Едва ли има през последната година така коментирана сред експертните, дипломатическите и политическите среди тема като завръщането на Доналд Тръмп в Овалния кабинет (Тръмп 2.0).
Десетилетия след края на Студената война светът се развиваше под скрития контрол на „Дълбоката държава”, „Световното правителство” и водещата роля на САЩ, издигнали глобализма в ранг на държавна политика, а еднополюсния свят, регулиран от Вашингтон – в упорито преследвана стратегическа цел.
Първият сериозен опит за противопоставяне на тази насока за развитие на международните отношения направи Тръмп по време на мандата си като 45-ти президент (Тръмп 1.0), но така и не успя да се справи с упорито препятстващото неговия нов курс „Вашингтонско блато”.
Същото това „блато” направи всичко възможно за предотвратяване на връщането на Тръмп в Белия дом, но той не просто победи действащия президент Байдън и впоследствие - вицепрезидента Харис, както и стоящата зад тях кохорта, а ги унижи с респектираща целия свят победа, не само лична, но и със спечелването от неговата Републиканска партия на мнозинство в двете камари на американския Конгрес.
Завръщането на Тръмп – посрещнато с надежди от мнозина, но с паника от други, се превърна в многовекторно предизвикателство за целия съвременен свят.
Преди всичко то е предизвикателство за самото американско общество, дълбоко разединено между убедените привърженици на републиканците и на демократите до такава степен, че се множат прогнозите за рискове от втора гражданска война. Битката между овладялите властта републиканци и управлявалите преди тях демократи има не толкова политически, колкото ценностен характер – тя е битка между два противоположни мирогледа, между две различни идеологически тенденции, между две разминаващи се визии за природата на човека и неговото място в обществото.
В обстановката на въображаем „еднополюсен ред” от средата на 90-те години на ХХ век в САЩ започна да се прилага в рамките на „постмодернизма” политика, насочена към промяна на дискурса от невъзможното и неприемливото към общоприета, арогантно налагана норма. Резултатът от тази „нова нормалност” ставаше все по-очевиден: тя се превръщаше в извратена ненормалност, в дискриминиране на нормалността.
В тази новосформирана социална среда все по-голяма подкрепа получаваше вътрешнополитическата платформа на Тръмп, включваща: надеждна охрана на границите на САЩ и депортиране на незаконните мигранти; изоставяне на т.нар. „зелена сделка”, препястваща развитието на американската икономика; прекравяне на цензурата в социалните мрежи и на манипулирането на общественото мнение; връщане на свободата на словото; разсекретяване на всички документи, свързани с убийствата на президента Джон Кенеди, сенатора Робърт Кенеди и лидера на чернокожите Мартин Лутер Кинг-младши; разнищване на аферата на милиардера-педофил Джефри Епщайн; разследване на действителните ефекти от задължителното ваксиниране срещу „Ковид-19”; съкращаване на регулиращите функции на Федералния резерв и връщане към системата на свободно функциониране на банките; възстановяване на безпристрастността на съдебната система; създаване на независим орган за наблюдение на американските разузнавателни служби; преструктуриране на федералната бюрокрация чрез премахване на програмите за мултикултурализъм; твърд отказ от джендърската политика с уволняване от армията и от цялата образователна система на всички, които не се идентифицират с естествените биологични полове (мъж или жена); забрана на участието на биологични мъже в женски спортове; прекратяване на социалното инженерство на расата и пола; връщане на уволнените заради отказ от ваксиниране против пандемията „Ковид-19” военнослужещи и тяхното компенсиране; радикален преход към насърчаване на раждаемостта; съкръщаване на федералните структури, които харчат безконтролно пари на данъкоплатците; отказ от преследване на политически опоненти; завръщане към традиционните национални ценности; възстановяване на манипулираната национална историческа памет; вкарване на дисциплината и на патриотичното възпитатие в държавните училища; обвързване на акредитацията на университетите с реалните резултати; създаване на специален орган за защита на християнството; реабилитиране на нормалните човешки ценности; въвеждане на съществени реформи в изборния процес.
Многобройните опоненти на Тръмп в самите САЩ направиха опит за организирано възпрепятстване на неговата консервативна политика, но Тръмп предотврати още в зародиш опита за организиране на „цветна революция” в собствената му страна, бързо разпозна главния сценарист на организираните протести срещу него в лицето на Институт „Отворено общество” и призова да бъде потърсена съдебна отговорност за случилото се от Джордж и Александър Сорос.
Насъбралото се напрежение от миналото с Демократическата партия и всевъзможните опити да бъде възпрепятстван втория му президентски мандат явно калиха политическата воля у Тръмп този път да се залови сериозно с „Вашингтонското блато” и да изпълни нееднократно даваното обещание: „Ние ще унищожим „Дълбоката държава””. Шансовете този път Тръмп да успее се подсилват от силно укрепените му позиции в самите Съединени щати. Той разполага с мнозинство на своята Републиканска партия в Сената, в Камарата на представителите, сред губернаторите и във Върховния съд.
Завръщането на Тръмп в Белия дом се превърна в голямо предизвикателство и за т.нар. „колективен Запад”. Епичната вътрешнополитическа борба в САЩ във връзка с президентските избори от есента на 2024 г. беше следена с напрегнат интерес сред техните западни съюзници. Силно впечатление направиха ясно изразените от почти всички европейски лидери предпочитания към опонентите на Тръмп и нескритият страх от евентуалното му завръщане в Белия дом. Дори след победата на Тръмп на изборите Великобритания, Европейската комисия и почти всички държави на Европейския съюз продължиха да следват курса на „Вашингтонското блато”.
Това предизвика незабавни реакции на екипа на Тръмп. Още преди встъпването си в длъжност той постави на открита и остра критика британския премиер Стармър, френския президент Макрон и германския канцлер Шолц, като оказа публична подкрепа на премиерите на Унгария и на Словакия Орбан и Фицо. Никак не е учудващо, че Тръмп не покани на своята инаугурация нито един висш чиновник от институциите на Обединеното кралство и на Европейския съюз.
Тези факти не оставиха съмнение в наличието на сериозни проблеми в отношенията на новата администрация на Тръмп с традиционно най-верните американски съюзници – Великобритания и Европейския съюз, които все още вървяха в талвега на отхвърления от Тръмп неолиберализъм и продължаваха да водят борба с т.нар. от тях „десен популизъм”.
Явно повлиян от тези дълбоки различия, френският „Le Figaro” предрече „разцепване на Запада”. Тази прогноза се подклаждаше от наблюдаващото се консолидиране на противницете на Тръмп в Европа и около Европа, които само за няколко дни като по команда се преврърнаха от „евроатлантици” в „европейци”.
На противоположно мнение се оказа испанският „El Pais”, който оцени шансовете на Тръмп да успее да наложи възгледите си като обнадеждаващи, тъй като този път зад него стои цял един „Тръмпистки интернационал” (социални сегменти от негови последователи във всички страни на т.нар. „колективен Запад”). Можем да добавим и други аргументи. Съвременна Европа, дори при взаимодействие между Обединеното кралство и Европейския съюз, няма материални възможности за обособяване като самостоятелен център на сила в съвременния свят. Тя не разполага и с популярни и авторитетни лидери визионери с непоколебима политическа воля, тъй като европейската демокрация се деформира до степен да не може да изпълни най-важното си предназначение – да излъчи най-способните за лидери. Пробойните в лагера на глобалистите и неолибералите са толкова сериозни, че може да се очаква динамична трансформация на Запада и мъчително влизане на управляващия европейски елит в коловоза на администрацията на Тръмп.
Подемът на патриотичните сили в Европа беше подкрепен по един впечатляващ начин от Тръмп и неговата администрация. С категорична американска подкрепа се ползват италианският премиер Мелони, новият полски президент Навроцки, турският президент Ердоган и президентът на Сърбия Вучич.
Новият курс на администрацията на Тръмп внесе истинско объркване, паника и страх сред властващите неолиберални елити в Европа. Наложи им се да преживеят шок при речта на вицепрезидента на САЩ Джей Ди Ванс на 61-та Мюнхенска конференция по сигурността, където бе слисана да чуе, че проблемите на Европа не идват нито от Русия, нито пък от Китай, а се крият в самата деформирана европейска демокрация.
Като най-откровен говорител на европейската върхушка се изяви върховният представител на Европейския съюз по външните работи и политиката на сигурност Калас – внучка на участник в нацистката СС, обявила, че „свободният свят се нуждае от нов лидер”. От това ловко се възползва британският премиер Стармър, разчел политическия момент като възможност за яхване на онзи Европейски съюз, който Обединеното кралство напусна само преди няколко години. Стармър се опита да сформира срещу новата администрация на САЩ около Европа блок при водещата роля на Великобритания и с участието на страните от Европейския съюз и Съвета на Европа, на европейските натовски държави, включително Турция, на натовска Канада, англосаксонските Австралия и Нова Зеландия, Япония от Г-7, Украйна, а също Сорос, Гейтс, Безос, Валенса, Константинополския патриарх Вартоломей и държания като посланик в Лондон приемник на Зеленски – ген. Залужни.
Ефектът беше обратен на очакваното. Тръмп открито заяви, че „Европейският съюз е създаден, за да прецака САЩ”, че „Европейският съюз е в много отношения по-лош от Китай” и предупреди американсците „да не свършим като Европа”, позволила „ужасяващо нашествие на нелегални мигранти от други цивилизации” и ангажирала се със „зелената сделка”, която прави икономиката й неконкурентноспособна. И станахме свидетели на демонстративно унижаване на европейските лидери, започнали своето „поклонение” във Вашингтон. Калас направи двудневно посешение в САЩ, но така и не беше приета от държавния секретар Рубио. Полският президент Дуда беше принуден да чака час и половина, за да разговаря с Тръмп в продължение на 10 минути.
Последва словесно обръщане на европейския наратив. Упоритите войнолюбци Стармър, Макрон и Фон дер Лайен се видяха принудени да обявят публично в пълно противоречие с всичките си заявления от последните три години, че подкрепят инициативата на Тръмп „за мир в Украйна”. Европейската комисия представи предложения за подобряване на мигрантската политика, които обещават обрат спрямо досегашната практика на Европейския съюз. Зад това ново и неискрено политическо говорене на европейски лидери се крият скрита и упорита съпротива на терен на следвания от Тръмп нов курс, както и страх от своите избиратели.
Тръмп демонстрира силата си над европейските съюзници в хода на започналата „митническа война”. Фон дер Лайен беше унизена да приеме от името на Европейския съюз обмитяване на европейския внос в САЩ с 15% (при 2 – 3% до тогава), като митото за вноса на американски стоки от 10% бе сведено до 0%. При това пое ангажимент на Европейския съюз за закупуванае на американски енергийни ресурси на стойност 750 млрд. дол. и за допълнителни инвестиции в САЩ в размер на 600 млрд. долара. Не по-малко впечатляваща бе демонстрираната от Тръмп мощ пред западните съюзници по време на избора на нов папа. За огромна изненада се оказа, че още през първия ден на петото гласуване за нов папа беше избран за първи път папа от Северна Америка - американският кардинал Робърт Превост, приел името Лъв ХІV. Така Тръмп се позиционира като защитник на традиционното християнство.
Пробойните в лагера на глобалистите и неолибералите са толкова сериозни, че може да се очаква динамична трансформация на Запада и мъчително влизане на управляващия европейски елит в коловоза на администрацията на Тръмп. Налице са достатъчно основания да очакваме настъпление на неоконсервативните сили, което ще върне към избирателните урни доста от бойкотиращите изборите. По такъв начин, чрез механизмите на демократични процедури, последователно ще бъдат изхвърлени извън борда онези държавници, които се противопоставят открито на новия курс на администрацията на Тръмп.
Епичната вътрешнополитическа борба в САЩ във връзка с президентските избори от есента на 2024 г. се очерта като голямо предизвикателство и за световната общност.
Изборите в САЩ се проведоха в обстановка на доминираща и упорито налагана визия за човечеството на световното задкулисие, формулирана открито и цинично от основателя и доскорошен президент на Световния икономически форум в Давос проф. Шваб в неговото прословуто „Голямо зануляване”: „Хората няма да имат нищо, но ще бъдат щастливи”.
Външнополитическата програма на Тръмп контрастираше на „Голямото зануляване” чрез съдържащите се в нея принципни новости: отказ от глобализма и от еднополярността; прекратяване на кръвопролитните конфликти и отказ от започване на нови войни; предотвратяване на опасността от трета световна война; намаляване на ядрения потенциал на най-големите световни сили с 50% и визия за всеобщ отказ от ядрените оръжия; всеобща и окончателна забрана на разработването, складирането и използването на биологични оръжия; изграждане на един по-различен международен ред, зачитащ националния суверенитет, известно уважение на националните интереси и на други държави, включително опоненти на Запада; признаване на света, в който живеем, като многополярен; отказ от насърчаване на масовата миграция и от принудителното сливане на етнически групи.
Сред главните послания на Тръмп беше неговият стремеж да остане в историята като „омиротворител”, което остави всеобщото впечатление, че обяви открито война на „Партията на войната” от двете страни на Атлантика.
Централно място в миротворческите усилия на администрацията на Тръмп зае прекратяване на войната в Украйна. Новият стар президент не спираше да подчертава, че тя е война на Байдън и че не би я допуснал, ако победата му през 2020 г. не беше открадната, като пое амбициозния ангажимент да я спре едва ли не за 24 часа. Не може да се отрече, че той наистина положи много усилия чрез едновременен натиск върху Киев, Москва, Лондон и Брюксел да сложи край на тази продължила три години война. Тръмп обаче явно подцени яростната съпротива на европейските лидери. Макар да смени донякъде реториката, Великобритания упорито настояваше за налагане на „мир чрез сила”, за разполагане в Украйна на контингент от западни „миротворци”, съставен от „коалиция на желаещите” – идеи, които бяха абсолютно неприемливи за Русия и на практика блокираха стремежа на САЩ към урегулиране на конфликта.
Натъквайки се на неочакваното подновяване на всички искания на Украйна от времето на Байдън, втвърдяването на европейската съпротива и неотстъпчивостта на Русия, администрацията на Тръмп започна да се изявява по-скоро като посредник между Европа и Русия, колкото като лидер на Запада. Тръмп разбра, че при британско задкулисие французите и германците, криейки се зад Европейскиият съюз, в рамките на който подобно предложение не е било обсъждано, се опитват да блокират преговорите между Украйна и Русия, както и да въвлекат САЩ в авантюрата на Байдън, от която Тръмп се стреми всячески да се освободи. Тръмп, Ванс и Рубио предупредиха поотделно, че САЩ ще се оттеглят от преговорите за мир, ако в близките дни Украйна и Русия не приемат американския план. И тъй като това не се случи, Тръмп направи зрелищен словесен обрат в реториката – че е разочарован от Путин, че Русия е „книжен тигър”, че Украйна може да си върне границите от 1991 г. и дори „да отиде по-нататък”, който беше посрещнат възторжено от повечето му противници с надеждата, че най-накрая Тръмп е вкаран в правилния път. Малцина разбраха същността на промяната в курса: САЩ се оттеглят от конфликта в Украйна и отказват повече да спонсорират Киев, като са готови да продават американско оръжие на европейските държави за последващо доставяне в Украйна.
Със своето уникално бизнес усешане Тръмп незабавно реши как да прибере лъвския пай и от планирания 800-милиарден фонд на Европейския съюз за превъоръжаване на Европа. По негов ултиматум НАТО наложи на своите страни членки общо решение за увеличаване на разходите за отбрана от 2% от брутния вътрешен продукт на 5 процента. Няма съмнение, че огромната част от този европейски ресурс за отбрана ще бъде вложен в закупуване на американски оръжия.
Своеобразно допълнение към миротворческата дейност на Тръмп бяха успешните му посредничества при решанане на други двустранни конфликти, в които бяха замесени доста страни. Разпаленият по времето на Байдън конфликт между Азербайджан и Армения беше уреден майсторски от Тръмп. Привиканите от него в Белия дом президент Алиев и премиер Пашинян се договориха за създаване на транспортен коридор през териториите на Армения, анклава Нахичеван и Азербайджан, който да бъде отдаден за 99 години на САЩ за създаване на железопътно трасе, нефтопровод, газопровод и фиброоптични кабели. Възникналият нов конфликт между Камбоджа и Тайланд бе уреден много бързо от Тръмп, за което получи тъй желаната номинация за Нобелова награда за мир (от Камбоджа). Възникналият нов военен конфликт между ядрените сили Индия и Пакистан за оспорвания Кашмир беше туширан отново с посредничеството на Тръмп.
Главните външнополитически послания на Тръмп „Америка на първо място” и „Да направим Америка отново велика” се превърнаха в сериозни предизвикателства пред всички международни контрагенти на Съединените щати. Като президент, известен с бизнесподхода си в уреждане на двустранните отношения на САЩ с други страни, Тръмп заложи на смайваща по своите мащаби „митническа война”. Проблем за всички засегнати държави е несъответствието на тези наложени американски мита с правилата на Световната търговска организация, а за някои от тях – и откритата политическа мотивация за тяхното налагане. Своеобразно допълнение към новата митническа политика на Тръмп стана въвеждането на мита за пакетни пратки до САЩ на стойност под 800 дол. за различните страни по света в зависимост от установените мита за вносните стоки.
Друг нов акцент във външната политика на Тръмп - разграждане на изградената в продължение на десетилетия от Демократическата партия, Фондацията „Отворено общество” и „Дълбоката държава” инфраструктура – се превърна в шокиращо предизвикателство за световната мрежа от неправителствени организации, разполагащи с огромни средства и активно изпълняващи програмата на главните опоненти на неоконсервативния курс на Тръмп – неолиберите, глобалистите и „Световното правителство”. Повечето от магистралните направления в дейността на световната мрежа от неправителствени организации влизат в противоречие с убежденията на Тръмп. А и той изпита върху собствения си гръб технологията на „цветните революции”. Лично Тръмп не се поколеба да изобличи „светая светих” на неправителствените организации в САЩ и в останалия свят – империята „Отворено общество” на Сорос.
Завръщането на Тръмп в Овалния кабинет се превърна в голямо предизвикателство и пред международните междуправителствени организации. Тръмп стартира процедури за изтегляне на САЩ от Парижкото споразумение за климата, от Световната здравна организация и от ЮНЕСКО. Администрацията му преразглежда членството на САЩ в СБ, МВФ, ОИСР и Фонда на ООН за населението. Мъск призова САЩ да се изтеглят от ООН и да напуснат НАТО. Сериозни претенции Тръмп отправя към AUKUS, НАФТА, Европейския съюз, БРИКС+, ОПЕК+, Арабската лига и други международни организации, както и към Международния наказателен съд, който САЩ не признават.
От платформата на Тръмп прозират осъзнаването, че американската военна, политическа и икономическа мощ не е безгранична и че ерата на безспорното американско господство е приключила. На това се основава стремежът му за реформиране на международната архитектура на сигурност чрез двустранни преговори с убеждението, че САЩ ще са по-силната страна. Очевидно той акцентира и върху геополитическия триъгълник САЩ – Китай – Русия с надеждата да вбие клин между Пекин и Москва. Дори не изключва възможност да се срещне с Путин и Си Дзинпин, както и Г-7 да се превърне в Г-9 с приемането на Русия и Китай.
Цялата бизнес, обществена, политическа и държавническа кариера на Тръмп го представя като изключително своенравна, амбизиозна, нарцистична, екстравагандна, често непредсказуема личност. Дали пък като артист и шоумен Тръмп не въплащава принципа на Макиавели „Понякога е много мъдро да се правиш на луд”? Така или иначе, налице са основателни съмнения относно изпълнението на поетите от него ангажименти и спрямо реалния бъдещ ефект на неговата политика.
Тръмп очевидно страда от традиционните американски и западни „ценности” – надменност, отношение към другите като към „втора ръка”, липса на диалогичност, постоянно търсене на врагове, силово налагане на своите приоритети. Негативни последици вече донесе неговото пословично пристрастие към Израел в по-нататъшното заплитане на най-сложния геополитически възел – Близкоизточния.
Големите обективни проблеми пред Тръмп са завареното тежко наследство и яростната вътрешна съпротива, организирана от Демократическата партия и „Дълбоката държава”, упоритите опити да му повлияят, да го тласнат в традиционното русло, да саботират неговия курс или просто да го елиминират.
Въпреки очертаващите се проблеми, не може да не се признае, че Тръмп промени рязко политическата траектория на Съединените щати. Що се отнася до Европа, посланията на администрацията на Тръмп са послания на здравия разум.
Шансовете този път Тръмп да успее да реализира повечето от своите намерения не са малки. За всеки случай, при елиминиране по някакъв начин, Тръмп е направил своеобразна застраховка, избирайки за свой вицепрезидент Джей Ди Ванс, известен с още по-твърдото отстояване на неоконсервативната програма. Така че „неоконсервативното цунами”, заляло САЩ и зависимите от тях страни, вероятно ще продължава да помита съпротивата в т.нар. „колективен Запад”, дори и след Тръмп. Дали това ще стане реалност, предстои да видим, особено след няколко дни, когато ще бъде обявена Нобеловата награда за мир за 2025 година.