На 26 март тази година отбеляза своя 86-и рожден ден един от любимите български учени, неповторимият ерудит и сладкодумец професор Пантев, роден в с. Раковица, Видинско, познат в света на науката, доктор на историческите науки Андрей Пантев! Той запленява с живо слово, винаги има аргументирано мнение, а когато цитира, то е, за да подкрепи своята позиция, а не обратното.
На журналистически въпрос: „Откъде идва интересът към историята?”, Андрей Пантев отговаря: „Не е любов, а стремеж за разбиране. От загадката към неизвестното.“
Ученият цял живот е притеглян с неимоверна сила от неизвестното и загадъчното. Той търси собствени отговори на историческите въпроси. Често не се задоволява, дори отхвърля като ненужна заблуда „историческите възпроизвеждания в литературата и на екрана“. Те го дразнят с натрапчивото желание да внедрят в съзнанието на зрителите и читателите определени, „изкривени“ (от собственото на драматурга, режисьора и актьорите) виждане за историческите истини.
Бъдещият световно известен историк е повлиян силно от близостта на величествения Дунав, който се превръща в „магия, част от кръвта му”… „За нас Дунав е магия, тя е част от кръвта ни. Тук тя е и най-красива като тръпна извивка, устремена в морето. Мълчаливо си задавахме томителни въпроси: от къде идва това, което тече, какви пейзажи е видяло, как ще се влее в морето, кои са тези странни хора на борда…”
Посветеният на историята изследовател „не разбира крайното разграничение между доброто и злото“. Според него те „не се вграждат в строги исторически, политически и дори морални клишета. Ние ги чувстваме интуитивно, без да сме наясно с ограничителна дефиниция. Всяка дефиниция убива.“ Бъдещият професор се влюбва в историята, но не от „захаросаните интерпретации в литературни и филмови интерпретации, а чрез интерпретациите на писателите Достоевски и Ремарк, които поставя над всички.
Проф. Андрей Пантев е надарен с остро чувство за хумор, което в полемичните парламентарни схватки често прелива в сарказъм. На журналистически въпрос (Мариела Балева): „Използвахте ли т. нар. „връзки“, с които да си проправяте пътя?”, ученият отговаря еднозначно и лаконично: „За връзки знаех само като артикул по магазините за обувки. За другото съдържание бях само чувал!”
Студентите в България и другите държави, където проф. Андрей Пантев чете лекции, го обсипват с внимание и обич. От тях той изисква не механично запаметяване на знанията, а „да мислят повече, отколкото да знаят, защото университетът не е просветителско читалище!!! Там те учат да мислиш. Мога да простя незнание поради мързел, но агресивно невежество – не! Айнщайн твърди, че въображението е по-важно от познанието!”
Независимо че не членува формално в никоя политическа партия, професорът разглежда себе си като „конвенционално (бъдещ) ляв”. Тази ориентация се реализира в участието му като народен представител в българския парламент от квотата на Коалиция за България. През тези 12 години гласът на народния трибун – професор Пантев громи и прави за смях политическите му опоненти. За трите си мандата в Народното събрание професорът потвърждава своите предположения, че „политиката е ситуационна комбина”, „участието в която повече затваря, отколкото да отваря някои пътища”… Независимо от това ученият-депутат от групата на „левите“ се обявява против бомбардировките на НАТО над Югославия; гласува като въздържал се за присъединяването на България към НАТО и против разполагането на чужди военни бази в България; настоява да се проведе национален референдум, който да се произнесе по въпросите за изпращане на български войски в чужбина без решение на ООН… Друг е въпросът, че независимо от правотата и историческата необходимост от позициите на проф. Пантев, съответно на Коалиция за България, техните предложения остават нечути…
Проф. Андрей Пантев успоредно с пряката парламентарна дейност се стреми да промени съществуващото статукво на международните отношения на България и конкретно съседските, междудържавни и чисто междучовешки отношения. Той недоумява защо между България и Сърбия няма „основополагащ договор за добросъседство и сътрудничество“. Професорът по история негодува срещу факта, че у нас, за да си патриот трябва да мразиш сърбите… Нещо повече, когато през 1999 г. натовски бомбардировачи засипаха Белград с бомби и естествено имаше множество невинни жертви, проф. Пантев и други българи, които гневно се противопоставят на бомбардировките, бяха наричани „сръбски мекерета“…
Разсъждавайки по тези и други ежедневни проблеми, професорът стига до извода, че „демокрацията има исторически и човешки грехове. Тя е зачената в лицемерие”. Ученият никога не оставя историческите изводи без необходимата и разбираема за аудиторията аргументация.
В порядъка на лична самооценка ученият-депутат от българското Народно събрание сумира своята дейност в четири направления: 1) не одобрява бомбардировките над Югославия; 2) протестира срещу нарязването на българските ракети; 3) противопоставя се на войната в Ирак и 4) обявява се против влизането на България в НАТО. От съвременната дистанция на времето можем откровено да заявим колко прав е бил проф. Андрей Пантев в своите битки!
Ако богатата философско-историческа аргументация на професора-депутат не оставя съмнения в правотата на неговата позиция, то красотата и орнаментацията на неговата реч в парламента, университета, медиите и най-вече в живото общуване с лъчезарния оратор са извор на невероятно удоволствие. Изключителна ерудиция, владеещ няколко западни езика, нестихващо чувство за хумор – всичко това, въплътено в една прекрасна книжовна българска реч, изобилстваща от примери от световната и българската история, пословици и поговорки, картини от романи, филми, стихове, популярни анекдоти, образи на литературни герои…Неповторима феерия от словесни форми, съчетана с артистичното присъствие на един истински чародей на словото, който освен любимата си лула няма никакъв допълнителен сценичен реквизит… Само Ораторът и неговата дарба, знания и артистизъм!
Проф. Андрей Пантев не прекъсва живата връзка с партньора в словесния диалог. Тя е не само словесна, духовна, магнетична, но и приятелска, доброжелателна, остроумно предизвикателна – дръзка и сърдечна, която може да се сравни само с трепета на Младостта.
Проф. Андрей Пантев никога не изоставя неповторимото си чувство за хумор (понякога преливащо в оправдан сарказъм). „О, аз съм сигурен, че ще се намерят 300 богослови политолози и психографи, които ще съберат 300 доказателства колко сме близки до будизма, ако ни окупира една будистка сила…”
Когато е признат за най-добрия оратор в българския парламент проф. Андрей Пантев признава: „Да ви споделя една тайна – започва той с лека съзаклятническа усмивка – ако сега съм наистина оратор, то е защото усетих, че като чета, фъфля… Реших, че съм по-убедителен, когато говоря без лист пред себе си… така че беше случайно…”
Публична самокритичност, още повече самоирония може да си позволи само човек, твърдо вярващ в собствените си качества и способността да овладее всяка непредвидима ситуация. Винаги има вероятност да се появи провокатор, който да се съгласи с оратора за неговото самопризнание… Проф. Пантев не обича да говори за себе си, знаейки добре, че: „Човек е най-неискрен, когато говори за себе си...”
НА МНОГАЯ ЛЕТА, СКЪПИ УЧИТЕЛЮ
НА МЛАДИ И СТАРИ! И НЕКА ТВОЯТА ИСТОРИЯ ПРОДЪЛЖАВА ОЩЕ БЕЗБРОЙ ЛЕТА, ЗА РАДОСТ НА ТВОИТЕ СЪМИШЛЕНИЦИ И ДОБРОЖЕЛАТЕЛИ!