Българският фашизъм в брой 205

Българският фашизъм
Категория: МАСИ И ВЛАСТ

Етапи и съвременни начини за неговото оневиняване

През последния четвърт век основни представители на политическата ни класа, политолози, историци, медиатори  и социолози полагат неимоверни усилия, за да докажат, че у нас през миналия век не е имало фашизъм.

Явно, за господстващия у нас неолиберализъм е извънредно важно да наложи стратегемата, според която в България никога не е имало фашизъм. А щом е нямало фашизъм, излиза, че е нямало антифашистка борба и съпротива! Извадени от историческия контекст тогавашите партизани, ятаци и политзатворници се приравняват с  разбойници и терористи, които рушат устоите на отечеството и  минират мирния живот на българското народонаселение.Тезата, че е нямало фашизъм в България се налага по не особено сложен път. Единият е като се размиват пороците на нашенския фашизъм. Другият е като се преместват акцентите на историческия ни развой през ХХ. Нарочно се спекулира с отликите между българската действителност и главните особености на италианския фашизъм и немския нацизъм.

Но тъкмо тук е заровено кучето, както се казва. Защото разликите на българския фашизъм от класическите му първообразци в Италия и Германия свидетелстват за това, че не съществува една единствена матрица на фашизма, че той като всяка друга идеология има различни разцветки, форми, характерни белези в различните страни на Европа, че в едни случаи възприема по-радикални способи на правене на политика, докато в други не прибягва до крайни изрази на политическо поведение.

 

Българският фашизъм има две типични форми на проявление:  едната през 20-те години на ХХ в., втората през времевия отрязък 1941 г. – 1944 г.

 

Първата форма, тази от 20-те години, протича в ситуацията на националното ни поражение през Първата световна война,  на последвалата тежка икономическа криза, на масовите народни движения срещу господстващия режим. През тези години  определени кръгове на провалилото се държавно управление, главно висши офицери, намират политически пристан в  италианския фашизъм. В идеологемите му за силната държава и армия; за неотложното репресиране на левите хора и главно на комунистите; за нуждата от рязко ограничаване на публичните свободи; за засиленото използване на произволно насилие и масови убийства;  за безпощадната разправа с недоволните от установената власт и пр.

Разбира се, тогавашният български фашизъм не се афишира директно с термина „фашизъм“, но  като идеи и организация  следва  италианския опит. През 20-те години България е между първите страни, в които фашизмът намира сравнително широк достъп.

Българският фашизъм в редица аспекти  е по-краен от италианския и се обляга на Българския народен съюз „Кубрат“ – първообразец на фашизоидна организация у нас. На 9 юни, 1923 г. Военната лига и двореца  не само организират антидържавен преврат, но и обезглавяват законно избрания премиер на страната Александър Стамболийски. Прибягват  към масови форми на терор, към варварска разправа с актива на Земеделската партия, а малко по-сетне на Комунистическата партия и Анархистическото движение. През юни и септември на 1923 г. устройват  най-зловещата скотобойна в цяла Европа. През 1925 г. екзекутират  цвета на българската лява интелигенция.

Вярно е, че българският фашизъм от 20-те години не иска възкресяване на Римската империя и  заграбване на африкански територии, както италианските му събратя. В замяна на това упражненото от него насилие надминава това на Мусолини и неговите черноризци.

В Италия фашизмът последователно оформя облика си, преминава през кризи и подеми до фаталния си край през 1945 г., когато Мусолини-Дучето бива обесен от народа с главата надолу. На българския фашизъм от 20-те години не му е съдено да има такова трайно и устойчиво съществувание в течение на три десетилетия. Той  скоропостижно, след като е свършил възложената му работа, бива претопен в нови демократикоподобни форми. Тяхното предназначение е да внесат известно умиротворяване в обществения живот още през втората половина на 20-те години.

Тези и други факти, извадили на показ същината на българския фашизъм през 20-те години, днес неслучайно биват премълчавани или опровергавани от съвременните адепти на родния неолиберализъм. Неолибералите правят всичко възможно, за да внушат от медийния екран и от университетските катедри, че тогавашната власт е потушавала незаконни  кървави действия на авантюристи, наивни идеалисти и майстори на терора. Гледат да представят антидържавния преврат от 9 юни и апокалипсиса от 23 септември, 1923 г. като нормални актове на демократично избраното управление на България. Така, оневинявайки изцяло българския фашизъм от 20-те години, подобни манипулатори поставят печат на истинност върху един грандиозен исторически фалшификат.

Наред с това те преиначават истините за българския фашизъм от 20-те години, почерпани с документална сила от класически творби на нашата литература: романите „Хоро“ от Антон Страшимиров и „Иван Кондарев“ от Емилиян Станев, поезията на Гео Милев, Никола Фурнаджиев и Асен Разцветников, разказите на Ангел Каралийчев, публицистиката на Георги Шейтанов и Йосиф Хербст, поместените статии в списание „Пламък“ и нелегалния вестник „Протест“, констатациите на изтъкнати европейски интелектуалци като Анри Барбюс и пр.

Втората форма на проявление на фашизма в България, разгърнала се през периода 1941 г. – 1944 г., се повлиява директно от идеите и практиките на национал-социализма, дошъл на власт в Германия през 1933 г. Нашата буржоазия е наясно, че не всичко от нацизма е приложимо в България, че ще се наложи смегчено издание на националсоциалистическата доктрина, в сравнение с Берлин. Но защо пък нашата страна да не стане Балкански център  на оста Рим – Берлин – Токио?

Може много да се разсъждава защо правителството на Богдан Филов приема с договор за приятелско сътрудничество армията на Хитлер да окупира страната ни  през март, 1941 г. Кое е надделяло? Пронацистката солидарност? Невъзможността България да провежда суверенна политика в положението на повсеместна агресия на нацистка Германия? Развратът на политическия ни елит? Вроденият инстинкт на българина да се приспособява към по-силния?

Подобни допускания не могат да опровергаят обстоятелството, че тогавашният  политически, военен и икономически елит прави от България верен съюзник/сателит на нацистка Германия; че през България, с благословията на двореца и изпълнителната власт, преминава армията на Вермахта, за да окупира „новите земи“ в Гърция и Югославия и проведе геноцид срещу противниците на Райха; че български окупационен корпус сменя немската войска, за да се придвижи тя към Съветския съюз и върши там своите злодеяния; че евреите от Беломорието и Скопска Македония  биват докарвани до влаковите композиции от наши войници; че България обявява война на Великобритания и САЩ, което е връх на национална безотговорност и  капитуланство.

През годините на Втората световна война нашата страна е производствен резерв за армиите, които воюват срещу СССР, Великобритания и САЩ. Наши селскостопански продукти непрекъснато пътуват за Източния фронт. Български дрехи и кожухчета топлят премръзналите „сини рицари“. Транспортната ни мрежа и черноморските пристанища са дадени на откуп на немския Райх. Български здравни работници биват изпратени на Източния фронт.

Наистина българската армия не  заминава в Съветския съюз, както сторват армиите на Румъния и Унгария и това е българска характерност и български принос. Заслугата на монарха Борис Трети в този аспект е безспорна. Но аз смятам, че и корифеите на Вермахта не са държали толкова много на участието на българската армия, имайки предвид позитивните настроения на българския народ към Русия и руснаците. Ако бяха настояли, родното безгръбначие би се озовало начаса да изпрати поне един или два военни корпуса в Източното направление.

Външнополитическото и военно обвързване на двореца и на правителството на Богдан Филов с нацистка Германия едва ли може да се определи пряко като проява на чистокръвен фашизъм. Но че е в съучастие с нацизма, че е озъбен колаборационизъм, престъпен акт зад кулиси,  това не може да се отрече.

Днес идеолозите на неолиберализма оправдават това деяние на управляващите с възвишените  стремежи на царя и Богдан Филов да реализират националния ни идеал – обединена България, постигнато чрез присъединяване към майката-родина на българските територии, загубени в резултат на неразумно водените войни от двореца и  неговата камарила /за последното се говори под сурдинка/. Като последен коз  се сочи оцелялото присъединяване на Северна Добруджа към България и ни словце не се обелва, че по този въпрос  е нямало особени разногласия между Великите сили.

И още, след 1945 г. остават на книга обещанията на Хитлер  да получим „новите земи“ – Беломорието, Скопска Македония и Западните покрайнини. Нещо повече,  на Парижката мирна конференция 1946–1947 г. Великобритания и САЩ  пледират за сериозно орязване на българските земи чак до Пловдив, заради  участието на нашата държава  във Втората световна война на страната на нацистка Германия.

Тази жестока реалност щеше да се сбъдне, ако не фигурираха приносите ни върху другата везна на историята:  масово разгърналата се антифашистката съпротива  и участието на Първа българска армия в последната фаза от разгрома на хитлеристка Германия. И най-вече, ако СССР не беше си казал тежката дума на Парижката мирна конференция в полза на териториалната цялост на България.

Понастоящем се прилага и друга технология за реабилитиране на фашизма и фашистите. Твърди се, че дворецът и правителството, превърнали България в сателит на Третия Райх, били всъщност спасители на държавата ни, тъй като проявили в подходящия момент на историята политически реализъм и такст, умереност и гъвкавост, приспособяване и услужливост пред мощта на немската армия и Хитлер. По този начин нашата страна избегнала ужасите, претърпяни от народите на Гърция, Югославия и Чехословакия. Бих разбрал  авторите на това гледище, ако се задоволяха с констатацията и го нямаше тяхното прехласване пред подобно качество на българските политици. А това качество е следа и от многовековното робство, признак за етическа неустойчивост, за „чичовщина“, за осмяната  от Славейков „преклонена главица“.

 

Българският фашизъм от 1941 г. –  1944 г. – в сиамската му връзка с немския нацизъм – разкрива далеч по-конкретно себе си в ракурса на функционирането му вътре в страната.

 

На първо място, с приетия от Народното събрание Закон за защита на държавата. С влезлите в сила расистки антиеврейски закони, които копират законодателството на нацистка Германия. Държавните органи получават извънредни пълномощия да репресират произволно всеки гражданин на царство България, за когото има доноси или сведения, че е опонент или противник на „новия световен ред“.  Както в Германия, за „прочистване“ са определени хората с леви убеждения, кадрите на компартията, на други опозиционни партии и еврейското малцинство. А това  представлява държавен тероризъм от нацистки тип!

На второ място, предишните демократични форми потъват в небитието и  държавата започват да я направляват пряко обвързани с немския нацизъм лица. Регулярната полиция, новоформираната джандармерия и армейските поделения, натоварени да осигуряват „вътрешната сигурност“,  провеждат зрелищни хайки за главите на партизани и ятаци в цялата страна.  Без следствие и съд инквизират, убиват, вкарват в затвори и концлагери десетки хиляди българи, ликвидират малолетни, разправят се с деца, какъвто е случаят в село Ястребино.

На трето място, специално евреите биват третирани като расово непълноценни същества, което е задължителна норма в Хитлерова Германия. Те са сурово малтретирани – отлъчват ги от всекидневия живот на родните им селища,  конфискуват жилищата им, уволняват ги от работа, задължават ги да носят жълтата давидова звезда. Мъжете ги хвърлят в концлагери и трудови бригади, евреите от София принудително биват изселвани в провинцията. Интензивно протича процедурата по  изпращане на евреите от вътрешна България в газовите камери на германските концлагери. Просто невероятно е как в такава обстановка на безправие и отнети свободи българските евреи биват спасени от подготвеното им ликвидиране?! Как Светият синод, отделни депутати като Димитър Пешев са набрали смелост, за да се обявят пред царя срещу депортирането на евреите? Но фактът е факт: българските евреи оцеляват.

Несъстоятелно е да се представя спасяването на българските евреи като аргумент за отсъствието на фашизъм/нацизъм в България. Едва ли някой  може да отрече, че Испания на Франко през Втората световна война е фашистка държава. Но там евреите не са депортирани. Така се случва в Португалия, чийто режим е също фашизообразен. В Унгария адмирал Хорти изпраща стотици хиляди унгарски войници на Източния фронт, но към евреите е сравнително толерантен. Едва след преврата на фашистката партия „Нилаши“ се извършва депортиране на унгарските евреи.

На четвърто място, не бива да се забравя, че през тези години пронацистката пропаганда у нас придобива кошмарни размери:  свободата на словото е зачеркната; печатът и радиото са поставени под тотална цензура, подобна на тази в Германия.

На пето място, пълномощният министър на Германия Бекерле разполага с реалната власт на генерал-губернатор и открито дирижира действията на правителството и двореца. Особено близки са отношенията на нашите управяващи с маршал Гьоринг.

На шесто място, съществува система от профашистки организации като  Съюза на българските национални региони, Съюза на ратниците за напредъка на България, Народното социално движение на Ал. Цанков и др. Тези организации се оглавяват от влиятелни фигури на режима като генералите Христо Луков и Никола Желев или професор Асен Кантарджиев. Българските фашисти са ухо и око на властта, те се включват дейно във физически разправи с всеки български гражданин, изразил недоверие в господстващата власт и идеология.

Не искам да се увличам в детайли. Но и дотук посочените обстоятелства изясняват пределно ясно имало ли е, или е нямало фашизъм в България през периода 1944 г. – 1944 г.

В необикновено утежнените условия на страна, окупирана от немската армия, с колаборационисти, застанали начело на държава, в чиито предели се провежда масов държавен терор и прилага опитът на големия брат – хитлерова Германия, е бил равен на  подвиг, но и на спасяване на националната ни чест, съвест и интереси самият акт с организирането на антифашисткото съпротивително движение.

В българската антифашистка съпротива вземат участие десетки хиляди наши сънародници. Тя се състои от партизански отряди, бригади и съединения, от политзатворници и концлагеристи, от нелегална мрежа по села и градове – ятаци, съмишленици и симпатизанти. Разгръща се под лозунга:  „Смърт на фашизма, свобода на народа!“, проповядва идеалите на възрожденците, изразява солидарност със световния антифашизъм, на първо място със СССР, но и със САЩ и Великобритания.

Специфика на българското съпротивително движение е, че е съставено и се ръководи главно от кадри на компартията и нейния младежки съюз – РМС, че споява борбата срещу фашизма с борбата за социална справедливост. Обстоятелство, които кара сега обслужващият персонал на неолиберализма да отрича въобще антифашистката борба!

Друга специфика е, че българската съпротива  се насочва от програмата на Отечествения фронт, който обединява почти всички опозиционните сили. Защо да не е специфика и ангажиментът на големи български интелектуалци с антифашистката кауза през 20-те години и през 1941 г. – 1944 г. През 1925 г. българските фашисти убиват великия поет на България и света  Гео Милев. През 1942 г. българският фашизъм убива другия велик поет на България и света  – Никола Вапцаров.

През 20-те години кулминация на съпротивата срещу фашистския терор на нелегитимната власт, реализирана чрез преврат, е въстанието от м. септември, 1923 г. Това въстание може да бъде наречено „народно“, „септемврийско“, „работническо-селско“ и пр., на същата основа то е  „антифашистко“. Подобен е случаят с датата 9 септември,  която може да се определи като въстание, бунт, революция, преврат и пр., но същевременно и като край, завършек  на четиригодишното владичество на българския фашизъм, като увенчаване на делото на антифашистката съпротива.

Ще се върна към началото.

Имало ли е фашизъм у нас?

Да, имало е, с две кулминации:  20-те години и периода 1941 г. г– 1944 г.

Имало ли е съпротивително движение срещу фашизма?

Да, имало е, с два етапа на активизация: 20-те години и периода 1941 г. – 1944 г.

Такива са реалностите. Останалото са подправки, фалшифициране на историята, конюнктура и конформизъм. Но и носталгиране  на нашенските неолиберали  по наследствата на българския фашизъм.

Статията е прочетена 822 пъти
Назад към брой 205Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2024