„Моят идеал е бил и е – свободна България. За това съм мечтал още през 1862 година… Моето сърце принадлежи на българите и в своите мечти аз желая на българския народ да процъфтява “ – от речта на граф Игнатиев на митинг в София през септември 1902 г.
Граф Игнатиев е роден на 29 януари 1832 г. Още от детските си години се отличава с голяма интелигентност и трудоспособност. След като решава да се посвети на военна служба, той завършва с отличие Пажеския кадетски корпус, името му е било изписано на почетната мраморна плоча. През 1849 г. е зачислен като корнет в Лейб-гвардейския хусарски полк на Негово Величество, като продължава образованието си. При завършването на Военната академия на 7 ноември 1851 г. получава голям сребърен медал, което е било голяма рядкост за онези времена.
Скоро, обаче, Николай Павлович започва своята дипломатическа дейност.
Първата забележителна стъпка на Игнатиев в дипломатическата сфера е делото за разграничаване на земите в Бесарабия, разгледано на конференцията: Австрия, подкрепена от Англия, желае да се възползва от недоглеждането на руските дипломати и, ако е възможно, да отдалечи Русия от Дунав и Прут, включвайки в отстъпените на Молдова Болград, Комрад и колкото се може повече български колонии. Игнатиев доказва, че границата трябва да бъде прокарана по река Ялпужел, а не по река Ялпух, и че трябва да се защитят Комрад и по-голямата част от българските колонии, без да се предават тези преселници на Турция, откъдето те някога са избягали за закрила от Русия. На Игнатиев е възложено да участва пряко в преговорите за очертаване на новата граница на Русия и благодарение на неговите аргументи Австрия и Англия претърпели неуспех. За толкова успешен дипломатически дебют Н. П. Игнатиев е награден с орден „Св. Станислав“ 2-ра степен.
Мисия в Цариград
През юли 1861 г. Игнатиев пристига за първи път в Константинопол, за да поздрави султан Абдул-Азиз по повод възкачването му на трона. През август същата година Игнатиев е назначен за директор на Азиатския департамент на Министерството на външните работи, а през 1864 г. – за извънреден посланик при Османската порта. На 30 август той е повишен в генерал-лейтенант. От 25 март 1867 г. той е извънреден и пълномощен посланик на Руската империя в Османската империя.
По време на въстанието на кандиотите през 1866 г. поведението на Игнатиев е изключително сдържано; в гръцко-българската църковна разправа той застава на страната на българите — и тогава, главно под влиянието на Игнатиев, спечелил доверието на Абдул-Азиз, е издаден ферманът от 1870 г. Благодарение на сдържания начин на действие на Игнатиев, влиянието на Русия на Балканския полуостров е възстановено. То се разклаща едва след включването на Русия в Триимператорския съюз, споразумението с Австрия относно Херцеговинското въстание от 1875 г. и международния дипломатически натиск върху Турция, упражнен вследствие на нотата на граф Андраши относно необходимостта от реформи в Босна и Херцеговина. Игнатиев, стремящ се към независима политика на Изток, с всички средства, които били на негово разположение, се противопоставя на това споразумение, въпреки че решително се застъпя за защита на босненците и българите и влиза в остро противоречие с политиката на Мидхат-паша.
Защитата на славянските народи донася на Игнатиев изключителна известност в Европа и той започва да се възприема като главен представител на войнстващия панславизъм. Когато се провежда Цариградската конференция, Игнатиев успява да привлече на своя страна английския упълномощен лорд Солсбъри и да постигне единодушни от страна на европейските държави предложения към Портата. Тогавашният английски премиер Дизраели е принуден със съжаление да отбележи: „Солсбъри <…> не осъзнава, че основната задача, с която е изпратен в Цариград, е да държи руснаците далеч от Турция, а не да създава идеални условия за живот на турските християни. Той се оказва дори по-руснак от Игнатиев…“
Руският дипломат Ю. С. Карцов в своя очерк, основан на материали на чичо му А. Н. Карцов, пише за Игнатиев:
В продължение на цели 12 години (1864-1876) генерал Николай Павлович Игнатиев ръководеше делата на нашето посолство в Цариград. Канцлерът А. М. Горчаков проявяваше малък интерес към турския Изток; затова в действията си Н. П. Игнатиев беше почти пълновластен господар. <…> В Константинопол, където всеки човек има тежест, той скоро придобива преобладаващо значение. Наричаха го „le vice-Sultan“; да, той наистина беше такъв: турските министри се страхуваха от него и бяха в ръцете му. Главната и неизменна цел на политиката на Игнатиев беше разрушаването на Османската империя и замяната й с християнски, за предпочитане славянски народи. <…> Веднъж, по повод на българските църковни дела, съветникът А. И. Нелидов отбеляза, че Русия е възприела православието от Византия. „Въобще не е от Византия, – възрази Н. П. Игнатиев – а от славянските първоучители Кирил и Методий.“
Мисия в Европа
От 18 февруари до 20 март 1877 г. Игнатиев, с цел да осигури неутралитета на европейските държави в предстоящата Руско-турска война, посещава Берлин, Париж, Лондон и Виена, но се сдобива само с безсъдържателния Лондонски протокол от 31 март. През цялото това време на подготвителни действия в Петербург, благодарение на получаваните от посолството в Цариград сведения за военната сила на Турция, предстоящият поход се разглеждал като „военна разходка“, вследствие на което Русия започнала войната с недостатъчни сили.
По време на военните действия през 1877 г. Игнатиев, назначен за член на Държавния съвет, е част от свитата на Царя. На 14 януари 1878 г. Игнатиев, в качеството си на първи упълномощен, отново заминава в действащата армия, за да води преговори с турците, но пристига в Адрианопол вече след сключването на примирието. Преговорите, започнали в Адрианопол на 2 февруари, са прекъснати на 8 февруари и възобновени в Сан Стефано, където на 19 февруари (3 март) е подписан Сан-Стефанският договор.