Ритъм
Eсе ХІII от поредицата на Елиас КАНЕТИ за характера на масите
Ритъмът първоначално е ритъм на краката. Всеки човек върви и тъй като се движи на два крака и с ходилата си тъпче последователно земята, той може да се придвижи само ако постоянно удря с крак и независимо от намеренията си, произвежда ритмичен звук. Двата крака никога не стъпват с една и съща сила. Разликата може да бъде по-голяма или по-малка според личната нагласа или настроение. Човек обаче може да ходи по-бързо или по-бавно, може да тича, внезапно да спре или да скочи.
Човек винаги се вслушва в стъпките на другите хора. Той сигурно се замисля повече за тях, отколкото за собствените си стъпки. И животните имат свой добре познат ход. Много от техните ритми са по-богати и по-осезаеми от тези на хората. Копитните животни бягат на стада, сякаш под силните звуци на барабани. Най-старото познание за човека е познанието за животните, от които човек е бил обкръжен, които са го застрашавали и за които той е ходил на лов. Той се е научил да ги познава по ритъма на тяхното движение. Най-старото писмо, което той се е научил да чете, е писмото на следите: това е някакъв вид ритмично нотно писмо, което съществува от вечни времена; то се отпечатва от само себе си върху меката почва и човекът, който го разчита, го свързва със звука от възникването му.
Много от тези следи от стъпки се срещат в голямо количество плътно една до друга. Хората, които първоначално са живеели на малки племена, са могли сами да разберат, когато спокойно наблюдават такива следи, противоположността между своята малобройност и многобройността на стадата. Те са били гладни и винаги са търсели плячка; колкото повече плячка, толкова по-добре за тях. Но са искали и те самите да бъдат повече. Чувството за собственото му умножаване винаги е било силно в човека. То в никакъв случай не бива да се разбира само като онова, което се обозначава с неподходящия израз стремеж към плодене. Хората искат сега, точно на това определено място, в този момент, да са повече. Големият брой на стадото, след което са тръгвали на лов, и техният собствен брой, който желаят да бъде голям, се смесват по особен начин в чувствата им. Те ги изразяват с определено състояние на обща възбуда, което аз определям като ритмична или потръпваща маса.
Средството за това е бил преди всичко ритъмът на техните крака. Там, където вървят мнозина, вървят и други. Стъпките, които при бързо повторение биват следвани от други, създават измамно впечатление за по-голям брой хора. Те не помръдват, в танца застиват винаги на едно и също място. Стъпките им не затихват, повтарят се и остават дълго време еднакво шумни и живи. Те заместват със сила това, което им липсва като численост. Ако стъпват по-силно, звучат сякаш са повече. Упражняват притегателна сила върху всички хора около тях, която не намалява, докато не спрат да танцуват. Онези, които чуват звуците на танца, прииждат и остават заедно с тях. Естествено би било все повече хора да се присъединяват към тях. Но тъй като скоро наблизо няма да има никой, те трябва да симулират множене от самите себе си, от своя ограничен брой. Движат се сякаш непрекъснато стават повече. Тяхната възбуда расте и се повишава до опиянение.
По какъв начин обаче те заместват онова, което не могат да имат като численост? От една страна, важно е всеки от тях да върши едно и също. Всеки тупа с крак и всеки го прави по един и същи начин. Всеки размахва ръце, всеки движи главата си. Равностойността на участниците се разклонява в равностойността на техните крайници. Всичко, което може да се движи в един човек, придобива свой собствен живот, всеки крак, всяка ръка живее сама за себе си. Всички отделни крайници се използват за прикритие. Те са много близо помежду си, често пъти си почиват един върху друг. Към тяхната равностойност се прибавя и тяхната плътност, плътност и равенство стават едно цяло. Накрая пред отделния човек танцува едно-единствено създание, с петдесет глави, сто крака и сто ръце, те всички се движат по еднакъв начин или действат под напора на своята най-висша възбуда, тези хора наистина се чувстват като едно цяло и само физическото изтощение може да ги повали.
Всички потръпващи маси си приличат именно благодарение на ритъма, който ги владее. Описанието, което онагледява един такъв танц, води началото си от първата третина на миналия век. Отнася се за танца хака на маорите от Нова Зеландия, който първоначално е бил боен танц.
„Маорите се нареждат в дълга редица по четирима в дълбочина. Танцът, наречен хака, трябва да изпълни с ужас и страх всеки, който го преживява за първи път. Цялото общество - мъже и жени, свободни и роби, без оглед на положението, което заемат в общината - се смесва в едно. Всички мъже са съвършено голи, само с бойния си колан, опасан около кръста. Въоръжени са с пушки и щикове, прикрепени към копия и прътове. Младите жени и жените на главатаря участват в танца голи до кръста.
Тактът на песента, който съпровожда танца, се спазва много строго. Подвижността на участниците е удивителна. Те скачат внезапно право нагоре, всички в един и същи момент, сякаш подчинени на една воля. В същия момент размахват оръжията си и с изкривените си лица и дългите си коси - при тях мъжете често, също като жените, имат дълги коси - приличат на армия от горгони. При падането обратно те удрят в земята шумно, едновременно с двата си крака. Този скок във висините повтарят често и все по-бързо.
Чертите на лицата им се изкривяват невероятно, колкото позволяват мускулите на човешкото лице, всяка нова гримаса се повтаря точно от всички участници. Ако някой изпъва лицето си така силно, като че ли го завинтва с отвертка, всички останали веднага му подражават. Те въртят очите си насам-натам, понякога се вижда само бялото, създава се впечатление като че ли в следващия момент ще изскочат от орбитата си. Кривят устата си и я разтеглят чак до ушите. Всички едновременно изплезват езика си напред така, както един европеец никога може да го направи; усвояват всичко това като упорито се упражняват от ранно детство. Лицата им представляват ужасна гледка, цяло облекчение е човек да може да отвърне поглед от тях.
Всяка част на тялото поотделно е в движение: пръсти, очи, език, както и ръце и крака. С дланта си удрят силно ту върху лявата гръд, ту по бедрото. Шумът от песента им заглушава ушите, над триста и петдесет души участват в танца. Можем да си представим какво въздействие има този танц във военно време, до каква степен повдига духа и колко изостря неприязънта на двете страни, изправени една срещу друга.”
Въртенето на очите и плезенето на езиците са знаци на упорство и предизвикателство. Но макар че войната като цяло е работа на мъжете, и то на свободните мъже, всички се отдават на възбудата на хака. Масите тук не признават нито пол, нито възраст, нито ранг. Всички правят едно и също. Онова, което отличава този танц от други подобни танци, е изключителното на равенството. Прави впечатление, че всяко тяло сякаш е разчленено на отделните си части, не само на крака и ръце, защото това често се случва, но и на пръсти на крака и ръце, на езици и очи, и като че ли всички езици се събират заедно и в един момент правят едно и също. Скоро всички пръсти на краката, всички очи действат по един и същи начин. С всяка частица на тялото си хората са обхванати от това равенство и то винаги се проявява в действие, което бурно се разраства. Гледката на триста и петдесетте човека, които едновременно скачат нависоко, едновременно плезят езиците си, едновременно въртят очите си, трябва да създаде впечатление за непреодолимо единство. Плътността не е само плътност на хората, тя е също и плътност на отделни части на тялото им. Може да се помисли, че пръстите и езиците, дори да не са част от хората, сами могат да се съберат и да воюват. Ритъмът на хака дава възможност да се види поотделно всяко от тези равенства. В подема си заедно те са непреодолими.
Защото всичко се прави, като се предполага, че ще бъде видяно: врагът гледа. Силата на общата заплаха създава хака. Но тъй като танцът вече съществува, той става и нещо повече. Той се упражнява още от ранна възраст, има много различни форми и се изпълнява при всички възможни поводи. Мнозина пътешественици са поздравявани за „добре дошли” с хака. Направеното описание се дължи на подобен случай. Ако приятелски бойни части се натъкнат на други, те се поздравяват с хака; и всичко се прави така сериозно, че неосведоменият наблюдател се страхува от избухване на битка всеки момент. При тържествено погребение на голям вожд, след всички фази на най-ожесточени жалби и самобичуване, които при маорите са обичаи, след тържествен и много богат обяд, всички неочаквано скачат, посягат към пушките си и се нареждат за хака.
В този танц, в който могат да участват всички, племето се чувства като маса. Служат си с него винаги, когато имат потребност да са маса и да се проявят пред други като маса. В ритмичното съвършенство, което е постигнато при него, той несъмнено изпълнява своята цел. Благодарение на хака единството им никога не е застрашено сериозно отвътре.
Из „Маси и власт”, изд. „Леге Артис”
Превод: Елисавета Кузманова
Редактор: Саня Табакова