А човекът е това, което не може да бъде.
Най-много се замисляме за нашите човешки несъвършенства покрай отбелязването на някои годишнини от живота и смъртта на наши и чужди бележити личности. Както скоро стана и по случай паметната дата 19 февруари. Когато обаче се сравняваме с хора като Васил Левски, рядко можем да назовем наши качества, които поне малко да се доближават до неговите.
Точно в навечерието на 19.ІІ в Кърджали гостува Риния, която води в страната ни над 30 школи, наречени „Училището на Духа“. Нейните думи по отношение на измъчващата ни съизмеримост с великите личности прозвучаха и утешително, но и доста смразяващо. Утешително, заради това, че ние не можем нищо да направим сами, че всичко се движи от Божествения свят. И всичко, което имаме, е Божествения живот, който трябва да осъзнаем, че е навсякъде и във всичко. Всичко, от което имаме нужда, ни е дадено, и когато го разберем, то започва да живее и да работи в нас. А когато развием духовно зрение, ще започнем и да виждаме във всички проявления само Божествения свят. Така че именно Божествения свят е истинският герой - Този, който чрез Духа на Живото Слово ни изразява такива, каквито сме, а не по начина какво говорим, пишем, четем. И в зависимост от това, доколко Той преминава през нас безпрепятствено в съответните условия, се проявява и различно в нашето състояние, което пък се изразява чрез нашето поведение. Затова, за да живее в нас този Жив Живот, тази Божествена Мъдрост, която е дадена на всички по един начин, трябва грижливо, отговорно и съзнателно да отглеждаме нашето поведение. А именно, като си свършим работата, която е свързана с нас и с нашето обкръжение. Защото името на духовната работа винаги е било Съвестно свършената ни работа.
Но, заедно с утехата, която донесоха, думите на Риния ни подсетиха, че ние не само не помагаме на Живота да тече в нас, но му и пречим, като симулираме, че работим, или само се упражняваме в духовност. Излиза, че всичките теории, философии са били само загубено време, че те само са изразявали какво не сме свършили и какво сме „подквасвали“ с „маята“ на Духа, без това да ни е работата. „Маята“ на Духа се надига, когато нещата се остават без мая. Затова хлябовете за причастие са безквасни. За да може Бог да ни „подкваси“.
Ние обаче продължаваме да „квасим“ и да позволяваме да ни „подквасват“ с това, че сме болни, че трябва да се оставим да ни „лекуват“ не по-здравите от нас с разни молитви, медитации, практики, поучения и лекарства. Докато молитвата и лекарството е самият Живот. И когато го очистим от излишната сложност, от многото обяснения, които го обезличават, и от облечените в голи факти истини, ние започваме да го разбираме, като не му пречим да се изявява чрез нас и чрез нашето състояние и поведение. Но тъкмо защото това е много просто и лесно, ни изглежда и най-трудно приложимо, поради това, че смисълът е в самия смисъл на живота и в нашето осъзнато отношение към него. В момента, в който разберем, че всичко идва по поръчка на Божествения свят, ние веднага ще се почувстваме добре, тъй като ще знаем, че то е възможно най-доброто и закономерното, без да се налага да го описваме, категоризираме, интерпретираме, защото така се отдалечаваме твърде много от него. И обратното, в момента, в който разберем, че не се чувстваме добре, трябва да стане ясно, че то идва от това, което си мислим, че правим; а нещата, които искаме, но не правим, не ни вършат работа.
Левски пък, макар и да е бил като всеки един от нас, е живял в съгласие с живеещия в него Дух и то по начина, по който е бил устроен и предназначен за свършването на определен вид работа. Той е дошъл, свършил я е успешно, а заедно с това ни е завещал и ние какво да правим, а не как да го празнуваме. Това се отнася и до всички други велики личности. Да ги честваме, означава да живеем в поведението им. А ако не не успеем, то ще бъдем като болшинството хора, чието присъствие и съществуване се е изразявало само с това, което не са свършили.
Именно и затова френският мислител Андре Молро е стигнал до заключението, че „човекът е това, което не може да бъде“.
