загриженост. Оказва й се последно благоволение още веднъж да стои като равна сред тях – един добър човек като тях, който заедно с тях отрича и осъжда предишния си живот. Разкаянието на злодеи и неверници пред лицето на смъртта, към което духовниците се стремят с всички средства, има освен изтърканото съображение за спасението на душите им и този смисъл: то трябва да преобрази насъсканата маса чрез предчувствие за бъдеща празнична маса. Всеки трябва да чувства, че е подкрепен в своята добродетелност, и да вярва в наградата, която го очаква в отвъдното.
По време на революция екзекуциите протичат по-бързо. Парижкият съдия-изпълнител Самсон е горд от това, че на неговите помощници не е нужна повече от „минута за човек”. Трескавото състояние на масата в такова време до голяма степен се дължи на това, че безброй екзекуции следват бързо една след друга. За масата е важно палачът да покаже главата на обезглавения. Само това и нищо друго донася мига на разтоварването. На когото и да е принадлежала главата, той вече е повален; в краткия миг, когато се втренчва в масите, това е глава като главите на останалите хора. Дори да е стояла върху раменете на крал, чрез светкавичния процес на повалянето пред очите на всички тя е приравнена с главите на другите. Масата, която тук се състои от глави, вторачили очи, изпитва чувство за равенство в мига, в който тази глава също се вторачи в нея. Колкото по-могъщ е бил екзекутираният, колкото по-голяма е била дистанцията, която по-рано ги е деляла, толкова по-голяма е възбудата на нейното разтоварване. Ако е бил крал или друг владетел от подобен ранг, този обрат прибавя още по-голямо удовлетворение. Правото на кърваво правораздаване, което толкова дълго се е падало нему, сега вече е упражнено върху него. Убиват го онези, които по-рано той е убивал. Значението на този обрат не е за подценяване - налице е една форма на масата, която се образува само чрез обрат.
Въздействието на главата, която държат пред множеството, в никакъв случай не се изчерпва с разтоварването. Докато с чудовищна сила я разпознават като една от техните, докато тя, така да се каже, пада сред тях и не струва повече от тях, докато тя по такъв начин се изравнява с тях, всеки вижда себе си в нея. Отсечената глава е и опасност. Масата е надникнала в мъртвите й очи толкова алчно, че вече не може да се откъсне от нея. Тъй като тази глава принадлежи на масата, самата тя е ранена от нейната смърт: заболяла и залиняла по мистериозен начин, масата започва да се разпада. Тя се разпада поради бягството си от нея.
Разпадането на насъсканата маса, получила жертвата си, е изключително бързо. Тази зависимост е добре известна на застрашени владетели. Те подхвърлят на масата някоя жертва, за да спрат нейното нарастване. Много политически екзекуции са били извършени само с тази цел. От друга страна, говорителите на радикалните партии често изобщо не са наясно, че с постигането на целта – публичната екзекуция на някой опасен враг – повече навреждат на себе си, отколкото на вражеската партия. След подобна екзекуция може да се случи масата на техните привърженици да се отдръпне и дълго време или никога вече да не достигне предишната си многобройност...
Отвращението от колективното убийство носи клеймо с днешна дата. То не бива да се надценява. И днес всеки взима участие в публични екзекуции чрез вестника. Само че, както всичко друго, и това е станало много по-удобно. Човек си стои на спокойствие в къщи и сред стотиците подробности може да се спре на онези, които особено го възбуждат. Чрез одобрение се присъединява се към извършеното едва когато всичко е отшумяло и ни най-малко чувство за вина, породено от мисълта за съучастие, не помрачава наслаждението му. Той не е отговорен за нищо: нито за присъдата, нито за свидетеля, нито за неговия репортаж, нито за вестника, който е отпечатал репортажа. Но знае за извършеното повече, отколкото в предишни времена, тъй като тогава е трябвало да върви, да стои с часове и в крайна сметка е виждал съвсем малко. В читателите на вестници се е съхранила насъскана маса. Макар и укротена, тя е още по-безотговорна поради дистанцията на времето, би могло да се каже, че те са нейната най-подла и същевременно най-стабилна форма. Тъй като дори не е нужно да се събира, тя избягва момента на разпадането, а да разнообрази битието й се грижи всекидневно издаваният вестник.
Подготвил за печат: